Милиарди влюбени не спят -
                                                       от сън и разум се изключват.
                                                       Не спи Дежурният по Свят -
                                                       той бди. И препрочита Тютчев.
                                                       (Дежурството е лек, но кръст -
                                                       понеже няма много работа...
                                                       С приспивен Микроземетръс
                                                       Дежурните се забавляват.)

                                                         Миряна Башева, „Аз съм футуролог“

    Възможно е нашият Свят да се предшества от изпреварващ го с една секунда във времето Свят, докато в същото време друг Свят да изостава с една секунда от нашия.

                                                    Клифърд Саймък, „Паралелни светове“

                                     Залата за наблюдения, Спираления ръкав

    Денят в Залата за наблюдения беше сравнително спокоен. Всичко вървеше по План, нямаше кой знае колко работа. Дяволоидът Каспар и октопусът Нерей си бяха взели от любимите напитки и разговаряха, като само от време на време хвърляха по едно око към екраните на подопечните им Светове. Коктейлът на дяволоида беше, естествено, „Сапфирената Мерилин“, а на октопуса: „Гневът на Посейдон“ – изключително ободряваща и питателна смес от пасирани синьо-зелени водорасли от мислещия океан на една от планетите в съзвездието Малка лисица, смлени кости на риба седмоперка от Арктур, обогатени с протеин хемоцианин и полети обилно с втечнен на специална пáра марсиански хематит против уроки и за укрепване на имунната система. Коктейлът изпускаше остро ухание, събираше се на облаче над главата на октопуса и изпълваше трите му сърца с неистово блаженство.

   – Мирабела спомена нещо за развалена грамофонна плоча – каза той и замахна с петото си пипало отляво. Облачето над главата му се разсея за малко, а после отново се сгъсти. – Какво имаше предвид?

   – Според „Теорията на хаоса“ в интерпретацията на Тай Уанг, всички събития в света – и при хаоса, и при реда, се повтарят, но с различни вариации. Разликата е в промеждутъка, през който се случват. При хаоса е толкова голям, че не забелязваме закономерност. А де факто, хаос няма. Всичко е ред. Като литературните сюжети. Ограничен брой са, останалото са вариации. Дори и това пояснение, което правя сега, се повтаря, леко видоизменено. Същото е и със Световете. Вселената е съставена от множество паралелни Светове, всеки от които се различава от останалите в някои дребни детайли.

   – Дребни, но съществени? Както казват: „Дяволоидът е в детайлите“ – усмихна се октопусът.

   – Именно. Тай понякога ги нарича „грешки“. Според него грешките, които правим, в някои от Световете са единствено правилните решения. Ние ги улавяме по някакъв начин, но ги игнорираме, защото за нас те са дефект. Но това не е всичко: Световете – и тези под, и тези над Нулата, от своя страна се делят на множество Светове.

   – Как така?

   – Времето. Всеки час, всяка минута, дори всяка секунда е отделен Свят. Всеки човек е отделен Свят, всеки негов избор поражда нов Свят. И навсякъде имаме Светове под, над Нулата и един неутрален. Категориите за зло и добро, Дървото за различаването им… С вкусването на Плода, Вселената се е разцепила на вероятности и множества. Дотогава е била единна и хармонична. Безгрешна, невинна. Може да се каже – съвършена.

  – Затова Адам и Ева са били толкова жестоко наказани.

  – Да, те са не само родоначалници на човечеството. Техният избор е породил Вселената такава, каквато е.

  – Квантите това ли искат? Да върнат Вселената в първоначалния ѝ вид?

  – Не точно. Искат да върнат Вселената в първоначалния ѝ вид, но с една малка, но съществена поправка. Да има пак един, цялостен и неделим на множества Свят, но той да е доминиран от Мрака, а не от Светлината.

  – М-да, амбициозна задача! 

  – И още как! Но специално за Алибей, Мирабела искаше да каже нещо друго. Струва ми се, че намекваше за 40-годишното обикаляне на пустинята от народа на Моисей, преди да стигнат до Обетованата земя.

