Часовникът житейски

                                                  навива се веднъж

                                                  и никой няма власт да каже

                                                  кога ще спрат стрелките.

                                                  Но в късен или в ранен час,

                                                  сега е твоето, единственото време,

                                                  което ти принадлежи¹.                                     

  Погледнеш ли например през голямото му око, когато той лети в пространството между звездите, тогава ще видиш пък нещо съвсем друго…Тогава Мало сякаш се носи в един красив безкраен тунел. Този тунел се образува от голямата му скорост, при която светлината на звездите се размазва на шарени ленти. Нещо подобно на дъгата, която се появява на земното небе след дъжд.

  Учените наричат това явление Ефект на Доплер или Доплеров тунел

                                            Любен Дилов, „До райската планета и назад“

                                      Летище „О’Хеър“,Чикаго, Свят Гама, 14.02.2020

  Инженер Гаврило Пушкин извади зарядното на смартфона си от розетката на стойката и се отпусна на най-близкото свободно място в залата за чакащи на международния терминал 5 в летището.

  Покрай него забързано минаваха пътници – разнородна тълпа от хора, прилични на суетящи се делово мравки в огромен, гъсто населен мравуняк, всяка от тях – помъкнала своя товар: разноцветни раници, тежки куфари на колелца, чанти и сакове с различна големина, ръчен багаж…

  Служител с черен памучен елек, панталони в същия цвят и ослепително бяла риза буташе делово жена в инвалидна количка, положила на коленете си огромна оранжева чанта. На другото возило бяха нахвърляни сак и два куфара, облепени с ярки етикети. Чернокосо момиченце на около четири години делово дърпаше миниатюрно жълто пластмасово куфарче на колелца, следвано от майка си – млада брюнетка с азиатски черти и елегантна фигура. Жената държеше в ръце препарирана птица. В кафето отсреща пътници се подкрепяха с кафе, чай и закуски преди полета.

  „Всичко сега ми е много по-трудно отпреди“, помисли си с досада архангелът. „ Отнема часове, докато се придвижа от едно място до друго. Предстои ми четиринайсетчасов полет до Рим – Фиумичино с напълно непознати хора с прехвърляне в Ню Йорк, където ще прекарам точно пет часа в нищоправене с други непознати, а след това поне още един час, докато се добера до Бергамо, вероятно пак със самолет и с още непознати на борда. Човешкият живот е толкова кратък, а хората го губят в щуране насам-натам и вършене на безполезни дейности като например да си зареждаш телефона на няколко часа или да попълваш регистрационни формуляри за щяло и нещяло.“

  Бившият ангел се намръщи. Остро, тревожно чувство стегна гърдите му: „Ех, Мирабела!“, въздъхна той. „Ако имах криле, щях да стигна за няколко секунди до Бергамо, а може би и до теб, ако Светлината ме призове. А сега не мога да се възползвам дори от Вратите, които са навсякъде!“

  Двуметровият исполин протегна уморено крака и се загледа след майката с момиченцето. Детето бързаше съсредоточено напред, сякаш вършеше най-важното и отговорно нещо на света.

  „Възпитанието се опира на два ‘кита’ – подражание и игра.“, разсъждаваше Габриел. „Това куфарче за малката е поредната ú играчка, но с нея тя се чувства голяма и отговорна като възрастните и по този начин несъзнателно подражава на майка си. Кукли, автомобилчета, конструктори, плюшени животни – всичко е имитация на човешките дейности, за да подготви малкото същество за голямата игра – живота!“

  Майката и дъщерята изчезнаха зад ъгъла. Инженер Пушкин стана от стола, за да се разтъпче.  Група тийнейджъри в ярки спортни екипи прелетяха край него, една девойка го загледа с любопитство, явно припознала се, дори се пресегна инстинктивно към джобовете си, но после се отказа и продължи след останалите.

