Вирусът не се отличава много от нашите гени, които са заинтересовани  за своето оцеляване и тиражиране на записаната в тях информация. Даже приликата е още по-голяма. Ние самите в някакво отношение сме вируси. Приблизително 8%. Толкова са вирусните гени в нашия геном. Но откъде са се взели те там?

…Следващата крачка… трябва да бъде отказ от демонизирането на вирусите. Те действително често ни носят болести и смърт, но целта на тяхното съществуване е не унищожаването на живота, а еволюцията.

                                               https://futurist.bg/viruses-and-consciousness/

                                                        Бергамо, Свят Гама, 20.02.2020

  – Да, интересно, каква новина има за нас професорът? – каза Дун и протегна ръка. Здрависването му беше толкова силно, че Бруно Висконти едва не изохка.

  – Радвам се, че пак си сред нас, Дун! Баща ти трябва да е много щастлив! – каза той и погледна към Алибей, който съвсем не изглеждаше щастлив, а напротив – беше някак настръхнал и разтревожен. – Знам, че сега това не е приоритет…

  – Точно така – каза меко дяволоидът и хвана професора под ръка, като лекичко, но настойчиво го подбутваше настрани. – Сега не е време за вашите новини, професоре!

  – Но… – понечи да възрази пълничкият учен, но усети още една здрава хватка, от другата си страна: Габриел също го беше стиснал под ръка и двамата с Алибей го повлякоха към близката врата в една от пристройките на Цитаделата.

  – Дун, Джъд, това е лейтенант Сартори, той ще ви покаже сградата. Чакайте ни после под онази арка! – извика архангелът и посочи каменния свод над входа към Археологическия музей. – Няма да се бавим. Трябва да обсъдим нещо с професора.

  Лейтенантът, който тъкмо излизаше от стаята на карабинерите, махна с ръка и поведе двамата новодошли към аркадата на главното здание.

  – Добре, де – изпъшка пак професорът, щом влязоха в ниската, сводеста стая, осеяна с бюра и компютри, вероятно някакво административно помещение. – Можете вече да ме пуснете! Какво става, Алибей? Имате тайни от сина си ли?

  – Това не е синът ми! – каза рязко дяволоидът.

  – Наистина ли? И кой е тогава?

  – Още не знаем – каза Габриел. – Алибей само предполага…

  – Сигурен съм! – възрази дяволоидът. – Това не е Дун. А кой е, не знам. Има няколко вероятности…

  – Алибей, професорът искаше да ни каже нещо. Да оставим предположенията за по-късно! Сигурно е важно!

  – За нас е важно – започна Бруно. – Искам да кажа, за нас – учените. Но предвид настоящото положение… Разрушенията, които не спират, потопът, лавата, дъждовете и онези огнени същества, чудовищата, летящите статуи… Васил, който също лети и всъщност е лъв и това, че половината земно население загина при  ужасяващите катаклизми, човешките войски, които навсякъде претърпяха поражение и продължават да гинат… Не, не мисля, че нашата новина е нещо кой знае какво! Но ако всичко това спре, ще бъде от решаващо значение.

  – Професоре, изплюйте камъчето! Не искам да оставям онези двамата без надзор задълго – Алибей се изнервяше все повече.

  – Не са без надзор – възрази Габриел. – Лейтенантът…

  – Лейтенантът мисли, че това е Дун! – извика дяволоидът. – Няма да внимава! Ще отслаби бдителността си и вероятно ще бъде нападнат вероломно. Трябваше да му кажем!

  – Как? Този фалшив Дун все си тика носа навсякъде…

  – Моля ви, господа! Нека се успокоим и да се съсредоточим върху конкретни неща. Да разбием основната задача на близки, постижими цели и постепенно да преодолеем всички препятствия! Така се разпиляваме!

  Професорът се приближи до един от компютрите и го включи. Изчака малко и започна да отваря някакви файлове.

