Учителят рече:

  Колко прекрасна е само силата на средищния път! Че тя рядко се среща при обикновения народ, се знае открай време.
                                                                            Кун-дзъ, „Добрият път”

  „Всичко, което съществува“ – това е едната крайност.
  „Всичко, което не съществува“ – това е втората крайност.
  Избягвайте тези две крайности.

  Татхагата учи на Дхамма, т.е. на средата ...

                                                                               Нагарджуна

                                                   Планината на всички Светове Чаншан

  – Жжалко ссъщесство! Ссянка на нещо, ссъщесствувало някога! Облак от електрони ренегати, държани в компактна масса от не знаем какво, неясно по какъв начин! Как поссмя? Как дръзна този изкуфял старец, купчина непотребни кокали в тревясал гроб да се опълчи срещу насс! Да ни заплашва, че ще ни убие! Да натика части от сскъпоценния ни потенциал в някакво вещерско глинено гъррне и да го държи там за вечни времена! Как можа да се с-случи?

  Змията Шуайджан беше прибрала хиляда и стоте си призрачни пипала от квантов потенциал в Планината на всички Светове и сега те се сгъстяваха и стичаха като черни струйки обратно нагоре към върха, където беше пещерата с тялото ú. Тя бе загубила личностната си ориентация и усещането за всемогъщество, придобито след унищожаването на портокала и лишена от значителна мощ, отново бе започнала да се възприема като колективна, безлика сила.

  – Ще им дадем да ссе разберат! Ще ги разложжим на електрони и протони и ще ги унищожжим един по един!

  Потенциалът беше започнал да изпълва централната кухина. Кълбеше се на страховити облаци чак под тавана и заемаше произволни чудовищни форми. После започна да се утаява към пода и кротна в подножието на трона, изсечен в скалата. Там, в нещо като огромна хралупа, се виеше огромно змийско туловище – със седем глави със святкащи червени очи и седем дълги, люспести опашки. Централната глава беше увенчана с малка коронка, на която проблясваха драгоценни камъни. Опашките на змията се проточваха към седемте коридора, излизащи от пещерата и продължаващи надолу към недрата ú. Тялото ú беше толкова наедряло, че не можеше да напусне от пещерата, а опашките ú се бяха сраснали с коридорите и тя стоеше там – вкоренена като старо дърво в плътта на скалите и древното ú туловище се проточваше на километри навътре в планината.

  Каква ирония! Тази, която искаше да властва над всичко, беше пленница на собственото си тяло и не можеше да отиде никъде. Но това не ú пречеше да използва квантовия потенциал, станал част от съществото ú,  за да пътува навсякъде и да тероризира и манипулира с негова помощ всички Светове във Вселената. 

  Малката, любознателна и прозорлива змия от долината Табха се бе превърнала в огромно, безмилостно чудовище, което не знаеше граници на амбициите и жаждата си за власт. И беше готова да ги постигне на всяка цена.

  – Когато установим власстта на Мрака, ще усстроим Световете както исскаме! – изсъска тя. – И никой повече няма да може да поссегне и на един атом от нас-с! Онзи сбръчкан сстарец ни подмами с хитросст да кажжем къде ссме, но той знае ссамо името, не и мясстото! Не знае, че ние не с-се местим, но Планината на вссички Ссветове – да! Тя е навссякъде и никъде, както оня проклетник Дяконът казваше. Тя е ссъбирателната и разделителната осс на Зземите и небессата и ссамо Шуайджан знае как ссе сстига до нея. Но ние никога на никого няма да кажжем! Ха-ха-ха!

  И смехът на змията беше като пращене на сухи съчки, подхранващи буен и дългогодишен огън – толкова стар и вечен, колкото е негаснеща омразата, подхранвана от безсилието и завистта.

                                                Бергамо, Свят Гама, 15 февруари, 2020 г.

  Лицето на Дешанг спря да се разтегля и свива като отражение в криво огледало и стана предишното – малко уморено и изнервено лице на млад, мокър до кости мъж с очила и черна, залепнала по скулите и челото коса. Мозайката вдясно отново изобразяваше еленовата пума. Кошутата и лосът също се бяха появили, както и скалата с форма на юмрук над езерото. Портокалът в ръката на Юймин възвърна свежия си вид и идеалната си сферична форма и само откъснатото парче от кората напомняше за преживяното приключение.

  – Какво стана? – попита шепнешком девойката и погледна пак към плода. Беше си наред и тя, успокоена, го пъхна в джоба си.

   – Каквото и да беше, не бих искал да го преживея отново. Имах чувството, че губя себе си и още малко, и ще изчезна. Дори ми се стори, че краката ми започват да избледняват… Безсмислица някаква!

  – Трябва да намерим начин да се измъкнем оттук! Освен това съм зверски гладна.

