Напразно иска бедният комик

                                                 тълпата да разсмее – с трик след трик.

                                                 А трябва само гащи да свали –

                                                 страната цяла ще развесели!

                                                     Из филма „Труфалдино от Бергамо“

                                                 Замъкът „Гнездото“, Хадес, наши дни

  – Искам цайси кат’ на Джони Деп и Джейсън Момоа! В тоя катран зъркелите ми ще станат кърташки – кръгли, изпъкнали и с кожа отгоре.

  Мишелъв, в яркозелен анцуг от полиамид с перлени влакна,  с розови еспадрили, тъмносиня тениска с Мики Маус отпред и с червен каскет, обърнат с козирката назад, се беше опрял на грубо измазаната стена на килера и попиваше оскъдната топлина от казана от другата страна, в трапезарията. Над главата му се мандахерцаха черпаци, лъжици, тенджери, връзки с билки, сушени наденици от игуанодонтско и пушени тирексови плешки.

  – Казва се къртичи, а не кърташки. Ама ти и с цайси си кат’ слепия Базилио, моя нежна, прекрасна любов! – Мърколинна с две „н“ обичаше да се изразява изискано, а речника си черпеше от множеството изядени в библиотеката на замъка книги, сред които преобладаваха френските средновековни рицарски романи. 

 – Ти за слепец недей ме смятааа!¹ – каза напевно Мишелъв и доволно се оригна. – И аз мога да къртя кат’ кърт, скиваш ли?

  Мишата царица с две „н“ беше седнала под решетъчното прозорче върху яркорозово пластмасово кукленско столче и държеше в ръце разтворена миниатюрна книга. Върху косматото ú личице падаха оскъдните отблясъци на огъня от врящия казан в Тронната зала, отделена от трапезарията само с една полупрозрачна завеса.  

  Мъничката владетелка на народа Жар-кон се вглеждаше внимателно в двете корици, единствено останали от книгата, тъй като съдържанието ú беше отдавна прочетено и изядено. Всъщност вътре имаше само две парчета от счупено огледало и Нейно Величество поглеждаше ту в едното, ту в другото, търсейки несъществуващи недостатъци по мускататата си, съвършена муцунка.

 – Ти къртиш по цяла нощ, скъпи! Така гръмогласно, че изкъртваш и мазилката по стените! – каза тя и приглади едно непослушно косъмче от идеалните си, щръкнали симетрично от двете страни на влажното ú, топчесто носле мустаци.

   – Ама баш къртач съм си! – каза самодоволно Мишелъв и неспокойно се размърда. – Мърки, ти си се кипрú тука, а пък аз имам една далаверка с „главния“, чаткаш ли?

  – Бягай, скъпи! Нали си Първи заместник вице прим на третия съветник на краля!– каза делово Мърколинна и изтръгна непослушното косъмче.

  Едното ú черно мънистено оченце, а-ха да се разплаче, но си прибра сълзичката с гордост и без предразсъдъци и отново се впери изпитателно в дясното огледало. Другото око продължаваше да се вглежда в лявото парче и не намери там недостатък.

  Мърколинна изхъмка доволно и започна да разглежда брадичката си. 

  – Кралю, кралю, аларма!

  Мишелъв влетя в Тронната зала и от бързане едната еспадрила изхвръкна от крака му, направи живописна траектория почти под хромирания, изпъстрен с мигащи сини лампички таван, а после успешно се приземи пред мъглявата, безформена туника на владетеля на Хадес. Емпуза вдигна глава от Свитъка, махна с призрачна длан и светещият цилиндър заплува към нишата в стената, изчезвайки там безшумно.

  – И каква ще да е тая аларма, че да те накара да се появиш тук без предизвестие и молба за аудиенция? Или си мислиш, че като си ми дал няколко прилични съвета и си се настанил с връзки в Кралския килер, можеш да си позволяваш волности, които не са достъпни и за най-приближените ми хекати, á кралю на „изящната словесност“ Жар-кон? Или да ти викам вече Миш-мърт? И да заповядам да те съкратят и умъртвят двустранно – откъм глава и откъм опашка, че да не ми развяваш присъствието си толкова нагло и безпардонно, че и без покана?

  – Викай ми Миш-кърт, кралю! – каза мишокът и сведе скромно глава. – Виж к’во с’я, сори за данданията и за патъка, дет’изхвърча и едвам не ти уцели чутурата, ама е екс-пи-ди-тив-но!

  Последната дума беше произнесена бавно, мъчително и на срички. Мишелъв млъкна и впери лъскави очички в мътния облак с два сини прожектора вместо очи, изчаквайки реакцията на господаря си.

  – Искаш да кажеш – спешно?

  – Да де, спешно! Без отделение обаче!

  – Без отлагане.

  – Тъй! Ама, кралю, ти да не си си гепил някоя диплома за атрактор, че все ми чориш думите от устата? Та, един брат’чед на зълвата на свекъра на внука на третия ми природéн брат от Границата, дет’има алъш-вериш със Светлите, чул от…

  – Мишелъв, въобще не ме интересува източникът на безценните ти информации, святкай, докато не съм се ядосал и не съм те пратил заедно с всичките ти жар-магарета обратно в тъмницата.