  – В мрежа са – поясни той. – Всички компютри в сградата. Свързани са и с компютъра ми в лабораторията във вила „Отоне“. Има един програмист магьосник в Щаба – той го направи. За по-голямо удобство. Така мога да имам поглед върху работата на сътрудниците си. Те почти всички са тук – в залата в сутерена до музея, а аз имам достъп и до файловете в лабораторията. Само аз съм в състояние да влизам навсякъде – Винченцо защити всичко със специална парола. Знаем я аз и той – и никой друг! Успяхме да пренесем голяма част от оборудването в Цитаделата, но не всичко. Наложи се на няколко пъти нелегално да се промъквам по тунелите на катакомбите до лабораторията – за проби и други неща… Доста неприятно преживяване, ако трябва да бъда честен! Та за какво говорех? Да, днес сутринта получих поща от Тай Уанг от Ухан. Изпрати ми това!

  Професорът кликна върху иконката и се показаха текстове, диаграми, формули. В края на файла имаше нещо като рисунка – черно-бял кръг с две точки от двете страни. Беше сниман от различни ъгли, с пояснения отдолу.

  – Трябва да го разпечатам, за да ви покажа по-нагледно!

  Той измъкна листа от принтера, извади малка ножичка от чекмеджето на бюрото и бързо изряза кръга. После го прегъна по средата така, че двете точки да съвпаднат. Показа на двамата рисунката последователно и от двете страни.

  – Прилича на птица – каза Алибей. – Със закривена човка. От едната страна е черна, с бял клюн, от другата – бяла, с черен. И очите им са различни. Папагал ли е?

  – Не е птица – каза Бруно Висконти и разгъна листа, като отдалечи малко точките. Получи се нещо като колибка, а отгоре пак птица, но този път на цялата повърхност на кръга, съставена от черно-бели петна и вълнообразни линии. Очите ù също бяха различни.

  – Птица с хетерохромия? – полюбопитства Алибей. – Доколкото знам, внучката на Джиа – Илинда, има хетерохромия. Само че нейната е малко по-различна – всяко от очите ù е като парцалена кукла – съединени късчета с различен цвят. Но Илинда е пеперуда…

  – Совова пеперуда. Ако сгънем краищата не надолу, а нагоре, ето така…

  Ученият дръпна краищата на кръга нагоре и започна да ги прегъва. Сега се получи нещо, подобно на криле на пеперуда, с по едно око на всяко крило.

  – Символът ин-ян изобразява папагал? Или совова пеперуда, ако се прегъне нагоре? Но защо?

  – Не е папагал. Нито пеперуда. Аз смятам, че  това има връзка с виденията на пророк Иезекиил. Помните ли, онези животни с четирите криле и различни лица?

  – Видението в Откровението, което Свети Йоан е преписал от старозаветния пророка ли? Помня го – каза заядливо Алибей.

  – Не го е преписал, имал е подобно видение и го е описал. Не съвпадат съвсем – засегна се Габриел.

  – Да, просто е бил на възраст и не си го е спомнил както трябва. Объркал го е. Прибавил им е още по чифт криле. Според мен тези животни с колела са били някакво превозно средство, очите им са прозорци, а отгоре е имало стъклена кабинка, в която е седял водачът. И двигателят е вдигал шум „като че от много води“¹. Просто е! А посоките на света не са само четири! Осем са, ако включим и междинните…

  – Господа, господа, това беше само вметка! Тай смята, че пеперудата  е модел на Вселената. Нашата Вселена. И че в нея има галактика Млечен път с Черна дупка по средата и Антигалактика – с Бяла дупка. При определени условия пространството се огъва, като крилете на животните от виденията. Тук са изчисленията на Тай, но това е прекалено сложно, няма да го разберете… Та, двете очи на крилете са точките на сингулярност в двата центъра на Дупките.  При определени условия пространство-веремето се огъва – надолу. Това ще стане днес, след около четири чàса. Тогава двете точки на сингулярност ще съвпаднат и ще стане възможно от нашата част да се премине в другата, където има не черна, а бяла дупка. Тай смята, че там всичко е наопаки и че дори самото време тече в обратна посока. После пространството ще започне да се разгъва, в един момент ще има равновесие и двете части /криле/ ще са на една плоскост, а после ще започнат да се огъват нагоре, докато пак не се съединят двете точки, само че от горната страна.

  – Пеперудата маха с криле. И накъде лети?

  – Нямам представа. Тай не е завършил работата си. Това са са само нахвърляни идеи.

  – Значи, нашата Вселена е като совова пеперуда?

