Момиченцето не спеше. Болката го отпусна и то лежеше неподвижно. Мислеше си, че ако се раздвижи, тя пак ще се върне. Нощта се беше спуснала неусетно навън и от прозореца на стаята се виждаха само звездите. Сякаш целият свят се състоеше от небе. Даря не помнеше откога е тук. Толкова дълго ѝ се струваше, че имаше усещането да е родена в тази болница. Надеждата да прекара Коледа у дома все още не я беше напуснала. Но шушукането на лекарите, изопнатото лице на майка ѝ, което я гледаше през стъклото, всичко говореше, че състоянието ѝ пак се е влошило. “Показатели”. Тя не знаеше какво означава тази дума. “Стабилизиране". Трудно беше дори да я произнесе. Отвреме навреме я посещаваха някои приятелки, допираха любопитни личица до стъклото, помахваха й, а после бързаха да излязат навън. Даря се опита да си припомни цвета на тревата, свежия ѝ дъх след сутрешен априлски дъжд, нетърпеливите иглики покрай планинска пътека, потропването на бастуна на дядо ѝ... неща, останали някъде много назад в годи ...