Можеше да гледа жени дълги часове наред, без да помръдва. Гледаше ги търпеливо, унесен в лениви мисли, съсредоточено, като художник, който иска да запомни  всичките им движения и черти, преди да ги е нарисувал. Гледаше ги с неподправен интерес, както плахо дете вижда мечтана играчка, както се разглежда дълго чакана изложба, или пълноводна река повлякла водите си към мамещия хоризонт. А те, цветни, бледи, всякакви жени, безпогрешно долавяха търсещия му поглед и уж неволно ставаха още по-тайнствени за него.

Наричаше ги „женички”, простичко, ласкаво, както другите хора говорят за малкия кибрит, за дребните кутии, или за захарните десертчета. Всички му се струваха привлекателни и интересни, понякога само заради дръзко уловена с фиби коса, заради бял глезен пристегнат от кожена каишка, заради разсеян поглед, бързо омекнал,  срещнал неговото възхищение. Уважаваше ги много, без да ги познава, просто така, от непрестанното съзерцание.

Как да забрави хубавите мигове? Изкачваха хълмчето преди парка, така примамливо при хубаво време, той и ниският, пъргав като скакалец негов връстник Антон, газеха напряко през тревите, достигаха първите пейки и сядаха запъхтени, а велосипедите прелитаха като светкавици и пръскаха ситни камъчета преди завоите. Скрити под сенките от летния задух, те ще ядат разсеяно чипс и ще пият топлата вода, докато паркът дреме послушно в пека, а долу, под склона от сиви скали и зален храсталак, малкият град трепереше в маранята. Някак неусетновече в късния следобед подухва ветрец и пристигат хората.

Тогава те облизват солените си пръсти и гледат. Най са интересни бягащите жени. С широки фланелки, изпотени около яката, изпуснат от шнолите кичур коса, с тесни лъскави клинове, под които треперят мускулите от напрягането. Тичат с поглед право напред, тупкат с широки крачки по асфалта, а островърхите им гърди се лутат във всички посоки от бягането.

Те двамата се прехласват и често тихо си шептят: „Хубави крачета има тази с лилавия клин” или „Ах, какви гърди, бяга... там на тясната пътека... нямат удържане, приятелю”, или „Виж как се е навела да си почива... тренирани мускули... здравичка е тази”. Говорят си така, непринудено, и гледат, не пропускат нито една появила се жена. После пада сумракът, силуетите притъмняват неусетно, само светлите дрехи преминават загадъчно, сякаш облечени от духове; скоро ще грейнат фенерите, но те се изправят, защото вече няма добра видимост и тръгват към града, легнал в ниското, прорязан от оранжеви точки. Вървят бавно и сега не говорят, пленени от видяната женска красота и от объркани мисли.

Една вечер, седнали под сенките на парковите дървета, Антон някак тихо и виновно му призна, че преди няколко дни е излизал със закръглената Лора, палаво момиче с широки дрехи, розови бузи и вечно изпотена коса по слепоочията. Целувал я жадно, но непохватно по врата, а тя го опипвала доста самонадеяно, но някак разсеяно, докато случайните минувачи, закъснели след работа, преминавали запъхтяни по тъмната алея.

- Честно да ти кажа, приятелю... да ги гледаш отстрани си е по-хубаво...! – бе казал тогава неговият приятел и някакви нови мечти се отразяваха бледи и пречупени в очите му, заедно със светлините от бистрòто пред фонтаните отсреща.

После, в края на лятото се появи художничката, младо момиче с гердан от разноцветни камъни, бархетна фланела с дълбоко деколте и пола до глезените. Пристигаше късно следобед, когато вече прегаряха най-жарките слънчеви лъчи, кръстосваше интересно краката си и сядаше върху каменния праг на една изоставена къща. Рисуваше старата църква, матовия покрив от мед, стените с прясно оцветените кръстове, глухата камбана, която си почиваше преди вечерния звън, щъркеловото гнездо, голямо, но разплетено от дъждовете.

Той я гледаше през цялото време скришно, но упорито, най-често от малкото прозорче на таванската стая. Много харесваше врата ú, мургав и изящен, така загадъчен от висналите кичури, босите ú глезени прострени върху топлите плочки на тротоара, нежните ръце с ярко лакирани нокти, с които местеше пастелите по белия картон.

Привечер излизаше пред къщата, оглеждаше тихата улица, пустите разкопкис изронени тухлени зидове, поглеждаше крадешком и към нея. Стоеше си все така неподвижна, глуха за всичко наоколо, потънала в рисуването и в собствените си летни мисли. Той се приближава по ръба на тротоара и чува тупкането на сърцето си. Вече е съвсем близо, протяга неусетно шия за да види рисунката ú, а в този миг тя вдига глава, предварително усмихната, сякаш е знаела, че се приближава, очите ú са меки, медни като покрива на църквата, гледат замечтано.

