Планината на всички Светове и времена Чаншан

  В пещерата под върха на планината Чаншан змията Шуайджан отново се размърда. Протегнала сетива, прослушваше пространствено-временния ефир и търсеше пробойни, слаби места в емоционалния фон, излъчван от Съществата, пръснати из Вселената – омраза, болка, гняв, обида, завист, алчност, амбиция, неудовлетвореност. Всички те се изразяваха с думи – материализирани усещания, които тя подхващаше и насочваше в определена посока.

  Едно от мъглявите ѝ пипала се проточи във времето и напипа пулсираща и изпълнена с потенциална сила дума ядро – парашут. Излъчваше я млада жена с широка, издута като камбана карирана пола и  кокетна тъмносиня шапка с воалетка. Мъжът до прозореца на бароковата сграда отсреща се вглеждаше в нея и се любуваше на свежата ѝ и елегантна красота. Но източникът на емоциите не беше там. Беше малко по-встрани, където две деца си играеха на тревата пред бликащ фонтан  и за нещо оживено спореха.

  Змията потрепна от хазартно нетърпение:

  – Виссконти! Отново ссинята крръв на Виссконти – изсъска злорадо тя. – Толкова е лесно от величавия и арристократичен син дрракон да произлезе малко, черрвено и злобно човече от просстолюдието! Ха-ха-ха! Трябва само малко зависст, примессена с болезнена амбиция и щипка жестокосъррдечие и ето ти – столетия прецизна сселекция отиват в прреизподнята, където им е мястото! И още по-ссладка е победата на злото, когато се сслучва между индивиди с еднаква крръв, когато се избиват и унижават теззи, които са сси най-близки и би трябвало да се подкррепят и да с-си помагат.

  Чудовището подхвана думата, която беше открило като слабо звено, опита я на вкус – беше топла, обемна, обтекаема и имаше едва доловимо ухание на горена захар и горски ягоди – като устните на блондинката с тънката талия и малка барета върху русите, като на кукла, къдрици. Ръцете ѝ, с лакирани в кървавочервено нокти, стискаха тъмносиня чантичка в тон с баретата, гласът ѝ беше гърлен и упоителен, а говорът – с ясен френски акцент.        

  – Парррашууут! – проточи змията и се изсмя ехидно. – Колко мило! Каква ссочна и изпълнена с възможноссти дума! И колко подходяща за употрреба! Пак си играят – дрребните, жалки, глупави човешки ссъщества! Току-що преживяха втора Ссветовна война – продължителна и жесстока, непосрредствено след една не по-малко сстрашна и унищожителна Пъррва, и пак си играят на война! Не виждат ли колко са ссмешни с незначителните си тежнения и стррассти? Само да можеха да се погледнат отсстрани!  За това момиченце и това момченце Ссветът сега се огрраничава само с едно мече и една кукла и това, коя играчка е по-хубава, е най-важното нещо за тях. И така ще е цял живот, независсимо колко ще пораснат и как ще осстареят. Все ще се ссъизмерват, ще се съсстезават, ще се конкурират – един с друг или с други, също толкова жалки и дрребнави човечета, и пак с една единсствена цел – да притежават. Независсимо какво – пари, власт, с-слава, материални блага… Но да имат повече и по-качествено от дрругия, това ще е основната им цел. И така ще пропусснат дара, заради който са ссъздадени – да живеят. Ще бъдат слепи за прекрассния Свят, в който са имали щасстието да се родят и няма дорри да го забелязват, а ако все пак го видят, то ще е пречупено през прризмата на жалките им инстинкти  и желания – и пак няма никога да бъдат щасстливи! Каква незавидна участ ссамо! Те не заслужават дара, който с-са получили. Вземете това, което наистина засслужавате, нещасстни създания – собствените си егоистични и поррочни емоции! Задавете се съсс собсствената си кръв, потънете на дъното на собствената си спяща ссъвест! Живейте – сслепи и неспособни да видите по-далеч от жалките си носсове! Обградени от ссветлина и благодат, живейте във вечен мррак!