  – Това, че трябва да умре и последният, роден в робство, и тогава да излязат от пустинята?

  – Да, понякога част от нас трябва да умре, за да престанем да се въртим в кръг и да стигнем целта, която сме си поставили.

  – Персефина?

  – Точно тя.

  – Каспар, нещо става!

  Нерей тревожно се взираше в екрана на колегата си. В Свят Алфа наистина ставаше нещо. Статуите, тръгнали към Армагедон, бяха спрели и сякаш размисляха. По целия Свят! След малко някои от тях се размърдаха, обърнаха се и тръгнаха като мътни, сиви струйки вместо на изток, към древната Юдея, в противоположна посока – на запад, към Европа. Нови и нови каменни истукани се присъединяваха към тях и струйките се превърнаха в тъмни, застрашителни потоци, които се стичаха от всички страни към обраслия с буйна зеленина средиземноморски полуостров с форма на ботуш.

  – Отиват към Италия. Трябва да съобщим – каза панически Нерей, пресегна се, но не улучи и разля зеленикавия коктейл по въздухонепроницаемия си скафандър.

  Димящата течност изсъска и угасна. Тръбичката, през която октопусът отпиваше, избълва струя с остър, задушлив аромат и потече по стъклото на шлема му. Той се закашля.

  Каспар посегна с копито, украсено с диамантени алдебарански черупки от мекотели, и натисна с все сила звънеца на алармата.

  – Това е нормално! Това  се очакваше – Координаторът беше угрижен, но явно маршът на статуите към Европа не го безпокоеше особено. Или поне не беше изненадан от този развой. – Армагедон в Юдея отпадна отдавна. Изчислили сме го. Така и трябва да бъде. Габриел е в течение. Той направи изчисленията. Ще ви запозная с тях и с изводите му.

  Нерей въздъхна с облекчение. Каспар се отпусна на ергономичното дъбово кресло в стил Луи XIV-ти и подви опашката си, която дотогава беше оставил да се мърда непроизволно и нервно над облегалката.

  – Друго ме притеснява – Мирабела! Станала е раздразнителна и импулсивна, понякога е откровено груба. Не мога да я позная. Къде гледа Нефертити? Пратете я незабавно при нея!

   – Нефертити я посещава редовно, но няма ефект – каза Каспар. – Смятаме, че проблемът е друг.

  – Габриел ли? Няма ли да спрете с тези любовни драми? Да не сме в детската градина! Нали затова заменихме ангела ѝ – за да няма усложнения. Ако Нефертити е затруднена, инструктирайте я! Или пратете някой по-опитен! Аз ли да ви уча?

  – Нефертити е достатъчно опитен ангел хранител. Но не е ангелът на Мирабела. Това е проблемът.

  – Не може да имаш торта, ако си я изял. Или ядеш, или имаш. Мирабела не може да има едновременно и ангел, и съпруг. Не е по правилата. Има ли едното, губи другото. В ангелския свят няма две в едно. При човешките двойки, колкото и да са близки, между двамата винаги има някаква дистанция, всеки съхранява индивидуалността си. Ангелът е неотлъчно до човека, в известен смисъл е част от него – по-добрата му част.

  – Без Габриел Алибей започва да взема връх. Това е опасно!

  – Мисля, че този проблем ще се реши от само себе си. Всъщносг той вече се решава. Мирабела намекна… –  намеси се плахо октопусът.

  – Да, но Алибей е прав, рисковано е!

  – А дотогава? Войната вече чука на прага, а ние решаваме любовни проблеми и не можем да съберем двама души, изключително важни за сюжета. Габриел има съществена роля в Чикаго. Сигурността на Слънчевия щит зависи от него. Не можем да го отклоняваме. И гледайте да няма повече недомислици и противоречия! Какво беше това с майчината и бащината линия на портокала? Какви са тия дивотии?