  – Тай смята, че Вселената има вид на совова пеперуда. И че Илинда е нейна проекция. Нещо като аватар. Или като триизмерен образ на четириизмерна фигура.

  – Илинда е Вселената? Не е чудно, че може и знае всичко! Ами артефактът? Нали той беше…

  – Илинда не знае всичко. И една двуизмерна рисунка не показва всички аспекти на триизмерната фигура. Няма необходимия инструментариум. Ограничена е. Пък и това е само предположение на Тай. А артефактът е атрибут. Всички древни богове и герои имат. Нещо като жезъла на Моисей, орела на Зевс, тризъбеца на Посейдон, совата на Атина…

  – Но Илинда се роди едва преди около месец. А Вселената я имаше и преди нея. Как е възможно?

  – Не знам. Казвам ви, каквото ми написа Тай. За да сте в течение. Доколкото ми е известно, на него му предстои мисия, от която може и да не се върне. Добре е да знаете.

  – Хубаво, Бруно – каза Габриел. – Оценяваме искреността ти. Въпреки че повечето неща, които ни каза, не са нещо ново за нас. Тай е запознал и Координатора с изводите си. Не толкова подробно и с такива детайли, но…

  – Има и още нещо – прекъсна го нетърпелива Бруно. – Тай смята, че този вариант на Вселена е изключително неустойчив. С други думи – пеперудата е еднодневка. Не би могла да съществува дълго. Не и толкова, че на подходящите планети да се зароди живот и да еволюира. За паралелни Светове да не говорим! Нямало как да съществуваме. Още при първия мах на крилете и при съприкосновението на двете точки, двете части биха се анихилирали взаимно. И никаква енергия, колкото и мощна да е, не би могла да задържи моста на Айнщайн-Розен повече от няколко секунди, най-много минути. Пеперудата е невъзможна! Не и за милиарди години еволюция. Ние мислим, че е свързано по някакъв начин с вирусите и квантовия потенциал. Не случайно те ни съпътстват още от зората на историята. Тай иска да отиде там, за да се увери.

  – Тай ще отиде там, за да размени перата. И за нищо друго. А след това ще водим теософски и еволюционни спорове – каза Габриел и гласът му прогърмя като хиляда зараждащи се бури. – Ще уведомя  Координатора за това малко усложнение. Колкото до това, възможна ли е или не пеперудата – преди Повратната точка имаше някакъв баланс. Когато Мракът губеше, това беше победа за Светлината, когато Мракът печелеше – губеше Светлината. Сега е различно. При правата пропорционалност няма поляризация. Или живееш в мир с всички, или въобще не живееш. Но Съществата, хората и квантите имат различни интереси – как биха могли да се съвместят така, че Световете да оцелеят? Все още нямаме отговор.  Добре, има ли още нещо?

  – Да – каза Бруно. – Мисля, че имаме сериозен напредък в лабораторията. Всъщност това е новината. Разбрахме какво е извикал преди смъртта си Виктор Бинг. Не е било „ян-ин“, както си мислехме. Свидетелите са повечето италианци, които не владеят китайски. Не са чули добре, свързали са го с единственото нещо, което им е познато. Понеже Виктор беше от китайски произход…

  – И каква е била думата?

  – Казал е „гуан-ин“.

  – Гуанин? Божеството?

  – Не, гуанинът е нуклеотид, който се съдържа в ДНК и РНК на клетката. Има още три други – аденин, цитозин и тимин /в ДНК/ или урацил /в РНК/. Наричат се азотни бази. Те се свързват помежду си и отговарят за стабилността на молекулата, за съхраняването на наследената информация, играят важна роля в преноса и трансформацията на клетъчна енергия, както и в ензимната регулация. Всяка грешка в репликирането може да доведе до мутации на клетката. Същото важи и за вируса. При Гама мутацията му например, аденинът е заменен с гуанин. Тук количеството на вируса в клетъчните култури е много по-голямо – тоест вирусът е около десет пъти по-заразен от останалите и репликацията му става много по-бързо. Освен това, този вариант се концентрира предимно в горните дихателни пътища и е много по-лесно да бъде вдишан, когато хората общуват и говорят. Върви в комплект с още три вида, но е най-опасният. Това много ще ни помогне при разработването на ваксина. Ако синтезираме заменител на вирусния гуанин, може да го обезвредим…