  Чудовището подхвана думата, впи в нея отровните си сетива и мъгливи струйки потенциал от мрачните подземия на Долния свят започнаха да изпълват седемте букви на словото. То се разду, придоби мощ и зло значение, които първоначално не притежаваше. Около него, привлечени като с магнит, се завъртяха други думи и изрази – елек, жилетка, вода, урок... После образувалият се пространствено-времеви балон с думата ядро в центъра се пръсна с оглушителен трясък и думите се разлетяха в различни посоки, създавайки фронт на помитаща всичко хаотична вълна.

  И само змията Шуайджан и още едно същество в Световете можеха да предвидят пътя на неуправляемата стихия – чудовището, защото я беше предизвикало и Тай Уанг от Ухан, защото я изучаваше и се опитваше да намери начин да намали последствията ѝ.

  Но беше все още непосилно за несъбудилия се да събуди Света!

  - Далече напред във времето, в Свят Гама, в морето, наречено Черно, защото беше бурно и неукротимо и често погубваше рибарски лодки и кораби с пасажери, а дълбините му бяха пълни с убийствения газ сероводород и нищо живо не можеше да оцелее  в тази придънна „ивица на смъртта“, та в това тъмно и негостоприемно море загина още една невинна жертва. По време на военно учение в една от крайбрежните страни – България, малък учебен самолет се разби и потъна във вълните, докато пилотът – млад, но опитен офицер, стреляше по светеща цел – парашут. 

- Няколко седмици по-късно, в Русия, на десния бряг на река Том край село Журавльово, недалече от Новосибирск, по време на тренировъчен полет отказа двигателят на двумоторен самолет с курсисти парашутисти. Пилотът направи опит за аварийно кацане, но самолетът се закачи в короната на една круша и падна. Четирима курсисти загинаха, както и пилотите на самолета. Бяха ранени 15 души.

- В Свят Делта любител на риболов с лодка, снабдена с „парашут“, бе хванат на река Янтра в България. Бракониерът, използвал забранения уред, беше глобен с 1000 лева и му бяха иззети такъмите и телескопът.

- В Свят Епсилон₈₃ при скок над Негостоприемната прерия, основният парашут на  духа рарог с чувал, пълен с болести, кавги, омраза и проклятия, които беше събирал из равнините, не се отвори. Блокира и ръчката на запасния. В резултат парашутистът се приземи остро, чувалът му се развърза и всичко, което беше вътре, се пръсна из прерията. Самят дух, незащитен от предпазна магия, се зарази с болестта синя плесен, промени цвета си за следващите сто години и нито един дух от женски пол не смееше да се приближи до него, докато една стара вещица от прерията не успя да го излекува с отвара от блатен газ и срамни косми на североизточен вятър. Но рарогът не успя да се ожени за наследницата на императорския трон на Прерията, на която беше обещан, и това предизвика дълга и изтощителна война между прерийните лисици  и рарозите, която нанесе много опустошения и взе неизчислимо количество жертви.

- В Свят Омега Прим бивш парашутист, подпомагащ благотворителни организации, грижещи се за психичното здраве, скочи от хеликоптер в Ламанша без парашут. В резултат стана пациент на една от парижките болници и по-нататъшен дългогодишен потребител на средствата, събирани от една от организациите.

- В Свят Ми₆  придворният шут на кралица Ели на Зáвет ненадейно се оказа със златна пара в джоба, напусна службата си и се цани на един презокеански лайнер като крупие на казино. В резултат най-способният разузнавач от отдел Икономически шпионаж на Короната се сдоби със значителна сума пари, на свой ред напусна служба и се укри в джунглите на К-ама Сутра Зон/к/а. Ценни сведения за напредничави технологии не бяха предадени навреме и в Кралство Великобретония настъпи рецесия и икономически упадък. 