  – Имаме само портокала. Изяж го! Но побързай, водата все повече приижда.

  Юймин обели портокала, събра грижливо корите му и ги прибра в джоба си. Раздели плода на две и даде едната част на Дешанг.

  – Подкрепи се, ти също имаш нужда, предстои ни труден преход! – каза тя.

  В настъпилата тишина се разнесе ухание на цитрус и сякаш въздухът в усойното помещение просветля и стана свеж и ведър като на повърхността.

  Деликатната и прозирна светлина, която сякаш портокалът излъчваше, се устреми нагоре, издигна се към тавана и оттам се разля над каменните стени, над нишите и пода, обгръщайки двамата с меко и неземно сияние.

  После откъм единия от коридорите, извеждащи от стаята, започнаха да прииждат облаци бяла пара.

  – Гори ли нещо? – озадачи се Дешанг. – Как е възможно?

  Мъглата се стелеше над покачващата се вода и се издигаше заедно с нея. Дешанг се наведе към повърхността и подуши парата.

  – Водороден диоксид  – каза угрижено той. – Вероятно земетресението е освободило газа. Трябва да се измъкнем колкото се може по-скоро оттук! Засега е ниско над водата, по-тежък е от въздуха и можем да дишаме безопасно, но нивото се покачва и преди да се удавим, ще се отровим.

  –Тук има още един изход, но и от него излиза пара. Накъде да вървим?

  – Знам със сигурност, че единият извежда към брега на река Ада, а другият води нагоре към хълмовете над езерото Комо¹. Ако тръгнем към реката, може да се озовем в капан. Трябва да вървим нагоре. Езерото е с форма на обърната буква Y,  като два пътя, които после се събират в един, а между двете разклонения има хълм. Там е изходът на единия тунел.

  – Коридорите изглеждат еднакви. Как да разберем кой води до Комо?

  Сякаш в отговор, светлината над тях се сгъсти, стана по-ярка и забележима, придоби наситен оранжев оттенък и започна да се свива. След малко една сияеща огнена топка се носеше на около метър над отровната пара и се насочи към единия от коридорите, спирайки се от време на време и сякаш подканвайки ги да я последват.

   – Кълбовидна мълния! Откъде се появи? – Дешанг огледа тавана, но там нямаше отдушници, като в криптата.

   – Не знам, струва ми се, че е светлината от портокала.

   – Как е възможно? Това трябва да е някакъв необикновен плод – отваря врати, излъчва кълбовидни мълнии…

  – Вълшебен е – каза Юймин. – Ако се вгледаш... 

  – Но ние го изядохме. Останаха само коричките.

  – Не, погледни мълнията!

  Сияещото кълбо като по поръчка се спря на няколко метра от тях, сякаш давайки им възможност да го разгледат. И наистина, някакви сенки се движеха в огненото му ядро и сякаш бяха с определена форма.

  – Пеперуди? – очите на Дешанг засълзиха от взиране.

  – Казах ти, че портокалът е необикновен.

 – Тъй я! – зарадва се Мирабела. – Нека Габриел да си приказва за катализатори и опредметяване на вярата. На мен ми харесва портокалът да е вълшебен и това остава. Ха!

  – По-полека, сладурче! Задобря и започна да ставаш дръзка, бих те посъветвал да се снишиш малко, да не дойде някое чудовище пак и да ти схруска портокала. А, извинявай, ти нямаш портокал! Нито пък нещо друго, архангелът се погрижи и за това. Хи-хи!

  – Алибей! – възмути се писателката. – Пак ли идваш да мътиш водата и да сееш несигурност?

  – Тя, мътната вода, в момента се лее по едни тунели, два ли са или повече не знам… Ами ти, я виж каква мътна попара си надробила, че и Шекспир да си, няма да можеш да я преглътнеш!

  Алибей пръсна малко кафеникав прах над носа на Мирабела и пред тях се ширна гората над Жировичи. После образът се съсредоточи върху едно от дърветата, старо и изкорубено, с щъркелово гнездо в клоните. В хралупата му спеше изнурена чернокоса жена с черно наметало и кукул, обрамчен със златни звезди.

  – Е, това сме го виждали. Жировичи и Джиа в хралупата на крушата.

  – Я се вгледай по-внимателно! Сигурна ли си, че е круша?

  Мирабела, с неприятно предчувствие, се взря в листата на дървото, сред които жълтееха ситни, лъскави плодове. Не бяха круши.

  – Ето какво се е променило – прошепна тя. – Крушата е станала ябълка!

  – И дори не е райска – каза ехидно дяволоидът. – Съвсем обикновена ябълка. Дива киселячка, има даже тръни. И сега? Какво ще правиш с пророчеството на призраците?

  Мирабела се замисли. После си спомни думите на Габриел.