  – Портокалите нямат майки и бащи, но имат ДНК.

  – Ами така да го беше написала! Тя направо прекалява с тия олицетворения.

  – Това е образ на връзката между всичко живо. И неживо – също. При нея дори и стоунхенджската плоча говори. Авторски похват!

  – Авторски похват, авторски похват! Да беше подхванала нещо по-различно. А то… Добре, действайте, не се майте! А сега ми се махайте от главата и се хващайте за работа! Живо!

                                                                   Кърджали, Свят Миден, наши дни

  – И така, да наченем зачеването на Белинда!

  – Ами хайде де! Откога го чакам този изключително любопитен момент!

  Алибей се захили арогантно и махна на Мирабила с рижия пискюл на опашката си.

  – Сега пък трябваше да оставя наблюдателите да се изприкажат. Нали знаеш, като ти тръгне…

   – Не ми обяснявай, ами пиши!

   – Пиша аз, пиша…

                                                        Бергамо, Свят Гама, февруари 2020

    От правоъгълните отвори на стената зад гърбовете им повя хлад.  Юймин потръпна и се загърна по-плътно във финото си кашмирено палто с пухкава яка от лисица. Дешанг се приближи към нея с импулсивното желание да я защити от студа и същевременно да поеме част от уханната топлина, която излъчваше. Девойката несъзнателно се наклони към него, увлечена от същия порив.

  – Винаги съм се питала какво е да те целуне някой така – страстно и всеотдайно. Какво е да обичаш някого толкова силно, че да му отдадеш тялото и душата си. Но изглежда никога вече няма да разбера – тя погледна към ъгъла, където водата беше започнала да прелива през прага – и това ме натъжава!

  Лицето ѝ беше замислиео и сериозно. Дешанг изпита неустоимо желание да докосне това лице, толкова близко и същевременно толкова недостъпно.

  – Искаш да кажеш… – започна внимателно той.

  – Никога не съм обичала някого толкова силно, че да му поверя тялото си – каза тихо Юймин и сянка на печал премина през лицето ѝ. – Бях изцяло отдадена на кариерата си. А около мен имаше само амбициозни и настървени мъже, желаещи да докажат, че са по-образовани, по-способни, по-креативни. Аз… не успях да се доверя на никого. И през цялото време имах чувството, че ако направя нещо подобно, ще е голяма грешка. Защото нито един от тях не беше истинският. Непрекъснато усещах, че нещо липсва в живота ми. Че съм лишена от нещо важно, от някого, който би осмислил всичко около мен, в мен и за мен. Не знам дали ме разбираш. Ти имаш годеница, намерил си единствената за теб…

  – Не съм сигурен– каза Дешанг. – Допреди известно време си мислех, че е така. Тя ме допълваше. Притежаваше това, което аз нямах. Освен това ме ласкаеше фактът, че измежду всичките си ухажори беше избрала именно мен – очилатия, непохватен учен, който не знаеше как да се държи сред елитното ѝ обкръжение и умееше да води само скучни разговори на научни теми. Но веднъж… чух една песен.

  – Песен ли?

  – Нали знаеш, онзи шлагер: „Името ти значи светещ яспис“?

  – О, да! – каза Юймин и сведе глава. – Знам го, и то много добре!

  – Да, ти също се казваш Юймин – промълви замислено младият учен и я погледна в тъмните, печални очи. – Аз… бях очарован от тази песен. Сякаш дълго бях търсил нещо и най-после ми се откриваше път да го намеря. Като че ли бях на прага на нещо значително, което би променило кардинално съдбата ми. И през цялото време усещах нечие присъствие и виждах лицето на една жена, но не знаех коя е. И все пак имах чувството, че я познавам. Че съм свързан с нея с нещо изключително силно, което не може да бъде разтрогнато от нищо. Знам, че звучи налудничаво…

  – Не, разбирам те много добре – каза Юймин и лицето ѝ просветля. – Това чувство ми е познато.