- В един от Световете на Хадес – на планетата Пъкъл, дяволите необезпокоявано си бодяха с тризъби гигантски вилици грешниците във врящите казани и нито един не беше пенсиониран. Нито един дявол, разбира се, не грешник. Защото там нямаше „парашутисти“. „Парашутисти“ грешници, разбира се, не дяволи.

  Змията Шуайджан, зарадвана от неразборията, която предизвика, се затресе от гръмогласен и неистов смях, от което Планината на всички Светове и времена затрепери. Влечугото загуби равновесие и залитна към каменния под, после, с парашутен рефлекс разпери хиляда и стоте си мъгляви пипала и мътни струйки кванти потекоха из многобройните коридори, прорязали плътта на планината. Една скала на върха се разклати от мощните изблици на смеха, едно дребно камъче се откъсна от основата ѝ и се търкулна надолу към Световете и времената. Докато стигне един от тях, вече се беше превърнало в огромна канара, която предизвика свлачище в околностите на италианския град Милано, а впоследствие мястото се превърна в плитко езеро. Няколко десетилетия по-късно на територията на езерото се образува блато, което тровеше околността с изпаренията на отровните си газове и разболяваше жителите на града. Появиха се легенди за страшен дракон, който живее край езерото и убива хора.

  Змията Шуайджан беше доволна. Тя дори на няколко пъти се появи с по-компактната част от тялото си лично на брега на езерото и удуши няколко разсеяни жители на едно от селата наблизо, за да затвърди ужасяващата легенда.

                                                                     Бергамо, Свят Бета, 1947 г.

  Мадмоазел Корал Шатийон вдигна внезапно глава от книгата, която четеше, и се огледа с тревога. Двете деца продължаваха да си играят на моравата до пейката и за нещо оживено спореха. Малкият Паоло се опитваше да сложи мечето си на задните крака, но плюшената играчка все се килваше настрани. Лицето на момчето беше зачервено и ядосано. Тереза гледаше безплодните му усилия и снизходително се усмихваше. Над главите им трептеше маранята на августовския ден и на мадмоазел Шатийон се стори, че различава в трептящия въздух очертанията на извито туловище с широка, змийска глава и мътни очи с черни, вертикални зеници.

  Девойката стана рязко от пейката и се приближи до децата, които, стреснати, млъкнаха. Облачето над главите им се люшна и след миг се разтвори във въздуха. Мадмоазел Корал се наведе, вдигна Бруно от земята и видя разпорения плюш над дясното му бедро, който му пречеше да стои стабилно на два крака. Измъкна от чантичката си игла и конец, които винаги носеше за такива екстрени случаи /децата все успяваха да се натъкнат я на бодлив храст, я да скъсат дреха при някое падане/, вдяна бързо конеца в иглата и заши скъсаното място. После сложи Бруно на земята и той послушно застана на два крака, като същински човек. Лицето на Паоло се разведри и той прегърна госпожицата. Тереза се намръщи, но Корал извади от джоба си лъскава копринена панделка и я завърза около кръста на Коломбина на огромна, весела фльонга. Момиченцето се засмя и също прегърна бавачката с благодарност. После двете деца седнаха пак в тревата и продължиха да си играят, сякаш никога не се бяха карали.

  Мазмоазел Шатийон ги поведе към занималнята в другото крило на вилата, остави ги на прислужницата и се отправи към библиотеката.

  Там графът и непознат млад мъж се бяха надвесили над куп чертежи и оживено обсъждаха нещо.

  – Влез, Джиа! – обърна се Джовани Висконти към младата жена. – Да ти представя новия помощник на нашия Джузепе, сеньор Игнацио Леоне или серафимът Васил Левски. Той ще ни помогне да нагласим новия механизъм. Василе, това е гувернантката на децата ми, която въпреки че е блондинка и говори с френски акцент, всъщност е от съвсем друго място.

