Снегът беше пухкав и лек и галеше лицето. Калина се опитваше да си хване снежинка, но кой знае защо, все не успяваше. Едва докоснали студените ù длани, се стопяваха и се превръщаха в капчици вода. Но пък беше толкова хубаво да си играеш и до танцуваш между тях. Въздухът миришеше на свежо и Калина дишаше с пълни гърди, сякаш всяка глътка въздух беше последната в живота ù.
Внезапен трясък прекъсна съня. Разбира се, че беше прекалено хубаво, за да е истина. Кой има време да си играе в снега, пък и да не е на пет години?! Стана от леглото и нахлузи прокъсаните чехли. Кирил пак се беше развилнял в кухнята. На пода имаше строшени парчета от чиния. Една от най-хубавите ù чинии. Беше подарък за сватбата им преди пет години, но от осемнайсет, надали бяха останали вече и пет.
- Човек нищо не може да намери в тази къща – ръмжеше Кирил. – Едно кафе няма кой да ми направи! Ама като спиш до обяд...
Калина неволно погледна към стенния часовник. Нямаше още седем, навън тъмнееше. Но, разбира се, това б ...