Кирил вървеше по тротоара до главната улица. Поздравяваше познати, а и те него. И всеки продължаваше по своя път. В късната есен вечерта предразполага към размисъл. Хладно е. И тогава най се усеща липсата на топлина. Но не на тази от запалената камина, а от хората. Кирил бе в такава възраст, че вече предпочиташе уюта и спокойствието.
- Годините си вървят - каза си той. - Характерът се променя, чувствата също. Само този тротоар е на това място от много време. Сякаш никой не го е газил и тъпкал. Невъзмутим и спокоен.
Кирил стигна почти до светофаръте, когато някой го докосна по рамото и каза:
- Здравей! Как си? Какво правиш по това време навън?
- Здрасти, Стефчо! - отговори Кирил. - Разхождам се малко. Ти?
- Ами, нали знаеш! Човек има неща, които му тежат и аз като теб си размишлявам навън. Искаш ли да пием по нещо?
- Добре!
Двамата мъже влязоха в заведение, Избраха си маса и седнаха. Имаше доста хора. Весели компании. Поръчаха си.
- Кажи сега, как я караш? - попита Стефан.
- От работа у дома и обратно. Все гледам да угаждам на този и онзи. И колкото съм по-отзивчив, толкова по ми се присмиват май. Нали знаеш, че добродушните хора сме чувствителни и усещаме, макар и другите да не го разбират. Най ми е тежко, когато ме упрекват в неща, които не съм сторил. Не искам да доказвам, че съм прав. Това ме унижава още повече. Навеждам глава. А хората си мислят, че съм си признал вината. И се радват даже. Излизат победители. И съм се позатворил малко. Все търся вина в себе си. Търся и не намирам. Уж гледам все да съм изряден. Да съм добър. Май, ако съм груб ще ме уважават повече.
Стефан се усмихна. Отпи от питието си и каза:
- Кире, ние се знаем отдавна. По-голям съм от теб, сега си на четиредесет и пет, нали?
- И шест вече.
- Е, по-голям съм. Повече съм патил. Знаеш ли, има няколко неща, които ще ти споделя и ти си прави изводи. И аз бях така. С всеки да съм добре. Да съм в помош, ако има някой нужда от мен. Изпаднах в една непреодолима тъга. Изглеждаше безпричинна. Разхождах се една вечер сам, както теб, по тротоара и си мислех. И да ти кажа, изплува ми в съзнанието това, че всъщност не някой друг, а аз съм най-важен в живота ми. И спрях да мисля. За хората. За думите им. За упреците им. Спрях да разсъждавам вместо тях. Кой какво щял да си каже, ако не съм бил на разположение. Много важно. Сега същите тези хора могат да кажат, че това е егоизъм. Не мисля. Това е себеуважение.
- Е, не се ли страхуваш, че ще останеш сам? - попита Кирил.
- Е, като помагаш не си ли пак сам? - отговори Стефан.
Двамата мъже се засмяха. Настроението се настани до тях. Те вече знаеха, че щом човек уважава себе си, ще получи уважение и от другите.

Явор Перфанов
08.12.2022 г.
Г. Оряховица