Футболен мач. В кабинката на радиокоментатора се втурва разярен треньорът на единия отбор.
    – Приятел! Коментирай по-бавно, момчетата останаха без дъх. Не могат да настигнат коментара...

                                                                                      Виц  

                                                             Бергамо, Свят Гама, 19 февруари 2020

   Професор Висконти остави настрана епруветката с проба от лекарството и кликна върху иконката с резултатите.

  – Готово ли е? – Алибей се взря напрегнато в екрана, където се изнизваха неразбираеми символи и химически формули.

  – Да – кимна професорът. – Общо взето, съставът е почти същият като при рецептата, но със завишени стойности на някои компоненти. С едно изключение.

  Той подсвирна и почна бързо да пише, като следеше промените в стойностите.

  – Изключение?

  – Да, една допълнителна съставка, която не е предписана – ботулинов токсин.

  – Но ботулинът се използва и за лечение, нали?

  – Да, а също и в козметиката. Предписва се срещу прекомерно потене, мигрена, кривогледство, лицев хемиспазъм и за изглаждане на кожата под формата на ботокс. Всичко зависи от дозата.

  – Синът ми няма нито едно от посочените заболявания. Дозата превишена ли е?

  – Неколкократно. В тези количества ботулинът може да предизвика парализа, кома и дори – смърт. Освен това в пробата открихме чревни паразити и гъбички, които унищожават силиция в организма.

  Алибей удари с юмрук по масата и изруга:

   – Кучият му син! Значи съзнателно е вредил на Дун. Малко му беше! Трябваше, преди да умре, да си поиграя с него така, че да съжалява, че още е жив и да моли за по-бърза и безболезнена смърт!

    – Всъщност показателите на Дун са много добри. Учудващо добри, при диетата, на която е бил подложен. Изключително издръжлив организъм!

    – Кланът Симън не е от кекавите, професоре! Закваската ни е кралска, а в кръвта ни има огън и лава. Но кажете ми, синът ми ще се възстанови ли?

     – Мисля, че да. Прогнозата е добра. След като няма да приема повече от вредните вещества, организмът му скоро ще пречисти и ще бъде здрав. Прахът от брошките и чаят „Да Хонг Пао“ ще свършат останалото. Ще му предпиша и терапия с графен¹ – една от алотропните форми на въглерода. В нашата лаборатория отдавна извършваме изпитания. Това вещество е добър заместител на силиция. На първо време ще му помогне много. Добре, че хванахме Джън Чън, преди да е станало късно. Явно му е писнало да чака и е сложил отровата. Щеше да изглежда като естествена смърт на младеж, болен от години. А вие щяхте да изгниете в затвора заради дрона.

    – По-скоро Шуайджан е надушила, че съм минал на страната на Светлината и е решила вече да не се церемони с мен. Не може да ме убие, но щеше да ме отстрани като пряка заплаха. А смъртта на Дун е била просто за отмъщение – злобно, първично и безсмислено!

    – На каквото сме способни и всички ние – каза тихо професор Висконти и затвори компютъра.

    – Честно казано, професоре, аз бях отписал човешкия род. Но разбрах, че сте способни и на невероятни актове на състрадание и благородство. Никога няма да забравя какво направи Юймин за сина ми. Задължен съм ú до гроб!

  – Като се има предвид практическото ви безсмъртие, това ще да е доста продължително задължение! – усмихна се Бруно Висконти.

  – На вас и на вашето семейство – също! – продължи Алибей, сякаш без да чува добродушната шега на професора. –  И казвам това с цялата отговорност на един наследник на Касиопея. А сега трябва да се приготвим за мача.

  – Защо толкова държите да отидем?

  – Защото Васил и помощниците му ангели отстраниха повредата на щита, но преди това една част от пеперудите ипарксони и хорохрони бяха освободени и сега са на стадиона в Милано. Да кажем, че аз имам доста голяма заслуга те да се намират точно там, за което сега искрено и от сърце се разкайвам. Трябва да ги върнем в Часовника. Искам лично да оправя кашата, която забърках. Има и нещо друго. Поради съдбоносна прищявка на нашата авторка, бях на площад "Векия", точно когато се повреди щитът и видях нещо. Нещо, което представлява истинска заплаха и с което също трябва да се справим.

  – Какво е то?

  – Не само пеперудите на Светлината са в момента в Милано. След тях от пробива излетя и рояк далтони, а те могат да направят големи поразии!