  – Разбирам какво имаш предвид, Бруно, но сега това не е от най-приоритетните задачи. Имаме уверенията на Емпуза, че коронавирусът вече няма да заразява хората и животните на Земите. Сега всеки болен човек тук предизвиква едно заболяване на призрак или динозавър там – наричат го светлинна болест. Поразява определен вид атоми в облаците на хекатите –  законодателите. У призраците те играят ролята на мозъка при нас. Ако нещо смути дейността им, се стига до състояние, близко до нашето душевно разстройство – хекатите полудяват. Затова вече няма новозаразени в Бергамо, призраците спряха да насъскват далтоните, оттеглиха и прилепите. Далтоните все още са тук, но когато получим перото…

  – Наскоро открихме точно това, за което говориш: гуанинът в РНК-то на вируса е мутирал по странен начин. Съдържа особен вид атоми – присъщи на тези законодатели, както ги наричате. Преди повечето бяха от вида войници, а сега има невероятно голямо количество от ръководителите. Подозираме, че наличието им в човешкия организъм не е случайно. Емпуза и събратята му буквално имплантират част от мозъците си в кръвта на човека. А като знаем как контролират подчинените си… Не ми се мисли, как биха могли да ни променят! Сигурен съм, че това е опит за контрол над хората, искат да ни превърнат в нещо като зомбита.  Тотален контрол!  Вярно е, че няма вече новозаразени, но това е, защото призраците са притиснати от Повратната точка. Иначе не се знае какво щеше да стане досега.  И нещата винаги могат да се обърнат – трябва да сме подготвени!

  – Така е, затова продължавайте да работите! Но нека сега се концентрираме върху по-належащите неща.

  – Като например къде е синът ми и кой е кучият син, който се представя за него? – каза тихо Алибей. – Защото аз не смятам да си губя повече времето с научни врели-некипели. Те няма да ми върнат сина. Както не ми върнаха бъдещата снаха.

  – Псевдонаучни са! – измърмори Мирабела. – Така да се каже, наукообразни. Нали аз си ги измислям! Трябва да изгубим малко време, докато забие камбаната. Не можем да дръпнем Илинда в Бергамо по-рано.

  Пата-Кюта на табуретката се изкиска.

   – Шшт! Нуклеотид погански такъв! – закани му се Мирабела, но и на нея ù стана смешно и скоро и двамата се заливаха от смях.

  – Вселенска пеперуда! – викаше Пата, подскачайки напред-назад, и се държеше за корема. – Още малко ще кажеш, че има и вселенски гъсеници, които изпускат копринени нишки от екзотична материя и ги опъват като струни. И тъкат от тях пашкули, като навити двумерни листове „мембрани“ или като въглеродни нанотръбички. А някои измерения без късмет са натъпкани и смачкани между струните и мембраните. И че крилете на пеперудите са не две, а много – едно под друго, едно под друго! И се разслояват, и пак, и пак, също като измеренията. И после се сливат, и сливат... И така пеперудата пърха и лети. Къде, бе? Хи-хи!

  – Чакай, чакай! – спря да се се смее Мирабела. – Ей, ти току-що измисли нов модел на Вселената!

  – Видя ли? – извика радостно Пата-Кюта и се завъртя в някакъв странен пата-кютски танц. – Аз съм умен, умен! Нищо, че съм грозен като караконджул и досаден като конска муха!

  – Добре, че си признаваш! – засмя се пак Мирабела.

  – Че съм умен ли? Ами аз не съм го и крил! – дяволчето се нацупи и лепкавото му личице помръкна.

  – Не! Това, че си грозен, глупчо! И другото…

  – Ама признай си и ти, че сега не ти беше досадно! Даже ти беше весело, нали?

  – Само мъничко! Лекичко разведряване за нас и за митичните, несъществуващи читатели. Да не им наскучаят фундаменталните псевдонаучни лекции от по-горе. А ти внимавай!

  – За какво, мадмоазел? По-грозен от това, няма накъде, хи-хи!

  – Не, да не би твоите работодатели да се разочароват, че не ме дразниш вече и да те оттеглят. И Карлсон да не подаде контестация, че го копираш!