  „Този път за кого ме взеха? За Стив Кър²? Добре, че не ми поиска автограф! Обикновено ме бъркат с баскетболисти или волейболисти заради ръста. Често е забавно, но сега въобще не съм в настроение!“

  И отново тревожно чувство пропълзя по тялото му някъде от диафрагмата, понесе се като студена вълна нагоре към сърцето, после още по-нагоре и накрая масивната му брадичка неволно потрепери.

  „Какво има? Обикновено понасям философски положението си. Дали не се е случило нещо с Мирабела?“

  – Габриел!

  Викът се разнесе с мелодичен и богат на обертонове тембър. Част от звуците сякаш се отделиха, извисиха се нагоре към луминисцентните лампи, удариха се в хладната им светлина и после се посипаха върху нищо неподозиращите пътници като хиляди искрящи парченца счупено стъкло. По металически сивия коридор с неонови табла и указателни табели към него се носеше като неочаквана спонтанна мелодия дребна мургава жена с очила, в бяло скиорско яке с множество джобове и черни джинси с още толкова блестящи ципове, тихо потракващи при всяко движение като миниатюрни църковни клепала – трак-трак, трак-трак!

  „Кого иска да стресне с тези звуци? Тук е толкова чисто и стерилно –   няма и помен от каквито и да е призрачни същества, които да бъдат прогонени“, помисли си разсеяно архангелът и се обърна.

  – Мелъди? Какво правиш тук?

  – Ох, успях! – каза задъхано доктор Райт, малките звънки клепала проплакаха за последен път и спряха. – Страхувах се, че ще те изпусна! Тичах по онзи Доплеров тунел на любовта⁴. Реших, че съм по-бърза от влакчетата и автобусите. Отначало се качих на ескалатора, но беше много бавен, после почнах да тичам по него, но хората ми пречеха. Аз все пак не съм Кумчо Вълчо от „Ну погоди“! Накрая слязох, зарязах всички влакчета и пак хукнах. И по-добре! Скоростта на междутерминалния транспорт е постоянна, а аз мога да съм изключително бърза, когато съм мотивирана. Но не мога да разбера кой умник е решил, че в цялото това огромно летище терминал 1 е най-подходящ за разполагане на Врата? Така съм бягала само на Олимпийските вселенски игри преди хиляда години, когато надтичах онази дореста полукобила, кентавридата Гилонома от Фейсбик! Трикратна вселенска шампионка – ха! Ще се мери с една Муза! Та ние сме най-бързите същества и на тези, и на онези Светове.

  – Мелъди – каза ласкаво Габриел, – знам, че дори тичащата богиня на Алибей – Оливия, не би могла да те надбяга! Но ще ми кажеш ли най-после, защо си тук, а не във Фермилаб?

  – Ох, да! Извинявай, увлякох се! Това ми е болна тема. Тук съм, защото съм първо Муза, а после ядрен физик. Трябва да ти кажа нещо. Насаме!

  Тя дръпна Габриел за ръкава на оранжево-жълтото яке и го бутна към матовата остъклена врата на най-близкото помещение.

  Архангелът се подчини мълчаливо, но се огледа с известно удивление. Стаята беше малка, но добре осветена, с огромен прозорец с вдигната светлосиня пластмасова щора. В единия ъгъл имаше детско креватче, малка масичка със зелено столче, отсреща – дървен шкаф със стъклена витрина и играчки.

  – Стая за отдих на родители с деца – каза нетърпеливо Мелъди. – Не искам някой да ни види, когато… – Тя млъкна и се вгледа в ясните очи на архангела, който тревожно чакаше. – И без това тук се носят легенди за НЛО⁴ над пистите…

  Тя пак млъкна и след няколко секунди продължи, вече много по- уверено:

  – Виж, Габриел, трябва да ти кажа нещо. За Мирабела!

  Сияние, по-ярко от слънцето освети малката стая и заслепи няколко пътници отпред, които се втурнаха  вътре. Там намериха дребната къдрокоса жена с очила и с вид на оксфордски професор, държаща изгоряла нощна лампа, да разтрива замаяно очи и да мърмори нещо несвързано.