  – Ами добре, имаме билети, висок дух за победа и добри намерения. Да вървим! Мартина и децата вече са в Милано, искаха да отидат на пазар преди това, Юймин и Дешанг ще дойдат малко по-късно. Вземайте момчето си и да тръгваме!

 Почти пред вратата, Алибей се обърна към Бруно Висконти, който подреждаше нещо на бюрото си.

  – Професоре, в някои от Световете, където формалностите нямат толкова голямо значение, сме почти приятели и си говорим на „ти“. Искрено се надявам това да се случи някога и тук. И още нещо: бих ви посъветвал да намерите друго място на съкровищата си от сейфа. Иначе Лаура ще ги отмъкне под носа ви и ще се перчи с тях пред гаджето си, а вие дори няма да забележите!

  – Но откъде… – понечи да се учуди Бруно, но в стаята вече нямаше никого.

                                                Ухан, Свят Делта, февруари 2020

  – Джиа, време е!

  – Как да го оставя, Мариам? Толкова е безпомощен! Има нужда от мен.

  Джиа придърпа карираното одеяло и зави задрямалия Тай. Той се размърда в креслото, промълви няколко несвързани думи, но не се събуди.

  – Знаеш, че ако не се скриеш, пипалото на Шуайджан ще те намери, рано или късно. И ще загубиш още една внучка.

  – За нищо на света! – каза решително ангелицата и посегна към медальона.

  – Той ще се оправи, Джиа! Билките ти ще го държат в сравнително добро състояние. Ти направи, каквото трябваше. Предупредила си го, че пак ще заминеш. Той знае, че ще се върнеш, веднага щом опасността премине. Тай ще бъде добре, повярвай ми! Сега трябва да опазиш детето от Тайната недоброжелателност².

  – Но къде ще отида?

  – Това ще го реши медальонът. Но като знам склонността му да се крие в корони на дървета и факта, че толкова време никой не можа да го намери в Лаврата и  Жировичи, освен тези, на които той сам избираше да се покаже, мисля, че се досещам къде ще те отведе.

 – Къде?

 – На място, което ти е познато и при дърво, което съдържа в себе си две същности, за да се разреши противоречието с крушата, която се превърна в ябълка дивачка.

  – Остров Кефалония!

  Джиа отвори медальона и златистият прах я обгърна като ореол, а когато се разсея, тя различи червените керемидени покриви на селцето Маркопуло, а малко по-надолу – познатия двор на манастира  „Св. Богородица Лангобарда“ с глинените саксии с цветя по ръба и  внушителната корона на вековната милапидия³ по средата – с дебела и сякаш закриляща прохладна сянка. 

  Джиа се плъзна безшумно към дървото и се шмугна в плитката хралупа откъм южната страна. Усети покой и радост, сякаш след много години се беше завърнала отново у дома. Камбаните на манастирската камбанария удариха за вечерня – тържествено и гласовито, сякаш я приветстваха с „добре дошла“.

  „Интересно, в кое ли време съм попаднала сега?“, запита се ангелицата, малко преди да се унесе в сън. „Трябва да е след земетресението, защото не виждам скалите и фара на брега. Какво ли ще кажат сестрите от манастира? Явно е по-късен век, дали ще е останал спомен за мен? Дано местните да са все така сърдечни и отзивчиви, за да мога спокойно да износя и родя Белинда“.

                                                     Бергамо, Свят Гама, 19 февруари, 2020

  Алибей Симън, в елегантен спортен екип: светлосив анорак с италианския трикольор и надпис „Италия“ отпред, тъмен анцуг със зелено-бяло-червен кант и черни футболни обувки с бутони, преметнал черен сак със същия трикольор през рамо, се приближи до ъгловатия старичък мазерати на професора, където вече го чакаха Бруно и Дун. Върху анорака беше облякъл сиво шушляково яке, контешки разкопчано и веещо се под режещия февруарски вятър.

  Той по навик докосна шапката си –  сиво-син каскет с емблемата на „Аталанта“ – бял женски профил на синьо-черен фон, обграден с два бели кръга и надпис: „Аталанта, 1907“, и се поклони церемониално:

  – Сеньори, най-сърдечно моля за извинение заради закъснението! Трябваше да мина през парка да прибера нещо, което не бива да остава в полезрението на многоуважаемата италианска полиция.