  – Не, не, кралю, ка’щяло! Много си ни е добре в долапа! Ама ти трябва да знаеш вече! Нали атомите ти имат там джиджи-биджи почти с всички Светове, сплитане ли, разплитане ли му викате? Не са ли ти светнали вече?

  – Мишелъв, ако продължаваш си вдигаш цената, ще те сваля моментално в тъмницата! Изплюй камъчето или…

  – Плюя, плюя, кралю! Тя и Персефина плюеше, ама… – мишокът улови вбесения поглед на призрака и млъкна уплашено.

  После само кимна към Кривото огледало.

  – Ами включи я тая джаджа, бе Ваше величество! Може да видиш нещо интересно. А то само с тоя Свитък се кьориш!

  – Кьоря се, защото се променя, а това е много опасно. А в огледалото може да се гледа ограничен брой пъти. Мислú му, ако не е нещо сериозно! – каза Емпуза и обърна поглед сребърната реликва.  

  Повърхността ù потъмня, после се избистри и оттам се чу потракване на прибори и звън на кристални чаши. Гледната точка постепенно се измести, излезе от старинния бароков салон и премина в модерно обзаведена кухня, в дъното на която се тъмнееше силуетът на девойка, разливаща чай в малки порцеланови чашки на цветя.

  Мишелъв надничаше любопитно иззад широката тога на призрака, но не можа да види нищо повече.

  След малко сребристите коси на владетеля на Хадес помръднаха като живи, разпериха се като пухкаво ветрило, после бавно започнаха да се изправят и накрая застанаха, потрепвайки, почти вертикално над това, което би трябвало да представлява главата му.

  Мишият цар стоеше зад гърба на хекатата и не можеше да повярва на очите си – Емпуза беше изплашен. Не, не просто изплашен – беше ужасен! Призракът стоеше като хипнотизиран и гледаше в огледалото, без да е в състояние да помръдне, а мишокът се защура около него, опитвайки се да зърне поне малка част от това, което бе предизвикало този несвойствен  и ненавременен ужас.

  После, видял-невидял, изхвърча навън, както си беше – с една еспадрила, и хукна да търси Матадор. Случаят беше „експедитивен“ и наместникът трябваше да бъде уведомен.

                                                        Бергамо, Свят Гама, 16 февруари, 2020

  – Обиграните в интригите бездарници, използвани от властимащите и силните на деня като маши за мракобесие срещу непослушните таланти, са като глинените крака на идола от Библията и рано или късно водят до рухването му. Но по-страшни са талантливите страхливци, които позволяват да бъдат използвани за същата цел. Те вредят не само на тези, срещу които са насъскани, но и на използвачите си, но най-вече – на собствените си души, и много често дори ги губят – Алибей остави недопитата чаша бяло веронско  вино и посегна към ризотото с черен трюфел.

  – За кого говорите, уважаеми? – каза професор Висконти и се усмихна. – Извинете ме, сеньор Симън, изразявате се толкова експресивно, че човек неволно започва да ви подражава.

  – Нищо, нищо! – промърмори Алибей и набучи поредния трюфел на закривената тризъба вилица, която специално беше поискал.

   Той замислено проследи сянката на слугата Джън Чън, която се мярна през отворената врата на кухнята и се намръщи. – Просто имам някои подозрения и трябва да ги проверя в най-скоро време. При вас родовитостта не е порок, професоре – смени темата дяволоидът. – Вижда се класата и закваската, явно сте наследили най-положителните и устойчиви качества на знаменитите си деди. Но около светилниците винаги се навъртат и безброй молци…

  – Сред дедите ми е имало и герои, и злодеи, и просто хора – с техните човешки качества и недостатъци. Колкото до вашите съмнения и колебания, мога да ви кажа само едно – Светлината не е разменна монета, с която да си купиш спокойствие и защита, тя е вътрешен процес, който се развива по своя собствена логика и веднъж тръгнал, понякога почти не зависи от нашата воля. А лишаването от егоистичните ни щения и временни придобивки е неделима част от този процес. В разговора ни преди малко искахте гаранции за вас и за сина ви. Не мога да ви дам такива! Това на коя страна ще застанете, зависи изцяло и единствено от вас. Ако процесът на обръщане вече е започнал, дори и вие не сте в състояние да го спрете.

  – Скоро ли ще пием червен китайски чай? – полюбопитства Франческо.

  Той се беше нахранил и сега скучаеше и се вслушваше в разговорите на масата.

  – Всъщност макар чаят да се казва „Червен императорски халат“, това е улун – полуферментирал черен чай. Нарича се още черен дракон – обясни Алибей.

  – Лаура, това е  по твоята част – изхили се младежът, но Мартина го  погледна строго и той млъкна.

  Франческо започна вяло да рови в чинията си, която беше почти празна, но скоро захвърли вилицата, окончателно отегчен.

