В стаята беше притъмнено от спуснатите щори, само така можеше да се избегнат парещите лъчи на следобедното юлско слънце. Жената, около шестдесетте, лежеше на двойно легло в спалнята и говореше. Завита с тънко памучно одеяло, въпреки горещината. Въздухът – сладникав и спарен, миришеше на лекарства, сякаш отдавна никой не бе проветрявал. На нощното шкафче имаше пръснати няколко блистера с хапчета.
- Наде, хайде, мила да си изпиеш лекарството – мъжът до нея я подкани
внимателно и нежно.
- Чакай, малко, Деньо! Искам да поговорим, че после пак ще се унеса. Не, че
имаме кой знай какво да си кажем ... след четирдесет и две години брак. Хи -хи! Спомняш ли си, когато излизахме от ритуалната зала и ме носеше на ръце, какво ти прошепна твоята майка: „Синко, не се напъвай много, утре ще ти стъпи на врата!“ И така стана. Стъпих ти така, че не посмя да погледнеш настрани, нито веднъж. Ама, колко предвидлива жена беше. Все гледаше да те предпази. Сигурна съм, че ако в този момент бе тук, пак щеше да ...