  Настани се до шофьора и сложи сака в краката си.

  – Екипирали сте се, сякаш и вие ще участвате в мача – отбеляза професорът, докато запалваше двигателя. – Какво носите?

  – Някои дреболии – промърмори дяволоидът. – Един-дава инструмента за затягане на гайки, свързване на жички и други подобни. Трябва преди срещата да върна електрическата инсталация на стадиона в предишния ú ненакърнен вид. И да изключа някои от прожекторите. Иначе ще имаме сериозен проблем с пеперудите.

  – Трябва първо да отскочим до североизточната част на града, Мартина ми поръча някои неща. Няма да се бавим. Мачът започва в 19 часа.  Пътят до Милано е около час. Остават ни още три часа, ще успеете ли?

  – Надявам се, държа някой и друг трик в джоба си. Отвори се място, след като се освободих от клоунската шапка – промърмори Алибей, настани се удобно на предната седалка до шофьора и протегна дългите си крака над сака.

  Във въздуха на Бергамо се носеше ентусиазъм. Навсякъде по улиците се виждаха тълпи от запалянковци – ярки и шумни, запътили се я към паркинга пред стадион „Гевис“, откъдето тръгваха организирани автобуси, я към централната гара да хванат влака. Това беше разнородна смесица от млади и не толкова млади жители на града от двата пола, а също и много деца. Всички бяха в приповдигнато настроение, облечени пъстро, и носеха знамена и плакати.

  Пред заведенията и в спретнатите градинки на 120 хилядния град бяха инсталирани екрани, пред които постепенно се събираха желаещи да съпреживеят заедно битката на любимия отбор, достигнал осминафиналите на Шампионската лига и имащ шанс да преодолее „прилепите“ от Валенсия, които напоследък не бяха във върховата си форма. 

  Все пак, по-голямата част от любителите на футбола предпочете да се изнесе от Бергамо и лично да съпреживее очакваната победа.

  По тесните, калдъръмени улички на Стария град се изнизваше поток от автомобили, който тържествено и почти ритуално минаваше през четирите Порти, а после, след Венецианските стени, се вливаше в афалтовата река на Долния град и заедно с още толкова многобройни и забързани превозни средства, се насочваше на струйки към магистралата „Серенисима“, а оттам – на запад, към Милано.

  Бруно и спътниците му скоро наближиха стадион „Гевис“ и се загледаха в редицата автобуси отпред, очакващи знак да се отправят към Милано.

  Отстрани на паркинга, в жиците над едно дърво се беше оплела котка –   снежнобяла, с черни ушички и черна опашка. Мяучеше неистово и се мяташе в стремежа си да се освободи, но се заплиташе все повече. Пътниците в мазератито мярнаха дивия поглед на зелените ú очи и с любопитство наблюдаваха сцената.

  Около дървото се беше събрала група запалянковци, които с дръжките на знамената си се опитваха да разплетат злополучното животинче. Накрая, сред шумни възгласи „Нагоре!“, „Малко по-надясно!“, „Давай!“, котката неочаквано се измъкна от жиците и полетя надолу през клоните. Един къдрокос левент в червено-бял анцуг съобразително подложи знамето, което държеше, и котката благополучно тупна върху копринената материя, а после внимателно бе пусната на земята. Чуха се свирукания и одобрителни възгласи и след миг групичката дружно се отправи към един от търпеливо очакващите автобуси.

  – Не разбирам защо ги наричат фермери – каза Алибей, като се вглеждаше в шумните и весели хора около стадиона и по улиците на града.

   – Бергамо е сравнително малък провинциален град. Не можем да се сравняваме с Рим или с Милано. И затова са ни толкова скъпи тези малки победи, които ни дават повод за гордост. Бергамчани като запалянковци приличат на всички останали – обичат за дразнят състезателите и поддръжниците на противниковите отбори, понякога са груби и дори вулгарни, но са силно привързани към града и клуба си и милеят за него. Но през повечето време са дружелюбни, особено когато се надяват на победа – усмихна се професорът.