   – Какъв е плодът, не е важно! Важно е това тук, което ти го нямаш – тупна се тя по гърдите отляво. – Ако правиш нещо със сърце, нищо друго няма значение. Лесно е! Вместо: „и крушата стара роди своя внук“, ще стане „и ябълка стара роди своя внук“, какво толкова?

  – Ти откога започна да пишеш поезия, че и редактор го раздаваш? – намръщи се Алибей. – Бива ли да не можеш да пишеш, а да даваш акъл, а? Ама внимавай с плагиатстването, да не сгазиш пак лука!

  – Пак? Че кога съм го сгазвала, че да е „пак“? – каза безгрижно писателката и нанесе поправката. – Пък и аз си давам акъл за собственото произведение!

  – То да беше само едно „пак“! Ти салата не ядеш, ама все лук газиш! Какво значи „собственото произведение“? Сладурче, ти не можеш да пишеш поезия! Как написа тогава пророчеството?

  – А?

  – А, я! Това имах предвид.

  – Алибей, сигурен ли си, че не мога да пиша поезия? Някои неща се промениха, откакто се върнах от Сачанли.

  – А? О, това са глупости! Стихотворението от пророчеството беше написано, преди ти да… А, не! Изчезвам, изчезвам! Главата ми запуши от тези евентуални вероятности. Отивам да помисля!

  – Помисли, помисли! Полезно е, но внимавай да не ти прегори реотанът от мислене.

  – Реотанът ми не е български, за да прегори, за разлика от твоя! – озъби се дяволоидът. – Впрочем, между езерото Комо и Бергамо има 30 километра. Как ще заповядаш на ония двамцата да изминат такова голямо разстояние? И какви са тия наводнения и поройни дъждове през февруари? Още малко и някоя зимна гръмотвична буря ще им спретнеш! – иззлорадства той със сардонически кикот и се разтвори във въздуха.

  – Разстоянието вече е 3 километра, а не 30! Една нула, голяма работа – промърмори Мирабела. – А това за гръмотевиците през февруари е идея, ще се възползвам непременно! Само да не станат много мълниите! Ама тук наистина нещо мирише на изгоряло – зачуди се тя, а дъхът на задушлив дим идваше, кой знае защо, от екрана на компютъра.

  След като ù се полюбуваха известно време, огнената топка потрепна, сякаш смяташе, че достатъчно са я гледали, и с бавно полюшване се отправи към единия от коридорите.

  – Трябва да я последваме – каза Юймин. – Ще тръгнем по този тунел!

  – Да, не можем като в квантовата механика да минем и по двата пътя. Да вървим!

  Дешанг се спусна след изчезващотаов тъмнината на коридора кълбо, но удари крака си в ръба на бордюра на една от нишите, подхлъзна се и падна във водата. Опита се да се изправи, но не успя. Хвана се за стената, но болката изглежда беше силна и той отново падна. През цялото време вдишваше от парата, която пълзеше нагоре заедно с водата.

  Юймин се втурна към него и се опита да го изправи. Мъжът се задъхваше и изглеждаше, че ще изгуби съзнание.

  – Трябва да станеш! – викна девойката. – Иначе ще се задушиш.

  Тя най-после успя да го повдигне и да го облегне на рамото си и двамата тръгнаха към светлеещия коридор. Скоро видяха кълбото, което се беше спряло и сякаш ги изчакваше. Продължиха след него по коридора, чийто наклон скоро започна едва забележимо да се издига нагоре.

                                                         Бергамо, Свят Гама, 15 февруари, 2020

  Лейтенант Давиде Сартори беше угрижен и озадачен. Смяташе, че няма да се задържи дълго в това забутано провинциално градче, трябваше само да проведе разпитите на свидетелите по делото за убийството на учения, а после да се върне в Милано и да се заеме с обичайните си задължения в оперативната група в града. Но решиха да го оставят до края на разследването, което се очертаваше да продължи дълго. Той крачеше из импровизирания кабинет, който му бяха отделили в източното крило на вила „Отоне“ и хвърляше коси погледи към професора, разположил се в обширното кожено кресло пред бюрото му, сякаш е у дома си.

  „Той всъщност е у дома си“, помисли си лейтенантът. „Ние сме гостите тук. Ако не и натрапници!“

  Той спря пред креслото и вторачи изпитателно воднистите си, почти прозрачни очи в пълничкия възрастен мъж с добродушно изражение на брадатото, добре поддържано лице.

  – Да видим дали съм разбрал – каза с равен, мек глас, в който обаче се прокрадваха нотки на нетърпение. – Твърдите, че този ваш приятел от Китай, Тай Уанг, пенсиониран учител по математика и физика, е изобретил начин за практическо приложение на Теорията на хаоса и може да предсказва събития, както някога врачките на панаира в Бергамо? И знае това, което никой утвърден и авторитетен учен на света не може да каже със сигурност – кога ще стане земетресение?