И така няколко седмици. Тя пристигаше, сядаше на каменния праг, рисуваше кротко, навеждаше главата си настрани, сякаш поляга на нечие рамо, неусетно се появяваха августовските сенки, той преминаваше бавно покрай нея, тя го поглеждаше с вечната усмивка. В началото само се споглеждаха, той търсеше очите ú с възхищение, тя му кимваше едва доловимо, после започнаха да се поздравяват и той вече харесваше и гласа ú.

Скоро той започна да се спира и да разглежда нарисуваното зад гърба ú. Всъщност, гледаше кожата по тила ú, русите мъхчета, косата ú, укротена от сребриста шнола. Говореха малко, с кратки думи и тихи гласове. Една вечер тя поиска да повървят и те тръгнаха по прохладните улици. Беше много приятно, миришеше на окосена по парковете трева, шумяха прашни дървета, свиреха щурци и целият загадъчен, лепкав, летен шум се бе смесил с въздуха и пълнеше душата с радост.

Спряха пред голяма, тъмна къща с един-единствен светещ между клоните прозорец. Тя се усмихна и зъбите ú светнаха близо до лицето му. Видя я как се обръща и оставя папката с рисунки до оградата. Сякаш в сън я усети прилепена до него, така плътно прилепена, без ръце, а с пипала, трепереща. Усети острите ú гърди - млади, твърди, задъхани. Почувства и дъха ú, настойчив, карамелен, устните ú преминаваха по ръба на ризата му, спираха задъхани от бързина, после се устремяваха във всички посоки. А той? Той стоеше чужд, каменен, някъде много отдалечен от тук, до това прекрасно, дъхаво тяло, стоеше онемял и тя потръпна за последно. Обърна се, взе рисунките и влезе в тъмния двор, отиде си заедно с карамеления си мирис.

Той се прибра с натежали крака и много тежки мисли в главата. Същата нощ почти не заспа, самотен и объркан между лепкавите чаршафи. Тя не се появи повече да рисува на тяхната улица.

Изплаши се, объркан и плах и в края на учебната година, когато почерпи за рождения си ден, онзи пролетен следобед, когато всички птици пееха, той преминаваше покрай училищните пейки по двора, с голямата бисквитиера, приемаше поздрави, прегръдки, весели потупвания и не беше щастлив от идването на ароматната пролет, а по-скоро самотен. Тогава се бе приближил до една отдалечена скамейка. Там, под прохладата на липите стоеше Мина, хубавата, прелестна Мина, красавицата на училището. Той се задъха от вълнение, подаде ú бисквитите, тя протегна изваяните ръце, взе си от най-хубавите с шоколадовата глазура, отхапа крайчеца със ситните зъби, погледна го дръзко и се засмя; видя се езикът ú - пъргав, с трошички. Изправи се гъвкава като пеперуда и го целуна по устата. Усети напористия език, сладък от шоколада, устните, прегънати от бързина и му се стори, че ще залитне от изненада и от щастие.

Тя се отдръпна задъхана, с пламнали бузи и само въздъхна:

- Ох!

Той изостави бисквитите върху самотната пейка и избяга като крадец. Скри се в сумрака на училищния коридор, без да знае какво да направи. После, когато всички се разотидоха, той излезе смазан навън и седна върху входните стъпала.

В края на септември нощите му се превърнаха в мъчение. Сънуваше жени, лица, коси, после се събуждаше изпотен и гледаше небето до сутринта. След това през целия следващ ден се чувстваше изтощен, пребит, сякаш по цели нощи някой го преследваше по планински стръмнини.

Преди съвсем да захладнее, хареса Тина. Беше му интересно как не е забелязал това момиче досега. Беше едра, весела, цинична, със закръглени бедра и тесни блузи, под които винаги отчетливо се открояваха раздалечените ú гърди. Понякога в тихите обедни часове, когато започваха първите занятия, внезапно отнякъде прогърмяваше силният ú смях. Умееше да се забавлява и момчетата я харесваха, защото ги целуваше безцеремонно право в устата, приемаше ги, без да се замисля, понякога направо в тъмницата на училищния парк, друг път в тоалетните, където стенанията ú се смесваха с шуртящата вода. Живееше в пансиона до реката, в  неугледна стаичка с грубо опънат вътрешен простор и един самоделен абажур, подарен ú от пореден обожател да осветява сладникавите ú черти, похотливи от алкохола.

- Не мога и за миг да оставам сама... такава съм! - казваше тя и почти постоянно в стаята ú се открояваше някое весело или замислено, или възбудено мъжко лице.

Вечер играеха карти, дрънчаха с бутилки, най-често до сутринта, а над цялата глъч и приглушения мъжки говор се издигаше нейният глас. В училище се носеха легенди за уменията ú, за нежността ú, така необичайна за това тяло и за този глас, за тази планинска ненаситност, с която обезсилваше без никакви усилия телата на безкрайните си обожатели.