  – Исках само да подсиля Светлината, той имаше нужда от емоционален тласък – промълви тя, а после се сепна и сконфузено се усмихна. – Стана късо съединение, моля за извинение за паниката, която предизвиках!

  На пенсионирания чикагски пожарникар Дъглас Уотсън, който беше тръгнал на гости на дъщеря си в Падуа и който при избухването на сиянието пръв се беше притекъл на помощ, се беше сторило, че вижда ослепителна фигура на ангел да разтваря гигантски криле и след миг да се стопява в нажежения до бяло въздух, но възрастният човек благоразумно си замълча. Оставаше само да го помислят за луд! Всички знаеха, че се увлича по истории за НЛО, откакто преди години видя странния летателен апарат над пистата на летището само на няколкостотин метра оттук. Пък и той беше наясно, че никой няма да му повярва.       

  Брезата,  която стоеше зад вилата, привечер се разтрепера. От клоните ú се посипаха листа с цвят на старо злато.

  – А-у-у-у! – ревна Морското гърло. – Иде буря, иде буря!

                                   Николай Соколов, „Приказка за комините“

                                                                                     Миден, наши дни

    Старичкият олющен бойлер в банята на Мирабела поде унила и астматична песен: ъъър-р… бууу…, ъъър-р… бууу… Похърка малко, млъкна за няколко секунди, после пак поде: ъъър-р… бууу…, ъъър-р… бу-уу… Пригласяше му пластмасовата бутилка със заледена вода на черешовата масичка в стаята: фъъъс-с… ууух, фъъъс-с… ууух… Този изключително хармоничен концерт продължи няколко минути, докато ледът от гърлото на бутилката не се разтопи от горещината, а бойлерът не се умори и не притихна. Настъпи блажена тишина.

  – След есента не идва лято – каза Мирабела. – И лятото никога не е толкова горещо. Поне не на Миден.

  Габриел взе от бюрото ú двете хартиени чашки от кафе със застинала черна дантелена утайка на дъното и ги хвърли машинално в коша.

  – Чувството за справедливост е благодат, но не всички съдници го притежават – каза той. – Родовитостта не винаги означава благородство.

  Мирабела застана до прозореца и се вгледа навън, към входа на парка „Почивка“, с оголели наполовина дървета и листа, покрили алеите с жълто-червен мек килим. От настъпилата след есенната вятърна жътва жега листата се бяха сгърчили и изсъхнали за часове и сега трептяха в маранята като малки тъмни червейчета – много малки тъмни червейчета!

  – Виждам ги всеки ден – разговорът продължаваше, сякаш всеки от тях не чуваше другия, а говореше за нещо свое – съкровено и наболяло или незначително и мимолетно делнично. – Стоят, подпрени на метлите си, като ята, накацали по алеите и събират, събират…

  Халите на Миден, скупчени около статуята на Скърбящата майка, размахваха окастрените си метли и спореха оживено и необуздано. Дългите им пепеляви коси, разчорлени и сплъстени, се мятаха насам-натам като разбъркано кълбо побеснели змии, а опърпаните им сивкави криле трептяха възбудено и тревожно.

  – Не са свикнали да има толкова много листа – Габриел скочи на пистата на Мирабела и подхвана разговора като опитен и съпричастен събеседник. – Не са виждали есен, не знаят какво е. Могат да поемат само определено количество биомаса. Абсорбират счупените клони, опадалите листа и гниещите плодове и ги превръщат в енергия. След почистването се превръщат във вихрушки и се носят ниско над земята като рояк разярени насекоми. Вятърните хали – санитарите на Миден!

  – Заедно със слънчевите саламандри – Мирабела погледна с благодарност към архангела, който се направи на разсеян. –  Неразделни са. Живеят в смесеното соларо-ветрогенераторно поле в покрайнините на града.