  – Като представяте нещата така… Наистина звучи малко фантастично.

  – Малко? – червендалестото лице на лейтенанта поаленя като домат и на професора за миг се стори, че военният ще получи апоплектичен удар. – Звучи много фантастично, професор Висконти!

  – Да, знам как звучи! – каза унило Бруно и понечи да стане.

  – Но… – Давиде Сартори направи пауза и професорът се отпусна обратно в креслото.

  Сянка на надежда премина през лицето му с грижливо подкъсени брада и мустаци и сресани и оформени гъсти вежди.

  – В светлината на последните странни събития не само в Бергамо, а по целия свят – продължи лейтенантът, –  съм склонен да ви изслушам и дори да съобщя по-нагоре, ако това, което ми разкажете, ме заинтригува. Е?

  –  Според Тай Уанг – започна Бруно Висконти, – предстоят обилни дъждове. Язовирът „Глено“ и без това е почти пълен. После ще има трус, много по-силен от този днес сутринта.  Стената на язовира ще се скъса и ще залее околността. Може да стигне чак до Бергамо. Градът, поради известни причини, може би няма да пострада много, но това не се отнася за областта. Трябва да наредите евакуация!

  – Добре – каза лейтенантът и се вгледа навън, където южният вятър, появил се още по обяд, събираше тъмни облаци  и постепенно топеше вчерашния натрупал сняг, превръщайки го в неприятна киша. – За първата част съм съгласен, че е възможно да бъде предвидена от всеки, който следи прогнозата за времето. „Необичайно затопляне на времето в Бергамо, придружено от  силен вятър и вероятност за гръмотевични бури“ –  изрецитира той сякаш извадка от мереорологичния бюлетин на града.

  – Дори и за пороя съм склонен да повярвам – продължи той, сочейки капките дъжд, появили се по стъклото на прозореца, – въпреки че за проливен дъжд е малко пресилено да се говори в момента. Но земетресение? Професоре, когато поискахте среща с мен, очаквах да ми споделите нещо, свързано с делото, а вие… И какви са тези „известни причини“? Престанете да говорите с недомлъвки и изплюйте най-сетне камъчето!

  „Този професор аристократ“, помисли си ядосано лейтенантът, „да не би да е от онези смахнати членове на секти, които вещаят края на света, а той все не настъпва? Но кой би го търпял в научната общност и би го приемал сериозно? А има солиден научен авторитет. И фондацията му наистина помага на хората! Що за странна птица?“

  – Професор Висконти – каза той и се надигна иззад бюрото си в знак, че разговорът е приключил. – Приятно ми беше да си бъбря с вас тук, но имам убийство за разследване. Следващия път, когато поискате среща, ще ви помоля да го направите само в случай, че имате конкретни доказателства за твърденията си и…  – той кимна и посегна към телефона, който звънеше като на пожар, – сега моля да ме извините!

  Внезапен силен трус прекъсна жеста на лейтенанта. Стаята се разтресе като картонена кутия. Слушалката от ръката му изхвръкна и се удари в стената, заедно с изтръгнатия старинен апарат. Стъклената шайба се пръсна и едно от парчетата остави кървава резка на ръката му.

  „Шайба?“, помисли си като в просъница лейтенантът. „Произвеждат ли ги още? Тези аристократи, с тяхната мания за родовитост и старинни джунджурии!“

  – Това достатъчно конкретно ли е? – попита професорът и се наведе, защото една от лампите на тавана се откъсна и се стовари на сантиметри от креслото. 

  Лейтенант Давиде Сартори не отговори. Той вече лежеше на пода и беше в безсъзнание.

  – А така! – извика весело Мирабела. – Ето ти го доказателството. А ти не вярваше!

  Нещо обаче продължаваше да я човърка и тя се замисли: „Аз наистина не можех да пиша поезия, когато  създавах частта за Свитъка на призраците. Кой тогава е написал стихотворението? Нима оня пуяк, Вергилий? Не, това не е възможно! И все пак, кой? Не може да е онази митична Авторка, за която говори Алибей. Аз съм истинска, не съм литературен герой!“

  Тя се ощипа по ръката и извика от болка. На кожата ú остана червена следа, която постепенно избледня.

   – Ето, съвсем истинска съм! Аз съм Авторката! Няма съмнение!

  – Нè ние, нè ние! – отговори ú ехото.

  – Млък! – изрева Мирабела и хлопна капака на лаптопа.

  Време беше за вечеря, а в хладилника имаше не един, а цели три портокала и тя смяташе да си ги хапне с апетит. За загадката с неръкотворното стихотворение щеше да мисли после.

                                                                                                    /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=zAZRw8bJ3PE

1. Езерото Комо се намира на 30 км северозападно от Бергамо, в подножието на Алпите. За целите на сюжета съм съкратила разстоянията.