  – Да, великодушието е присъщо на силните – каза Алибей. – Почти половината от жителите на града ви ще бъдат на стадиона в Милано тази вечер. На гарата ще пристигнат почти едновременно влаковете от Бергамо и Валенсия. Ще се срещнат феновете на „матадорите прилепи“ и „бергамаските“, ще се поздравяват, ще се прегръщат, ще си разменят напитки. За това ще пишат дори в пресата и интернет после. Метрото и автобусите на града ще бъдат претъпкани. Пред стадиона агитките отново ще се смесят. Много щедро, цивилизовано и изключително неразумно от страна на съгражданите ви! Светлината, която нагласих преди време, ще направи пеперудите „диви“ и те ще започнат да вредят, вместо да помагат. Ще заразят почти всички на стадиона. Затова, ако по някаква причина не успея да пренастроя прожекторите, ще ви се обадя по телефона и трябва да напуснем стадиона, колкото може по-бързо, защото ще стане опасно! Тук все още имаме шанс. Ако бяхме останали в Бергамо, дори и само някои от нас, нямаше да успеем да направим нищо.

  – Ще предотвратим това, което сте видели, нали?

  – Искрено се надявам. Там, където и когато бях, все още не беше намерено лекарство. Ще направя всичко възможно! Не бих могъл да искам здраве за сина си, ако не ме е грижа за здравето на другите. Носите брошката, както ви помолих, нали?

  Професорът кимна.

  Скоро излязоха от Бергамо и поеха по магистралата. След около час вече се провираха през редицата от автомобили към стадион „Сан Сиро“ в Милано.

  Професорът паркира в една от страничните улички и тръгна да търси Мартина и децата. Уговориха се да се срещнат половин час преди началото на мача.

  Алибей взе сака и двамата с Дун тръгнаха покрай стадиона, за да намерят входа, откъдето да стигнат до електрическото табло и прожекторите.

  – Как ще влезем? – попита Дун.

  – Както влязох и първия път – с брошката. Надявам се да не ни подведе, все пак вече сме на страната на Светлината и делото ни е благородно. Всичко е заложено на карта сега. Ако не се получи, ще опитаме с „Кафявата детелина“. 

  Те застанаха пред входа, близо до една от спираловидните рампи, водещи към второто ниво трибуни.

  Алибей се огледа, извади „Черната орхидея“ и поръси малко черен прашец.

  В първия момент не се случи нищо. После вратата изщрака и се открехна едва забележимо. Само това, но и то беше достатъчно.

  След около половин час двамата вече се спускаха по вътрешните стълби на един от секторите и скоро се озоваха в подножието на козирката. Алибей затършува из джобовете си, за да приготви билетите, защото оттук нататък охраната беше засилена. Стигнаха почти до входа, където се беше струпала тълпа от запалянковци, горящи от нетърпение да влязат.

Алибей премести брошката в другия джоб. По дланите му остана почти незабележима черна следа от прашеца и той ги изтри машинално в анорака, а после докосна лицето си.

   Внезапно Дун го дръпна с все сила и го бутна към остъкления навес до стълбището.

  – Какво има? – попита Алибей.

  – Виж! – Дун обърна лицето му към стъклото и дяволоидът се смрази.

  Аноракът му беше изчезнал, долнището на анцуга му се топеше и на негово място се материализираха ярките му клоунски панталони.

  – Не! – викна Алибей. – Не сега! Шегувате ли се с мен? Дун! – той се заоглежда трескаво, като животно, хванато в капан. – Ако някой ме види с тези дрехи, със сигурност това ще стигне до ушите на лейтенанта. Тук гъмжи от жители на Бергамо. Все някой ще ме разпознае! Трябва да направим нещо!

  Дун също се заоглежда и посочи вляво от стълбите – малко магазинче за футболни фенове със сувенири, дрехи, реплика на екипи на известни състезатели и разни футболни атрибути.

  Двамата се вмъкнаха вътре. Алибей се шмугна в пробната и засмъква омразните клоунски дрехи, а Дун се заоглежда за подходящо облекло.

  Подходящо зимно облекло в магазина за сувенири, тениски и къси шорти, уви, нямаше.

  След малко бащата и синът излязоха от магазина. Дун си беше същият, но до него крачеше висок върлинест мъж малко над средната възраст, с буйна рижа коса, раирана червено-черна футболна тениска с къс ръкав и бели шорти с връзки, на които се виждаше цифрата 18. Същият номер се белееше и на гърба на дяволоида. Отгоре с големи бели букви пишеше: Масаро.

