Да платим сметката му за ток!

февруари 2013, Европа, Пловдив

 Пенсионерът Кольо Пешев се насочи към прозореца на хола, бе дочул викове на многолюдно множество от хора. Живееше сам на централната улица в града на тепетата в жилище наследено от баща му. Синът му и неговата жена бяха на гурбет в Милано, Италия. Живееше сам защото бе вдовец.

 Той отвори прозореца, погледна навън и видя множество протестиращи пловдивчани изпълнили цялата улица.

 – Долу монопола, долу монопола – викаха преминаващите. – Мафия, мафия. Долу сметките за ток! Победа, победа!

 Бързо се дръпна от прозореца, затвори го и затърси трескаво последната си сметка за ток. Видя я върху холната маса, взе я в ръце, пъхна я в десния джоб на сакото си и отиде до коридора. Облече зимното си палто и обу набързо обувките си. Отвори външната врата на апартамента и излезе.

 „Гръмна енергийната бомба заложена от предишните правителства. Дали ще има някога оправия от тая гяволия? Бързо, да не изпусна младите!” – каза си наум. Бавно и внимателно започна да слиза по стълбището.

 Излезе от сградата и видя протестиращите хора. Усмихна им се и реши да се присъедини към тях; не бе изпитвал такова вълнение от протестите през 90-те години. Огледа се и забеляза само млади хора.

 – Долу сметките за ток, долу монопола! – скандираха около него.

 Как би изкрещял и той, но джипито му бе забранило да изпитва силни емоции, да изкачва бързо стъпала и всичко друго което вредеше на сърцето.

 Зад протестиращите се движеха полицаи и полицейски автомобили които следваха протестиращите и следяха да няма проблеми.

 В този момент от лявата странична пряка улица се чуха силни и мощни викове. Появиха се младежи някои от тях със свирки които надуваха шумно – това бе агитката на местния футболен отбор предвождана от шефа на фен клуба им Рокси.

 Тъкмо се насочиха към множеството когато от дясната пряка на улицата се чуха мощните ревове на противниковата агитка предвождана от шефа на фен клуба им Докси. Младежите и от тази агитка се присъединиха към протестиращите.

 Рокси съгледа вечния си враг Докси, сбръчка вежди, замъгли поглед и за момент се зачуди какво да предприеме.

 Докси също измери с поглед шефа на омразните му противникови фенове. Изпита желание да го доближи и да забие юмрук в лицето му. Приближи се към него, завъртя тялото си надясно, изравни се с протестиращите и с цяло гърло мощно изрева:

 – Мафия, мафия! Долу сметките за ток!

 Зад него закрещяха и верните му фенове.

 Рокси прозря намеренията му и се позачуди за секунди какво да предприеме. Вдигна ръка нагоре във въздуха, застана близо до Докси и изля от гърлото си мощен вик:

 – Долу монопола...а! Мафия!

 Част от младежите хвърлиха няколко пиратки. Усети се и засилено полицейско присъствие около протестиращите футболни агитки; успоредно с тях се движеха и полицаи които следяха да не възникнат безредици.

 Кольо Пешев бе роден в Пловдив но не помнеше две враждуващи футболни агитки да протестират заедно. Изпита чувство на гордост от будната им българска гражданска съвест.

 Множеството стигна до централния площад на града. Върху малка импровизирана трибуна младо момиче с късо подстригана коса говореше по мегафон:

 – Сметката ми за декември е хиляда лева...

 – Ууу... ууу – прекъснаха я хората от площада. – Долу монопола, долу монопола!

 – ... ето вижте! – и вдигна с дясната си ръка нагоре един бял лист хартия.

 Докси и Рокси се приближиха към момичето и се спогледаха. Не повярваха на думите ù.

 – Ето, вижте господа! – подаде им тя декемврийската си сметка за ток.

 Рокси я грабна и зачете.

 – Аре стига бе... – зачуди се на цифрите изписани най-отдолу.