  – И тогава за първи път излъгах Лиан. Бях толкова потресен, че съм позволил друг образ, макар и измислен, да заеме мястото ѝ, че не ѝ проговорих, докато не се разделихме на летището. И знаеш ли, чувствах се така, сякаш съм се събудил от продължителен и кошмарен сън.  И в момента, в който те видях за първи път в тунела, когато ми се стовари на главата, сякаш падна от небето, си помислих – това е тя, момичето от песента – намерих я! Юймин, сякаш песента е писана за теб и за никого другиго!

  – Тя е писана за мен, Дешанг.

  – За теб?

  – Авторът на текста и мелодията е мой бивш съученик. Остана влюбен в мен и след като завършихме. Платонически – уточни тя, видяла погледа на Дешанг. – Аз не отвърнах на чувствата му. Тогава той написа тази песен. Надяваше се да ме спечели. Направи ми предложение за брак с нея. Но аз не го обичах и му отказах. Сега ми се иска да бях се съгласила. Поне щях да знам какво е. Какво е да споделиш живота си с някого. Какво е да бъдеш целувана и да целуваш. Какво е да усещаш топлината на друго човешко тяло и да не осъмваш вечно сама в празната, кънтяща стая. Вече няма да разбера. 

  Юймин отвърна лице и едри сълзи заструиха от очите ѝ. Дешанг обгърна раменете ѝ и обърна лицето ѝ към себе си:

  – Юймин, ще намерим изход! Кълна се! Ще преровим всяко ъгълче, всеки милиметър от това проклето място, но ще намерим изход, ще видиш!

  Той докосна лицето ѝ с треперещи длани и започна да изтрива горещите ѝ сълзи. Девойката избухна в ридания и той я прегърна. Галеше косите, раменете ѝ, а тя трепереше като ранено птиче в ръцете му. Той вдигна лицето ѝ към своето и го обсипа с целувки. После потърси устните ѝ и отпи от прохладната им свежест. Тя не се възпротиви.

  Когато се откъснаха един от друг, водата вече беше заляла цялото помещение и неумолимо пълзеше нагоре. Юймин смутено се облече и отвърна очи, когато усети нежния и изпълнен с обич поглед на младия мъж.

   – Юймин – понечи да я прегърне отново той, но тя го отблъсна.

  – Какво направих? Та ние се познаваме едва от няколко часа! Никога не съм си представяла, че ще се случи по този начин – гъста руменина заля лицето ѝ, от което се стори на Дешанг още по-привлекателна.

  – Нищо лошо не сме направили, Юймин! Поддадохме се на емоцията, която изпитваме. Защото имаме чувства един към друг, нали? Поне аз съм сигурен в своите. Въпреки че едва се познаваме. Това е любов от пръв поглед. Не знаех, че съществува.

  – Но ти си сгоден, забрави ли?

  – Вече не съм. Не съм от момента, в който излъгах Лиан. Реших да разтрогна годежа ни, но исках да изчакам завръщането си в Ухан. Щеше да бъде грубо и жестоко да го направя по телефона. Решението вече съм го взел, ти нямаш вина за това. Правя го заради себе си. Нямаше да бъда щастлив с нея.

  – Но аз, аз какво направих! – извика девойката и отново поруменя. – Исках да бъде специален момент – с човек, с когото да свържа след това живота си, а се поддадох на страха от смъртта.

  – Юймин – каза сериозно Дешанг и внезапно застана на колене пред нея. – Омъжи се за мен! Не се шегувам!