  Девойката замълча за момент, после се извърна от прозореца и промълви колебливо:

  – Габриел, аз… започвам да си припомням.

  – Спомняш си Небивалото? Това е добре – архангелът погали лъскавите ú къдрици и я придърпа към стола до бюрото.

  Настани я там, а той се разположи на обичайното си място до масата край прозореца.

  – Разкажи ми!

  – Отначало беше малко, съвсем мъничко, почти незабележима петънце – девойката хвърли нервен и измъчен поглед към портокала на бюрото си: сгърчен, потъмнял и изгнил – пародия на нещо, някога било… – После изпод вратата на банята плъзна струйка дим, като че нещо гореше вътре. Аз стоях тук и не можех да помръдна. Понечих да извикам, но нямах глас.

  Мирабела инстинктивно докосна гърлото си и потрепери.

 – Струйката ставаше все по-голяма, насочи се към портокала и се уви около него. Удължи се, появиха се глава и опашка. Главата бавно се обърна към мен и ме прикова с ужасяващите си, празни като на скелет очи.

„Порртокалът е с недосстатък!“, изсъска тя. „Затова, позволи ми да с-си взема от ненакъррненото, което е по-добрата част, тъй като това, което ти принадлежи, не е ссъвършено!“ Тя впи невидими зъби в кората на плода, сякаш изсмукваше сока му, а повърхността му започна да потъмнява и се появиха още петънца, които постепенно се разширяваха. След малко пак се обърна към мен: „Порртокалът ти е с недосстатъци!“, изсъска отново. „Позволи ми за сси взема от останалото още ненакъррнено, защото това, което притежаваш, има немалко порроци!“ Тя впи отново зъби и плодът започна да се сгърчва и гние. После пак се обърна: “Порртокалът ти е почти целият в яззви!“, изсъска за трети път тя и впери в мен сухите си, покрити с прозрачна ципа очи с черни, вертикални зеници. „Позволи ми да сси взема от посследното останало ненакъррнено, защото подобна гнилоч не заслужава да има нито едно здрраво мяссто!“ И нямаше вече по  портокала нито едно незасегнато от зъбите на змията и от отровния ú дъх място. „Крррассота!“, изсъска змията, олюля се пред лицето ми, почти докосвайки го и после изчезна.

  Мирабела мъчително преглътна и погледна отново към прозореца. Халите се бяха разпилели и вършееха някъде високо в клоните на чинарите в мътни облаци прах. Момичето на пейката седеше прегърбено и унило и всъщност вече не беше момиче, а слаба, възрастна жена, с посивели коси и сбръчкана като пергамент кожа. Лицето ú беше белязано с печата на страданието, а очите – уморени и зачервени, сякаш от постоянен плач, сега бяха сухи и пусти. Едното ъгълче на повехналите ú устни беше отпуснато печално надолу, а другото – вдигнато нагоре в карикатурна усмивка. Над пейката започнаха да прехвърчат снежинки, а в клоните на близките ели вече бушуваше веявица .

  – Не, любов моя, не си ти! – Габриел притисна чернокосата глава на девойката към гърдите си, сякаш искаше да я предпази от ужасяващата гледка навън. – Но можеш да бъдеш – той повдигна лицето ú и се взря в разплаканите ú очи. – Не я ли позна?

  – Мама? – извика Мирабела и понечи да скочи от стола. – Какво е станало с нея? Пусни ме!

  – Не, успокой се! Това е само илюзия. Шшт… тихо, тихо! Не е истинско! Само това, което би могло да бъде –  и което близките ти биха направили за теб, ако ти се случи нещо.

  – Не искам да правят нищо за мен! Не искам да се превръщат в … това! Аз какво, да не съм чудовище!

  – Не, ти не си чудовище! – каза тихо архангелът. – Не би се възползвала, дори и да си в смъртна опасност. Единственото, на което биха могли да те научат родители като твоите с примера си, е способността да се жертваш за другите – също като тях!

