Беше обикновено, слабичко момиче. Поради ниският й ръст изглеждаше на по-малка. Имаше големи, черни очи скрити зад още по-големи, грозновати очила. Носеше косата си леко рошава, оформена в небрежен кок. Обличаше се спортно с избелели дънки или удобни клинове.
В училище странеше от съучениците си. Всъщност чувствата бяха взаимни. Те също не я забелязваха, дори избягваха. В началото изолацията й тежеше, но с времето свикна.
Да си невидим имаше своите предимства. Никой не те закача, обижда или завижда. Хората се държат естествено, спокойно, пропускайки твоето присъствие.
Мислеха я за безобидна, знаеха, че не клюкарства. Когато избухваха типичните, момичешки караници за някой хубавец, тя беше последната заподозряна пречка.
Водеше спокоен живот. Понякога в междучасията се зачиташе в някоя любима книга скрита под чина й. Това бяха нейните кратки бягства от действителността. Предпочиташе да е далеч от всички, препускайки волна чрез своето въображение.
И ето сега седеше в автобуса отново тиха ...