   Той трескаво свали евтиния месингов пръстен от ръката си и го протегна към девойката:

  – Не знам дали ще успеем да се измъкнем живи оттук, но и аз искам да знам какво е да споделиш живота си с някого, дори и ако знаеш, че ти остават едва няколко часа. Омъжи се за мен! Бъди с мен в радост и в беда, в здраве и в болест, в скръб и в щастие, сега и завинаги! Остани с мен, дори и ако успеем да излезем от този капан! Този пръстен е само една дрънкулка, но е със сантиментална стойност за мен. От вътрешната страна има надпис „Астерикс“. Така ме наричаха в училище, защото колекционирах комиксите за Астерикс и Обеликс. Това да не те притеснява! Ако излезем оттук, ще ти купя друг, който отговаря на чувствата, които изпитвам. Обичам те, Юймин! Ще се омъжиш ли за мен?

  – Да, Дешанг – каза тихо девойката. – Ще се омъжа за теб!

  Тя пое пръстена и той внимателно и нежно го сложи на пръста ѝ, сякаш се страхуваше да не го счупи.

    – Сега мога ли да целуна булката? – попита ентусиазираният мъж и отново обсипа лицето ѝ с целувки. Прегръдката им беше продължителна и страстна, но Юймин го отблъсна след известно време.

  – Трябва да намерим изход, Дешанг!

  Младият мъж не искаше да я пусне. Той я стисна толкова силно, че раменете ѝ изпукаха. После плъзна нетърпеливи длани по тялото ѝ.

  – Ако беше мъж, бих се заклел, че прегръдките ми ти харесват. Но ти не си. Юймин, какво е това?

  Девойката бръкна в джоба на палтото си и извади оттам яркооранжев плод.

  – Сега си спомням! Търкаляше се пред вратата, преди да влезем. Сигурно съм го пъхнала несъзнателно в джоба си. Чакай малко!

  Тя се изправи и тръгна към стената, на която беше изрисуван жеравът. Дешанг я последва.

  – Помниш ли легендата? Монахът нарисувал жерав с помощта на портокалова коричка. Жеравът оживял и започнал да танцува. Накрая монахът отлетял с него.

  – А ние какво трябва да нарисуваме? Врата? Но къде? Картината е огромна. Момент, професор Висконти ми разказа за Хенг Чун – как е намерил пещерата с прилепите в Ухан. Имаше някакви думи… – Дешанг се намръщи в усилие да си спомни. – Сетих се: „Синият дракон – на изток, оляво, Белият тигър – отдясно, на запад, Черната костенурка – на север и Червеният сокол – на юг, Средищният дворец – над теб.“ Жеравът със слънцето е средищният дворец и е в средата. Източната стена е със синия дракон, северната – с холограмата на Четирите добродетели, южната е празна – там са тръбите за водната атракция. Това означава, че зад стената с жерава има още едно помещение – за стените на запад и юг. Но къде е входът? Би трябвало да е в нишата между жерава и синия дракон, там, където бяхме преди малко.    

  – Не знам – Юймин се върна в нишата и погледна към картината с „Целувката“. – Зад гърбовете им има нещо като прозорец и ложе едновременно. Също като на тази стена.

  Те внимателно разгледаха прорязаната от  дълбоки и тесни правоъгълници стена. По краищата ù имаше едва забележим ръб, който очертаваше нещо, подобно на врата, зазидана в стената.

   – Тук има нещо – Юймин прокара длан по издатината с форма на птиче перо в десния край. – После, осенена от внезапна догадка, обели част от портокала и очерта с коричката перото.

  Няколко секунди не се случи нищо. После се чу скърцане, перото се раздвижи и се откъсна от стената. Мазилката, с която беше покрито, падна и отдолу се показа жълтеникав метал.

  – Злато ли е? – попита Дешанг.

  Юймин не отговори. Тя гледаше към стената, която бавно, сантиметър по сантиметър, се накланяше надолу, докато не се превърна в под, водещ към обширно помещение от другата страна. Хладната вода, заляла  криптата, плисна към освободеното пространство и изчезна с тихо шуртене през правоъгълните отвори на новообразувания под.

   –  Прозорчетата всъщност са отводнителни шахти – каза Дешанг. – В случай че катакомбите бъдат залети, да има път за отстъпление.

  –  Мислиш ли, че всеки, попаднал тук, е носил портокал в джоба си?

