"Да сториш добро и с добро да те помнят!"
Райна живееше в едно китно и равнинно селце. Преди седем години се пренесе от шумния град в това красиво и спокойно кътче. Получи малка къща с декар градина в наследство от дядо си. Харесваше ѝ, че е само на десет километра от града и можеше лесно да продължи да ходи на работа. Оставаха и няколко години до пенсиониране. Децата ѝ бяха пораснали. Мъжът ѝ бе починал млад. Една злополука в мината отне живота му. Оттогава целият ѝ житейски път минал в труд и стремеж, да отгледа и изучи двамата си сина. Още помнеше думите на баба си, когато младият Стоил дойде да иска ръката ѝ. "Трудна ще ти е орисията, дъще, с мъж миньор! Цял живот сажди ще переш и все тревожно към вратата ще гледаш, дали жив и здрав ще си дойде!" Добър и трудолюбив беше Стоил, но не им беше писано дълго да се радват един на друг.
Синовете отидоха да учат в София. След завършването си останаха да живеят и работят в столицата, а тя заключи апартамента в малкото градче и се премести на село. Харесваха ѝ малките улички обримчени с големи черници. Марица лъкатушеше край селото и блестеше от меките слънчеви лъчи, все едно бе уловила паднали звезди от нощното небе. Освен големите като врабчета комари, които носеше реката, тя внасяше някакъв мир в душата ѝ. Тази река в която давеше всичката си мъка и бесове, бе вярна посестрима. Знаеше, че ще пази тайните ѝ. Бе като жена с характер - шумна и ядосана или тиха и спокойна. Криеше в пазвата си живот. Понякога като пъргава невеста тичаше и бързаше за някъде, а друг път лениво се излежаваше на припек. Обичаше да се разхожда край нея, а погледът ѝ да потъва във водите ѝ.
Освен на реката, Райна се радваше и на железопътната гара. Влаковете бяха нарядко, но пък спокойно се пътуваше до града. Дядо ѝ навремето казваше :
- Село без жп гара и без камбанария - не ми го хвали.
Сега, като се прибираше от работа и слезе на празния перон, чу църковната камбана. Звук, който възвестява скръб или радост, който призовава. Много можеше да каже тази камбана, стига да си готов да я чуеш. Два последователни удара разкъсаха селската идилия. След малка пауза, пак се повториха и после пак... Прощаваше се с нечия женска душа. Райна забърза. На две преки от дома ѝ в двора на бившата кметица, видя на вратата облегнат черен капак на ковчег. Сърцето ѝ се сви. Леля Велика, бе свършила земния си път. Влезе в голямата бяла къща. На двора имаше няколко бабички, а до леглото на починалата, обляна в сълзи, стоеше сама най-вярната ѝ приятелка - Калина.
Райна се върна години назад, когато кметицата я посрещна топло и радушно.
- Добре си ни дошла! Радвам се, че с още един член ще се увеличи селото ни. Тук хората са добри и благородни! Нямаме много развлечения, но пък и време не остава за тях. Знаеш как е... Работа, градина, домакинство...
Райна харесваше леля Велика. Така я наричаха по-младите, по нейна молба. Два мандата я бяха избрали за кметица. Домът ѝ вечно бе пълен с хора, а всеки втори ѝ се пишеше приятел. Бяха се лепнали като мухи на мед. Никого не връщаше тя. На всеки се стремеше да помогне. Нямаше личен живот. Успя да асфалтира главните улици, да направи "Дом на пенсионера", където събираха различни носии, а жените по празници ги обличаха и пееха народни песни. Направи голяма и каменна чешма в центъра на селото, защото водата по къщите не ставаше за пиене. Така всички пълнеха стомни и шишета от там. Синът ѝ бе лекар в града и често някой от съселяните я молеше за неговата помощ. И той бе добър, като нея, помагаше, с каквото можеше.
Преди две години в една жестока катастрофа момчето ѝ загина. Велика се оттегли от кметското място. След няколко месеца снаха ѝ замина с детето при родителете си в Северна България. Визитите в къщата ѝ намаляха. Хората започнаха да я отбягват. Заговориха, че Бог я наказва, дето кметица е била толкова време и със сигурност се е облажила от позицията си. Че как иначе ще има къща на два ката. Не можело да бърка в кацата с мед, а да не си е облизала пръстите. Някои от приказките стигнаха до нея. Раниха я! Затвори се! Само с Райна и Калина общуваше. От "добрите и благородни хора" в селото не бе останало и помен.
Веднъж Райна я попита:
- Защо мълчиш и навеждаш глава пред хората, които до вчера те ласкаеха? Не ти, а те трябва да сведат глава пред теб, за всичко което си сторила за тях!?
- Той и Христос е изцерил десет прокажени за един ден, но колко от тях са се върнали да му благодарят!? Та, аз да не съм по-голяма от него, Райне!? Реши ли човек да търси вина, винаги ще я намери. На същото место и благодарност може да открие. Кой каквото търси, това намира. Благодеяние и благодарности на куп рядко ще срещнеш. Кое е по-трудно - да молим Бог за нещо или да Му благодарим? Гордостта пречи на благодарността. Какво сме донесли на земята, когато сме се родили? Нищо. Какво ще отнесем, когато умрем? Пак нищо. Не ми трябва на мен тяхната благодарност. Нека си я носят на ония свят.
На погребението ѝ дойдоха десетина зяпачи. Повече ги изкушаваше любопитството, дали ще дойдат снахата и внучката ѝ, отколкото желанието да я изпратят за последно. Обсъждаха шепнешком колко неблагодарни били и какъв късмет имали, че ще налапат къщата и нивите без да са се грижили за бедната Велика.