  – Ама той е красииив! А ти? Просиш си го, значи! – каза заканително Фют, бръкна в бездънния си джоб, извади оттам кречеталото и весело го размаха.

  После бръкна в другия джоб, извади оттам шепа люспи от семки /само люспи, без семките, които беше омел до една/, замахна с тъничката си ръка, описа полукръг като ветрило и разпиля черните, посолени остатъци от семките из цялата стая. После бръкна пак и извади купчинка морска сол, натрупана в дъното на джоба му. Изсипа я в устата си и замляска с блажено изражение. Една част от солта не улучваше целта и се пръскаше по пода и той я тъпчеше и подритваше.

  – А сега? – извика въодушевено малчото и започна пак да подскача ту на единия, ту на другия си крак. – А сега лош ли съм, а? И няма да разтребвам, няма пък!

  – Е, знаеш как да развалиш всичко! – каза Мирабела, хвърли му парцала, закани му се с пръст и седна пак пред компютъра. – Дано адските ти шефове го оценят! Че то, както си тръгнал да ми даваш идеи…

  – Искаш ли още една? – ухили се се Пата и неловко ù смигна с черното топче на окото си. – Къде ти е Разнобрад? В заглавието го има, а в текста – нито дума. И в този, и в предишния!

  – Ще дойде, споко! В следващата част.

  – В следващата, в следващата! – подразни я мишоидът и размаха парцала. – Да беше ги парцелирала повечко. С отделни заглавия! Можеше тази част да се казва по-интересно, например „Умният Пата-Кюта, принуден да чисти с парцал следите от неподражаемата си дейност по пода“. Виж, днес дори не говоря на жаркон. Заради теб! Ама докога ще те уча аз тебе!

  – „Принуден да чисти с парцал по пода следите…“ – поправи го машинално Мирабела – Ето че пак ми „помагаш“, явно това ти е в кръвта!

  – Аз те „критикувам“, разбра ли? И защо да не съм в заглавието? Не ти искам романа, само една едничка част! „Фениксът“ има, „Фуси“ има, дори оня нищожен археоптерикс се мъдри в заглавие, а аз – не! Не е честно! Защото те критикувам ли? Ти си обидчивка!

  – По-скоро ми криводиктуваш, ама нейсе! Обидчивка съм била! Как пък го измисли! Давай, давай още идеи, това ще им се хареса!

  Пата-Кюта веднага кротна и скочи пак върху табуретката. След малко вече гризеше съсредоточено новия си молив HB с леопардова шарка и черна гумичка и рисуваше на листа нещо, което далечно и с изключително напрягане на въображението можеше да бъде оприличено на летяща пеперуда с два разкривени кръга на крилете – единият, с настървено търкане и драскане скоро беше запълнен с наситен черен цвят, а другият остана предизвикателно бял и неочаквано неопетнен.

  Мирабела поклати глава, обърна се към компютъра и продължи прекъснатото повествование.

   „ – Добре – съгласи се архангелът. – Видяхме и чухме, каквото трябваше, да се връщаме при останалите!“, написа тя.

                                                                      /Следва/  

https://www.youtube.com/watch?v=vhqIUxiCs3M

1.  „И четирите си имаха лица и крила; крилата им се допираха едно до друго; …  И лицата им и крилата им бяха отгоре разделени, но у всяко двете крила се допираха едно до друго, а двете покриваха телата им… И животните бързо се движеха насам-натам, както бляска светкавица. И гледах животните – и ето, на земята до тия животни по едно колело пред четирите им лица… И когато ходеха животните, вървяха и колелата до тях; а когато животните се подигаха от земята, подигаха се и колелата… Над главите на животните имаше подобие на свод, наглед като чудесен кристал, прострян отгоре над главите им. А под свода се простираха крилата им право едно към друго, и всяко имаше по две крила, които ги покриваха, у всяко двете крила покриваха телата им. И кога те ходеха, чувах шум от крилата им, като че шум от много води, като че глас на Всемогъщия, силен шум, като че шум на военен стан; а кога се спираха, спущаха крилата си… А над свода над главите им имаше подобие на престол, наглед като от камък сапфир; а над подобието на престола имаше нещо като подобие на човек отгоре му“ – из Книга на пророк Иезекиил, гл.1