Методи седеше в таксито си и гледаше подпрения на кормилото вестник, но не можеше да се концентрира. От време на време хвърляше поглед към хората на близката спирка, които се трупаха в сутрешната виделина и се надяваше скоро някой да се качи. Макар да се беше облякъл дебело, му беше студено, но гледаше да икономисва гориво.
– До “Странджа” двадесет и пет – прекъсна мислите му дребен мъж.
Потрепери от студения въздух, кимна и клиентът се намести на седалката. Бутна вестника в жабката, потри масивните си ръце да ги позагрее, двигателят изръмжа и Методи кротко подкара по булеварда.
– Правим, струваме и пак – на работа – обади се мъжът. – Все тичаме, бързаме...
– Няма как – измърмори Методи.
– Ей го – оживи се клиентът – и аз хвърча от работа на работа, все има нещо, което трябва да се свърши за вчера... и денят изобщо не стига.
– Какво да се прави... – спря на светофар.
Светна жълто, изчака да стане зелено, огледа се внимателно, включи на първа и бавно продължи.
– Затова и бързам – подхвъ ...