  – Струва ми се, че е имало и друг начин. А портокалът е нещо като авариен изход. За точно определен човек. Или хора.

  – Да, тези от картината.

  – Тоест, ние?

  – Така мисля. Иначе стават прекалено много съвпадения.

  – Но кой би могъл да знае?

  – Нямам представа, Юймин. Но вече нищо не е в състояние да ме учуди. Знам само, че сега не е нужно да бързаме. Поне няма опасност да се удавим.

  – Може би ще успеем да се върнем по пътя, откъдето дойдохме?

  –  Не, там все още има прекалено много вода, вижда се по скоростта, с която се процежда през прага. Ако отворим вратата,  ще ни помете.

  –  Значи, продължаваме напред?

  –  Да, това е единственият изход. Вземи перото, ако се измъкнем живи оттук,  ще си направим халки от него, като спомен за приключението, което преживяхме. Не забравяй и портокала! Може да ни потрябва отново.

   –  Нашият брак е приключение за теб?

  –  Юймин, знаеш, че нямах това предвид!

  –  Знам, Дешанг, просто се пошегувах. Сега вече може да си го позволим. Нали? 

                                                                                    /Следва/

 https://www.youtube.com/watch?v=HzjE33U_gy8

 https://www.youtube.com/watch?v=nGDoDA1n2fM

Конфиденциален разговор между Критиците дяволоид и ангел:

 – Имам кофиденциална информация!

  – Откъде това?

  – Добре де, не е конфиденциална информация, а обосновано предположение.

  – Тоест, пак си чул някоя клюка в кулоарите критически, ясно!

  – Не е клюка, а слух. Доста правдоподобен!

  – И каква е разликата между двете?  Добре, да не бъдем дребнави, казвай за какво иде реч този път!

  – Мирабела смятала, като завърши Книгата, да ù направи подробен и пунктуален ремонт. На грешките, имам предвид. Разните там Конгфута и сребристи киселини.

  – Конгси се казва храмът, а киселината е сериста.

  – Тъй де!

  – Ами много похвално намерение!

  – Обаче, като поправи грешките, да не ù се услади и да вземе да поправи…

  – Какво?

  – Нас, бе! Да не ни разкара от повествованието. Че като няма грешки, ние за какво сме ù?

  – До края на романа има още много време. Ще поживеем, ще видим.

  – Уф, добре! Само се чудех…

  – Сега пък какво?

  – Чудех се какво има там.

  – Къде там?

  – След края? Къде ще се денем ние след края? Нали уж Вселената била безкрайна…

  – Ами сигурно там, където сме били преди началото. Преди Мирабела да започне да пише.

  – В небитието ли? Пепел ти на езика!

  – Ами стига си ми задавал философски въпроси! Като стигне до края, тогава ще му мислим!

  – Дано не е скоро!

  – Няма, спокойно!

  – Уф, олекна ми!

  – Споко бе, брато! Може да измисли някой Свят на персонажите след Края. Колко му е?

  – Кълка ли рече? А ти си крилцето, нали? Фукльо!

  – "Колко" рекох! Ама ти да не правиш нарочно грешки, че да има Мирабела повече неща за оправяне и Книгата да не свърши скоро? Ах, ти, маймунооо…

  – Аз съм дяволоид, не ме обиждай! А този Свят, за който спомена, отдавна си има име – казва се Епилог. Намерил се и той умник, да ме успокоява!

  – Видя ли? За всичко си има решение. Само вдигаш гюрултия!

  – Ами, каквато е разсеяна, ако ни забрави? Или ако сметне, че сме прекалено незначителни и не ни спомене в Епилога? Изобщо?

  – Ние да не сме чадър, че да ни забравя! Стига си правил от мухата клиничен случай.

  – По-скоро критичен.

  – Какво това?

  – Критичен случай!

  – Пак се правиш на тарикат и удължаваш повествованието с плоски шегички. Млък!

  – Хи-хи!