  – Ако нещо им се случи…  – сега очите на Мирабела светнаха, но гневно и решително.

  – Няма да им се случи нищо! – каза твърдо Габриел. – Нито на теб, нито на тях. Няма да го допуснем. Аз няма да го допусна!

  Девойката се отпусна безсилно на стола и се разплака.

   – Обещаваш ли?

  – Честна архангелска! – усмихна се мъжът и отново я прегърна, сякаш искаше да я защити от целия свят.

  Мирабела постепенно се успокои и притихна. Толкова уютно беше в прегръдката на тези силни и същевременно толкова ласкави криле. И всичко изглеждаше лесно и достижимо и нямаше невъзможни неща на никой от Световете, дори и на изгорелия от безпощадната жега и потръпващ пред надвисващата мразовита зима Миден.

  – Хайде, не трябва да губим време – каза след малко архангелът и внимателно отблъсна девойката.

  – Какво ще правим? – в гласа на Мирабела имаше толкова вяра и копнеж, че сърцето на Габриел се сви мъчително от обич и жал.

  – Ще направим едно малко пътуване. Трябва да се върнем назад, за да си спомниш времето, когато портокалът е бил цял и невредим. Ще използваме реликвите. Но преди това трябва да си пожелаеш нещо. Имаш право на още едно желание, но добре си помисли този път, чу ли? При специални обстоятелства пръстенът може да изпълни и едно допълнително – четвърто, но не ми се иска дори да си помисля какво може да се случи, за да се включи резервният режим! Внимавай какво си пожелаваш, за да се изпълни така, както искаш!

  Писателката взе пръстена и се замисли.

  – Какво да си пожелая? Да си върна портокала? Не, Шуайджан ще ме посети отново и пак ще го повреди. Ти каза, портокалът е само катализатор, помощ за опредметяване на вярата, а всъщност Бог извършва тайнството. Кое е най-важното? Родителите ми, ти? Но това ще бъде лично желание, не бива! Трябва ми нещо, което ще е от полза за всички и ще е всеобхватно. По този начин ще ми върне  портокала и ще запази и близките ми. Мисля, че знам какво е!

  Мирабела погледна уверено към архангела и сложи пръстена на пръста си:

  – Искам да завърша Книгата! – произнесе тя с ясен и звънлив глас и почти зажумя от шеметното вълнение, стиснало сърцето ú.

  – Това беше точното желание! – каза Габриел и се надигна от стола.

  Повърхността на огледалото пред тях се покри с тънка омара, а после постепенно просветля и се избистри. Пространството от другата страна започна бавно да расте, а във вътрешността му се различаваха силуети на хора и се чуваха гласове.

/Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=5Nrv5teMc9Y

1. Според различни истории, това стихотворение е намерено в джоба на адвоката Едуард Дж. О’Хеър, бивш съратник на Ал Капоне, свидетелствал срещу него в съда и помогнал за пращането му в затвора. Заради това е застрелян. Твърди се, че стихотворението е било у него, на изрезка от вестник или списание, по време на убийството му. Тук прилагам само откъс.

2. Стив Кър – американски баскетболист и треньор по баскетбол.

Шампион е пет пъти на НБА, от които три пъти с „Чикаго Булс“ и два пъти – със „Сан Антонио Спърс“.

3. Тунелът на любовта – пешеходен преход между зали В и С на терминал 1 в летище „О’Хеър“ – Чикаго.

4. НЛО на летището „О’Хеър“ – На 7.11.2006 г. 12 служители на летището съобщили, че са наблюдавали висящ над изход С17 дискообразен обект. НЛО-то било видяно и от няколко свидетели извън пределите на аерогарата. Описвали го като „дискообразен кораб, който се носел над летището и „явно не бил облак“. Обектът преминал през облаците и оставил прорез синьо небе в облачния слой, който скоро изчезнал. Федералната служба за гражданска авиация на САЩ обявила феномена за природно явление. 

  Бележките са по Уикипедия и източници от Интернет.