Райна слушаше, а в гърдите ѝ напираше гняв и разочарование. Гледаше тези лицемерни души и си мислеше:
"Най-голямото лошо което се ражда на земята е неблагодарният човек! Къса е човешката памет за доброто, което ни е сторено. Виж лошото остава, като утайка на дъното в душата. Толкова много признателност имаха към нея, докато имаха изгода. Щом изгодата свърши, това усещане се стопи, като ланския сняг. Всички сме лицемери, дори аз днес на гроба ѝ съм такава, защото мълча. А мълчиш ли и ти ставаш съучастник в делата им. Прости ми, Велика !"
На другия ден бялата чешма в селото пресъхна. Капка не пускаха чучурите. Хората минаваха гледаха пресъхналото корито, а погледите им се спираха на надписа издълбан на каменната плоча "Съгради се тази чешма, защото камъкът е по-траен от нас, а водата вечна. Да сториш добро и с добро да те помнят!"
Навеждаха засрамено глава и мълчаливо подминаваха.
След седмица от погребението на Велика, Райна събра дрехите си в куфара и заключи къщата. Прибра се в малкия си апартамент в града. Там поне знаеше, че хората не са " добри и благородни". Там са просто безразлични.
© Росица Димова Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
-
Благодаря, Костадин! Радвам се да те видя тук!🙂
-
Страхотен разказ Роси с много поуки.Поздрав най-сърдечен.
-
Благодаря ти, Краси!
-
А може би мястото, където живееш е по-малко важно, от това което носиш в главата си. Талантливо написано!
-
Наде, благодаря ти!
Благодаря, Гедеон! Имаше една мисъл не се сещам на кой е - " Ако искате, да ви познават и непознатите, живейте на село; ако искате, да не ви познават познатите, живейте в град." И двете места си имат своите минуси и плюсове, може би зависи от какво имаш нужда и в какъв етап от живота си си. -
"Кое е по-трудно - да молим Бог за нещо или да Му благодарим? Гордостта пречи на благодарността. Какво сме донесли на земята, когато сме се родили? Нищо. Какво ще отнесем, когато умрем? Пак нищо. Не ми трябва на мен тяхната благодарност. Нека си я носят на ония свят." !!!
-
Пази главата, Зиги! Тя създава разказите над които се забавлаваме! 🙂 Благодаря ти!
Пепи, често де чудя: Кое наранявя повече - лицемерието или безразличието? Много добре си усетила финала! Благодаря ти! -
Роси - финалът ти е точно на място! Човек често се затваря, за да се опази. И образът на кметицата е силен и пълнокръвен, поздравления за разказа! Като притча е! С поука и замислящо.
-
Уау, удари ме с тиган през главата. Съвсем сериозно. Много хубав разказ, Роси! Респект!!
-
Генек, благодаря!
Благодаря, Юри! 😊
Ирка, точно за това вкарах това изречение! Всеки съзнателно или не е наранил някого в живота си. Благодаря ти!
Мари,благодаря ти! Често хората сме по-жестоки от животните. Те нападат за да оцелеят, а ние за удоволствие и интереси.
Деа, взаимно е! 🙂 -
Браво, Роси! Удоволствие си!
-
Така хубаво разказваш, Роси!😃 Видях реката като жива жена, а и в скритите човешки души умееш да влизаш! Стана ми мъчно накрая, но той животът е такъв - труден, променлив и изкривяващ дори нашето мислене към тресавището човешко. Браво, Росинка!🌹😘❤️
-
Всички сме съучастници и сме допринесли за нечие страдание. Лошо.
А разказът ти е хубав! -
Браво, Роси! Усещаш много добре неща и страшно хубаво ни ги поднасяш! 👍😊
-
Жени, благодаря ти!
Благодаря, Младен! Бях срещнала някъде една нова дума, която много ми хареса - ДОБРОПАМЕТНОСТ. За жалост рядко вирее у хората.
Миночка, благодаря за хубавия коментар! Много си права, селата са малки, хората се познават, а и сплетните са им забавление.
Благодаря, Петър! Нали казват " Направи добро и го хвърли в морето!"
Лина, надявам се да съм утолила жаждата ти! 🙂 Благодаря!
Karilia, добре дошла на страницата ми! Благодаря ти!
Flavia, благодаря ти! 🙂
Стойчо, благодаря!
SMooth, безразличието също убива, но поне не те разпъват на кръст с клюки и недомлъвки. 🙂 -
Умно!
-
Късата памет е по-изгодна и по- не вреди на някои, но по-лошо е когато се водиш по всеобщата лудост и завист.
Хубав разказ, смислен! Ама, понякога и безразличието убива. -
No comment...
Поздравления за творбата, Росица! -
Браво, Роси!
-
От един (с)пътник, наминал и отпил от пресъхналата чешма - Благодарност.
-
Мдааа,.. няма ненаказано добро,.. Роси, трогна ме с този разказ, но това сме хората, покланяме се докато имаме изгода ,.. плюем го след като нямаме..Символиката с пресъхналата чешма, много ми хареса
-
Роси, как само ме грабна и натъжи, колко хубаво си разказала за това, което съпътства хората до смъртта - злорадството и завистта. Вярно е ,че по селата това се забелязва много ярко, но в града си само един от многото! Бива те, много те бива, пак ми напълни душата! Поздрав!
-
Неизбежните житейски уроци и отлично написан разказ! Мисля, че Демокрит беше казал, че най-бързо на този свят остарява благодарността. Анонимността в градовете е несъмнено тяхно предимство. На село анонимността е невъзможна.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