  – Даниеле Масаро – легендарният футболист на „Милан“, играл там от 1986 до 1995 – поясни той. – Има четири шампионски титли с отбора, два спечелени клубни шампионата, три Суперкупи на Европа и две Междуконтинентални купи. Печели купата от шампионската лига от 1994 срещу Барселона /отново испански отбор/ като отбелязва първите два гола. На пресконференцията след мача се появява с фланелката с номер 8 на българската футболна легенда Христо Стоичков.

  – И..? – попита малко отегчен Дун, който не се интересуваше от футбол.

  – И… в магазина нямаше друга реплика на известни екипи, която да ми е по мярка. Шегичките на Мирабела. Нали е българка!

  Алибей впери намусен поглед към мършавите си, космати крака, обути със старомодни черни маратонки с тъмножълти подметки.

  – Все пак ме съблече, както обеща! През февруари ще стоя насред стадиона в Милано по бели гащи, па били те и от футболен екип!

  – Тате, ти си от Касиопея! Огнеупорен си и студоустойчив. Можеш да издържиш температури  в диапазон от няколкостотин градуса под и над нулата. Нищо няма да ти стане!

– Но лицето ми! Още е покрито с клоунска боя. Бузите ми, устата, всичко е нацапано!

  – Ей там има чешмичка. Измий се!

  Алибей бързо наплиска лицето си, избърса се с ярките дрехи, които беше свалил в магазина, и ги напъха в сака.

  – Сега си в по-приемлив и адекватен вид, но все някой ще те види и ще те разпознае! Какво да правим?

  Алибей бръкна в сака и извади черна дамска чанта с дълга дръжка и множество ципове.

  – Чантата на Юймин – каза той. – Прибрах я, преди да тръгнем. Не исках лейтенантът да заподозре и нея. Браво на нашата девойка!

  – Откога Юймин е наша? Тя още е с Дешанг, забрави ли?

  – Не Юймин, браво на Мирабела! Пушката в началото на произведението гръмна преди малко. Както и да е! Тя не се изпусна случайно за чантата. Още от самото начало го е замислила като сюжетен ход, хитрушата!

  Той отвори чантата.

  – Да видим, трябва да има нещо подходящо. Воала!

  Той измъкна черна очна линия и палитрата със сенки на Юймин.

   – Ще трябва малко да ме поукрасиш. Ето ти зелено, руж, пудра… Мацай, сине, и гледай да стана неузнаваем.

  – Но ти вече не си с клоунските дрехи, от какво те е страх?

  – Не съм много сигурен, че водата отми всичко. По-добре да не рискуваме.

  – Тате, не мога да те позная, много страхлив си станал!

  – Така, така, сине. Точно това е целта – да не ме познаеш!

  Двамата се засмяха и се отправиха към входа на стадиона, стиснали знаменца и плакати. Алибей остави сака си в колата на професора и след малко вече бяха на трибуните, редом със семейство Висконти и китайските им гости.

  Стадионът жужеше като разтревожен кошер. Отстрани на тревната площ се разгряваха футболистите. После двата отбора излязоха на терена, изслушаха химните на двете страни и играта започна.

  Всички наоколо притихнаха, вперили поглед в играчите. Чуваше се само разноезичната реч на коментаторите в кабинките. Небето постепенно притъмня и един след друг започнаха да се включват прожекторите.

  Скоро обаче идиличната и възторжена картина на стадиона се промени. Въздухът над тревната площ потрепна като от внезапен вятър, и от единадесетте цилиндрични бетонни кули, служещи за подпори на третото ниво на трибуните започнаха да извират пеперуди и да се сипят над главите на зрителите и футболистите. Бяха стотици, хиляди… Покриха терена, козирката и трибуните с тънък сребрист слой и продължаваха да прииждат.

   /Следва/

https://www.youtube.com/watch?v=U2GT15GQqG4

https://www.youtube.com/watch?v=vnvI6V-TtLs

 1. Графен – една от алотропните форми на въглерода, двумерен вариант на тримерния графит. Причислява се към ароматните съединения, макар че не е съединение. Има дебелина само един атом и е известен като най-тънкия материал на Земята. 200 пъти по-здрав е от стоманата и непроницаем за всички газове и течности, с голям потенциал за употреба, например за антикорозионни покрития, непромокаеми опаковки и суперкондензатори.

2. “Дама пика – тайна недоброжелателност“ – епиграф към разказа на Ал. С. Пушкин „Дама пика“

3. Милапидия – всъщност тази кръстоската между ябълка и круша расте в манастира „Свети апостол Андрей Милапидиас“ в Ператата, Кефалония.