  Юймин свещенодействаше в кухнята. Беше я обхванало онова блажено настроение, появяващо се при всяка чайна церемония. Хладното докосване на малкия чайник от тъмна исинска глина, изписан с йероглифи от свещени текстове и рисунки, капачето с камъче от варовиковата скала Тай Ху в средата, чучурчето с цедка със седем отверстия, глинените фигурки на решетестата чайна дъска и тънките, почти въздушни порцеланови чашки до тях, я изпълваха с небивало усещане за мир и покой.

  Тя отвори пакета с „Да Хонг Пао“ и сгърчените тъмни листенца на „червения императорски халат“ я лъхнаха с остър, тръпчив аромат, от който ú прималя – беше като сладък и прекрасен спомен за дома.

  „Чаят на монасите будисти“, помисли си тя. „Богат, ароматен, изменчив. Носи спокойствие чрез концентрацията върху прости действия. Красивите съдове, уютната обстановка и наситеният аромат даряват радост и покой на душата. Осъзнатост и присъствие в дадения момент – тук и сега, това е смисълът!“

  Пред вътрешния ú взор изплува пергаментовото лице на баща ú и сияйният, вечно млад образ на майка ú. Видя цъфтежа на пауловниите и чу тихото шумолене на дъжда в градината.

  „От няколко десетки листенца „Да Хонг Пао“ може да се направи чай много пъти и ароматът му винаги ще е различен – също като човешкия живот. Ако се съхранява продължително време, с годините вкусът му се променя – интензивният аромат на цветя изчезва и се появяват смолисти нотки. По същия начин човек разцъфтява като цвете в младостта, а с наближаването на старостта става все по-корав и по-земен. Някой беше казал – няма наивни старци. Но аз познавам един – милият ми татко, най-големият идеалист и мечтател на всички Светове! Той каза, че чаят лекува. И че са останали само четири от оригиналните храсти на будистите в планината Уйи, които са много стари и вече не дават чай. Кутиите на мама са от последната реколта преди много години и затова са по-скъпи от злато. И само един мечтател и алтруист може да реши да ги подари на почти непознати хора. В това се крие тайната на чая, не толкова в свойствата на листенцата, а в добрите постъпки, които предизвиква“.

  Юймин чевръсто обля чайника с кипнала вода, за да го стопли и подготви за приемането на скъпоценния дар. Сипа шепа чай вътре, обля и вътрешността на чайника с гореща струя и го разклати.

  „Първата вода“, си каза тя. „С нея се промиват листенцата от прах и мъчителни спомени. После мътилката се излива, за да остане само бистротата на чувствата и остротата на ума. И опиянението от яснотата на вътрешния взор.“

  Тънките и бледи пръсти на девойката почти несъзнателно вършеха привичната работа, а сърцето ú беше спокойно и изпълнено с ведрост и утешителна нежност. На безименния ú пръст дискретно проблясваше пръстенът, подарен ú от Дешанг. Това невидимо присъствие на младежа я караше да чувства необичайно умиротворение и сигурност, които не беше изпитвала отдавна, още от времето, когато и двамата ú родители бяха при нея, а тя беше малко и безгрижно момиченце.

  – Джъд! – обърна се тя към слугата на Алибей, който се суетеше край плота с готовите за поднасяне чаши. – Подай ми, моля, бутилките с вода „Сан Бенедето“ от шкафа! Мартина настояваше да направя чая с минерална вода! Ще измия и чайника с нея.

  Слугата, с необичайно бледо лице и треперещи ръце ú подаде шише с минерална вода от шкафа, на чийто етикет пишеше „Вода 'Сив кладенец', Сан Бенедето“².

  „Какво му става?" учуди се Юймин. „Да не е болен?“

  – Добре ли си? Струваш ми се блед.

  – Добре съм, госпожице – отговори Джън и изтри потното си чело. – Трябва да сложа лекарството на младия господин в чая. Не обича да го пие само с вода.

  – Разбира се – каза Юймин и започна да наблюдава нервните движения на слугата, който изсипваше някаква течност със землист цвят в кехлибарения чай.

  Внезапно чайникът в ръцете ú потрепна и йероглифите по него започнаха да светят. Тя извика, защото съдът внезапно се нагорещи и тя почти го изпусна. Но погледът ú беше прикован в Джън, който започна да се гърчи, разля чашата с лекарството, хвана се за гърлото и от посинелите му устни се изтръгна висок, почти блеещ звук. Локвичката чай започна да дими, разнесе се остра, неприятна миризма и от течността започна да се изпарява малко черно облаче, което увисна над главата на Джън като плътна, задушлива мъгла.

   Музиката в салона внезапно спря и в кухнята нахлуха разтревожените гости на професор Висконти, начело с Алибей.

  /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=ecD7L2KVnBA

https://www.youtube.com/watch?v=h64VT8sbJVw    

1. Из романа в стихове на Кретиен дьо Троа „Персевал или разказ за Граала“ от частта „Персевал среща приятелката на Надменния рицар“

2. Сив кладенец е село в Ивайловградско и няма нищо общо с минералната вода „Сан Бенедето“, оттам взех само името.