 – Верно бе... хиляда лева – потвърди Докси, след като и той погледна сметката. После погледна с очи напред и на пет метра точно срещу него съзря вдигнат плакат.

 Десетина лонгора¹ облечени целите в черно бяха издигнали политически плакат с надпис ”Партия Сила, Власт и Бюрокрация”.

 – Ей, онанист... – ревна му Докси и го приближи, – имаш точно една минута да се разкараш от протеста! Ти к´во бе, политика ли ще намесваш?

 Лонгорът отсреща се стресна, погледна грамадата от мускули срещу себе си, погледна и татуираните му ръце, отвори широко очи с недоумение и смотолеви нещо:

 – Кой си ти, че...

 – Ей, папуняк – изкрещя му и Рокси, – изчезвай... иначе виждаш ли зад гърба ми ултрасите... ще ви попилеят!

 Зад него се чу мощен рев. Ултрасите изръмжаха одобрително; винаги и по всяко време бяха готови да се „разкършат” и да „раздвижат” мускули в едно яко меле.

 Този отсреща пребледня и заотстъпи назад; другите го последваха.

 – И този кол на който си набучил „провокацията” – предложи Докси, – да си го сложиш отзад...

 – На задното стъкло де... както казваше великият артист Тодор Колев, лека му пръст.

 Множеството продължаваше да скандира и да изразява гражданската си позиция относно непосилните им за плащане сметки за ток.

 Кольо Пешев видя цялата случка с изгонването на провокаторите, приближи се до шефовете на фенклубовете, усмихна им се и каза:

 – Браво момчета... тук няма място за политика.

 – Прав си дедо, – отвърна му Докси – как се казваш?

 – Бай Кольо.

 – За какво си тук? – зададе въпрос и Рокси.

 – Срам ме е да ви кажа – стеснително отговори и извади от джоба сметката си за ток. – Сто и осемдесет лева имам да плащам. Протестирам!

 – Като те гледам си пенсионер, нали? – попита Докси.

 – Да. Пенсията ми е точно сто и осемдесет лева момчета... ако си платя тока, как ще живея?

 – Да платим сметката му за ток! – извика някой отзад.

 – Да платим сметката му за ток! – чуха се и други гласове.

 – Рокси, дай си шапката – предложи Докси – ще съберем от момчетата тази сума.

 – Съгласен съм – отвърна той, свали си шапката, обърна я наопаки и викна на феновете зад него:

 – Който има да даде по кинта... по два кинта за да помогнем на човека да си плати сметката за ток.

 Множеството веднага реагира положително и шапката започна да се пълни с банкноти от два лева и железни левчета. След пет минути се напълни догоре с банкноти.

 Рокси я взе и погледна към бай Кольо, който бе притихнал и гледаше с невярващи очи младежите които пълнеха шапката с пари.

 „Такава добрина може да се случи само в моя роден град Пловдив” – помисли си той. Краката му леко се подкосиха от вълнението което изпита. Първо се подпря а после приседна и до построената импровизирана трибуна на площада.

 – Бай Кольо, точно двеста и петдесет лева ти събрахме – каза Рокси и му подаде шапката.

 – Но, момчета... сметката ми за ток е по-малка!

 – Нищо, вземи ги всичките – предложи Докси.

 – За останалите пари... аз ще направя и ще донеса сандвичи в неделя – предложи пловдичанинът – в казармата бях готвач.

 – Браво! – чуха се одобрителни гласове от множеството.

 След два часа протестът приключи и хората се разотидоха по домовете си; футболните фенове ожадняха от многото викове и някой предложи да ударят по бира. Заедно и двете агитки се отправиха към близката бирария.

 Кой ли бе казал, че бирата „хората сбира”?      

КРАЙ

лонгор¹ – висок, несъразмерен младеж (б. а.)

Всяка прилика с лица и събития е случайна и непреднамерена. (б. а.)

© Sir Dimitri 2013

© Copyright