Можеше да гледа жени дълги часове наред, без да помръдва. Гледаше ги търпеливо, унесен в лениви мисли, съсредоточено, като художник, който иска да запомни всичките им движения и черти, преди да ги е нарисувал. Гледаше ги с неподправен интерес, както плахо дете вижда мечтана играчка, както се разглежда дълго чакана изложба, или пълноводна река повлякла водите си към мамещия хоризонт. А те, цветни, бледи, всякакви жени, безпогрешно долавяха търсещия му поглед и уж неволно ставаха още по-тайнствени за него.
Наричаше ги „женички”, простичко, ласкаво, както другите хора говорят за малкия кибрит, за дребните кутии, или за захарните десертчета. Всички му се струваха привлекателни и интересни, понякога само заради дръзко уловена с фиби коса, заради бял глезен пристегнат от кожена каишка, заради разсеян поглед, бързо омекнал, срещнал неговото възхищение. Уважаваше ги много, без да ги познава, просто така, от непрестанното съзерцание.
Как да забрави хубавите мигове? Изкачваха хълмчето преди парк ...