  Джиа-Корал не пое протегнатата ръка на младия мъж, защото се беше втренчила в нещо на масата зад гърба му – дълго златисто контурно перо с назъбен връх и някакви символи по тънкия ствол.

  – Срещали сте се със съпруга ми? Кога? Къде?– промълви жената и по лицето ѝ пробяга сянка на тревога. – Той ли ви даде перото?

  – Васил е племенник на сфинкса Нефертити от Наблюдателната зала, Джиа. Те двамата са ходили в Ухан, в Жълтата кула, и са взели перото от аватарите на съпруга ти – монахът и Жълтият жерав, със заръка да го скрият при нас, в Бергамо. Ние трябва само да измислим как и къде.

  – Да, сега разбирам… – каза Джиа, но лицето ѝ продължаваше да е напрегнато и тревожно. – Трябва да ти кажа нещо, Джовани. Струва ми се, че имахме посещение. Видях нещо тази суртин, когато разхождах децата в градината. Мисля, че беше змията… Трябва да бъдем много внимателни, тя не се появява без причина.

  – Мислиш, че е било заради перото? Не би могла да знае, тя само усеща емоции.

  – Това ме безпокои! Образът ѝ беше над главите на децата. Нещо я е привлякло. Аз поговорих с тях и тя изчезна, но може да се появи пак.

  – Затова те помолих да дойдеш тук. Децата растат без майка и са уязвими. Аз нямам много време за тях. Имат нужда от ангел!

  – Ще остана, колкото е необходимо, Джовани. Длъжница съм ти.

  – Знам, че търсиш дъщеря си и оценявам жеста…

  – Мина много време, но аз не съм се отказала. Била съм и на други места, където ме е привличала Светлината. Ще се върна в Жировичи или в Ухан, когато малките поотраснат, не се безпокой за това! А сега трябва да вървя, децата имат урок по френски. Шуайджан е умна и коварна, но има навика да подценява хората и Съществата, които носят човешки гени. Смятам, че ще успеем да се справим с общи усилия. Освен отрицателни емоции, сред човеците има и много любов, състрадание и взаимопомощ, особено между тези с една и съща кръв. Няма да ѝ позволя да поквари наследниците ти, Джовани, бъди спокоен!

  – Благодаря ти, Джиа! Не знам какво бих правил без теб! След урока ела пак, ще слезем в криптата, за да монтираме механизма.

   – Да, разбира се. Беше ми приятно, сеньор Васил! Познавам леля ви, забележителна жена е. Поздравете я непременно от мен!

   – Джиа, още нещо – спря я графът. – Шнолите, като тази в косите ти, са две, нали? Както и пръстените на желанията. Би трябвало да има и още едно перо. Знаеш ли къде е?

  – Другата шнола е у Трития, сегашната повелителка на призраците хеката. Вторият пръстен е у авторката – Мирабела. Колкото до другото перо – беше известно време у нас, но изчезна.  Къде е сега, не знам. Имам само някои предположения. Вероятно е в Хадес – вълшебните предмети тук и там са антиподи. Там е и другото огледало – в Огледалната зала на Часовниковата цитадела в Акардара.

  – Ясно! – каза замислено графът. – Всичко в Световете е по две, само змията е една – затова е толкова зла и безпощадна.  И последен въпрос, може ли?

  Джиа мълчаливо кимна.

  – Вие и двамата с Васил сте били там, в бъдещето. Все се каня, но никога не съм имал възможност да ви попитам – какво е то, нашето човешко бъдеще?

  – По-добре да не знаеш! – казаха в един глас ангелицата и серафимът и се спогледаха.

  След малко гърленият, нисък глас на бавачката се чу откъм занималнята. Урокът по френски беше започнал.

                                                                                            /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=cMHauJlvSyI

https://www.youtube.com/watch?v=jtvx7dDqXUo