Той я проследи няколко пъти по пътя към пансиона. Една вечер се престраши и тръгна след стъпките ú по хлорираните стъпала. Застана пред проядената, талашитена врата и я чу как трополи по шкафовете, после прошумоля шушляково яке и Тина запали цигара. Протегна плахо ръка, когато внезапно вратата се отвори и той видя очите ú съвсем близо до себе си. Големи като всичко у нея, раздалечени като гърдите ú, сякаш с някаква сянка на присмех в зениците. Червилото ú бе грубо размазано, виждаха се ярки следи около ушите и по врата, някой бе успял бързешком да нацелува Тина съвсем неугледно, веднага след края на занятията.

- На гости ли, миличък?- го попита.

- Не! – успя да продума той.

- Че ела... какво пък! – каза дяволито тя и се засмя, а тежкият ú смях прокънтя из голите стени на коридора.

- Не... аз!

- Ела довечера, миличък! – прошепна Тина – Може да пийнем!

- Да... добре! – бързо отсече той, обърна се и тръгна с бързи крачки, преди наглата Тина с размазаното червило и похотливи очи да е разгадала смущението в душата му.

Пристигна точно в осем вечерта, вдигнал яката на якето, за да се предпази от есенния вятър. Спря под голямата козирка на пансиона и погледна към прозореца на Тина. Абажурът хвърляше оранжева светлина, избледняла на пластове от цигарения дим. Тук, отдолу, стаята изглеждаше пуста, не се виждаха местещи се, рошави глави, нито ръце, които да ръкомахат пред прозореца. Той се поколеба за миг, но стисна бутилката коняк под хастара на якета и потъна в мрачния вход.

Горе спря пред тъмната врата и утихна, мрак и тишина, само точица светлина от ключалката и оранжева ивица от прага. На горния етаж изтрополи врата, някой изпусна метален леген за пране, а друг сънлив глас го наруга, още докато звънтеше метала.

Той отвори тихо вратата и я видя легнала напреки върху тясно легло с продънена пружина, видя всичките ú черти, устата - голяма, всепоглъщаща, голата ръка, с необръснати косъмчета, хълбокът - така красиво уморен под комбинезона, тежките гърди, сега полегнали в една посока, малките пръсти на краката ú, с много дребни нокти, вече наполовина останали без лак. Всичко видя и се почувства слаб и отмалял. Влезе и седна върху една табуретка, незнайно защо оставена по средата на стаята.

- Ще пийнем ли, миличък? – продума дрезгаво тя, а той потръпна от този глас.

Извади бутилката и съблече якето, защото потта се стичаше по слепоочията и гърдите му. Тя се изправи и той видя в някакъв унес как сипа коняк в една чаша, изгаси абажура, приближи се в гръб и го докосна с ръка. Пръстите ú бяха хладни и опитни.

- Ще пием от една чаша... нали не си против, миличък?

  Пиха - първо тя, после той. Сега в тъмнината, изправени един срещу друг, те държаха чашата с коняк помежду си и се разучаваха в тишината.

- Искаш ли да си легнем, миличък? – попита сериозно тя.

- Не! – отговори бързо той – Искам така... изправени... долепени!

Тя го прегърна, едрите ú  ръце белееха заедно със смачканите чаршафи. Той усети допрените, топли гърди с твърди зърна и се задъха отново, като отчаян бегач.

- Самотен ли си, миличък? – попита нежно тя.

- Не! – отвърна той запъхтян – Искам... да докосна... женичка!

  - Не искаш ли да си легнем? – попита отново тя.

- Не... моля  те... вдигни комбинезона! – помоли той с някакъв друг глас, не неговия.

Следващите часове той се притискаше в нейното пищно тяло, разучи всичките ú гънки, помириса всичките ú аромати, напълни слуха си със всичките ú въздишки.

- Не искаш ли да го направим, миличък? – го питаше тя.

- Не... искам само така... долепени!

Рано сутринта, когато първите автомобили затрополиха по паважа, той се отърси от унеса, без да е заспивал, видя се гол, безпомощен като никога досега, изправи се, а пищното, лепкаво тяло, от което не бе имал сили да се отдели, се претърколи върху чаршафите, големите устни се раздвижиха, отпуснати от идващия сън и от алкохола:

- Само долепени... нали, миличък?

След няколко дни той получи обрив по цялото тяло, необичайно възпалени рани, които се превърнаха в мехури. Лекарите не успяха да открият причината за обрива, но се наложи да постъпи в болница. Лекуваха го цял месец, болезнено и с всякакви възможни мазила.

Все пак го изписаха доволен, че е докоснал женичка.

                                                                КРАЙ