Една от първите книги, които прочетох беше "Хамлет" (звучеше ми като омлет). През лятната ваканция бях на село и реших този път да видя аджеба какво се иска от мен да прочета по литература през лятото.
Затова от списъка си избрах 1-2 книги, от които и Хамлет. А може да е била и само една, защото нямам спомен да съм чела друга онова лято, а още по-малко си спомням останалите книги от списъка. Но Хамлет ме заинтригува, защото крилатото "да бъдеш или да не бъдеш" си звучи любопитно, а и все пак все за нещо трябваше да се хвана.
Не можеше да има по-подходящо време и място за четене на подобен екзистенциален труд от сабахлем пред чушкопека, някакси постоянният динамичен и накъсан диалог се уравновесяваше от монотонното цвърчене на чушките, жуженето на пчелите, пеенето на птичките и бълбукането на вадата. Това спокойствие и идиличност на картината несъмнено помагаше да вникна в затъмненото съзнание на героя. Но разплитането същността на екзистенцията се оказа твърде претенциозно пред перспективата за прекрасната чушчена манджа на баба ми. Затова този шекспиров труд не успя да разклати из основи житейските ми нагласи. Не беше нищо друго освен развлекателно четиво, запълващо времето между изпичането на всяка чушка (значително по-добро от броенето на мухи). Забавни бяха натруфените и напудрени фрази. Мисълта само едва ги докосваше и подскачаше пружиниращо с лекота като пчеличка от цвят на цвят. Ароматът на парфюмираните изрази я привличаше. Не толкова съдържанието. Защото то оставаше дълбоко скрито за подсъзнанието, което затънало безгрижно в реалността крещеше колкото му глас държи "Да бъдеш! Да бъдеш!" И нищо друго не стигаше до слуховите ми органи освен жуженето на вътрешния ми глас, неспособен по никакъв начин да се повлияе от мрачните мисли на принца, седящ в мрачните си покои някъде далеч в една много мрачна, студена и далечна страна.
© Хел Всички права запазени