Стоеше и ме гледаше безизразно. С поглед, лишен от чувства и от мисли. Пияна като животно. А аз я галех по главата и й казвах, че всичко ще се оправи. И тя ми вярваше. Вярваше, защото аз винаги бях до нея. И въпреки всичко, не я предадох. Прибирах я след всеки скандал, след всяко пиянство, след всяка изневяра. И я обичах. Както никой никога не я беше обичал.

   За мен тя беше целия свят. В нея беше заровена цялата ми душа, заедно с ключа за спасението.

    Понякога, когато съм с нея, се чувствам в един безкраен бял коридор, пълен с врати и възможности и вратата, която всеки път избирам да отворя, води към нея. Води към болката, която тя винаги ми причинява.

    Но аз не мога без нея. И не искам без нея. По-добре сам и наранен, отколкото живот, в който нея никога не я е имало.

    Замислям се колко много ми е дала и колко много ме е променила. Тя ме научи на това, което знам. Благодарение на нея намерих истината за себе си и се научих да давам и да обичам. А бях по- студен от късче лед.

   Сега тя стои и ме гледа тъпо. С поглед, лишен от светлина. А можеше да е друго. Можеше да е щастлива. Виждате ли, наркотиците и алкохолът я разбиха. И аз не можах да й помогна. Тя не ми позволи. Затвори се зад безброй дебели стени и никога не ме пусна вътре. Колкото и да опитвах. Сега тя е безчувствена.

    - Остави ме сама...

    - Лин, мила, успокой се... Всичко е наред...

    И така, всеки път... Ще побуйства, ще ме зашлеви няколко пъти, после ще се сгромоляса изтощена на леглото. Аз ще я заведа в банята, ще напълня ваната, ще я сложа във водата и ще ида да й направя кафе. После ще я сложа да спи. Ще я завия с всички одеала, които намеря и ще я прегърна, за да не й е студено. И така години. Нощ след нощ. През цялото време.

    Виждате ли... тя някога беше по-сияйна от слънцето. Беше най-красивото момиче, което съм виждал. Най-светлото... с едни топли синьо-сиво-зелени очи. Имаше сякаш силата да полети. Да полети далеч от тук, далеч от сивотата и от празнотата на света. Винаги е била луда. Помня в началото как се появяваше по нощите под прозореца ми и мяташе камъчета, за да ме отвлече нанякъде и да се съсипем от танци и купон. Помня как не можех да дишам, ако не съм я видял цял ден и в крайна сметка примирено се завлачвах до дома й, прескачах оградата, изкачвах се по стълбата, през терасата и... в стаята й. Прегръщах си я и заспивах щастлив в ръцете й. А тя се смееше. О, помня смеха й. Най-сладката музика, която са чували ушите ми. Тя рядко дори се усмихва сега... и през цялото време е толкова уморена...

    И аз съм уморен. Не, не да се грижа за нея. Мога да се грижа за нея до края на света. Уморен съм да я гледам така. Уморен съм да я гледам как се съсипва. Уморен съм от караниците, от шамарите, от болката. Не, не съм наранен от нея. Наранен съм заради нея. Защото знам, че заслужава повече.

    И глупавите й приятели... Винаги е била такова наивно и доверчиво дете. Може би затова се влюбих в нея. Обичам жени, запазили детското в себе си. Но в нея явно беше прекалено много. И тя се подхлъзна. Заради глупавата компания, заради купона.

    - Само малко, само веднъж... Стига, не бъди такъв страхливец... Хайде!...

    Така ми казваше. И се смееше. И взимаше. Докато един ден не тя поглъщаше дозата... дозата поглъщаше нея. Но аз не можех да си отида. А може би беше по-добре да го направя. Може би, ако беше останала сама, за да си премисли нещата, щеше да постъпи по различен начин. Може би, ако нямаше на кого да се обади, кой да я прибере, кой да се погрижи за нея...

    „Може би-тата са прекалено много. Сега тя стои и ме гледа с празен поглед. Очите й са червени с разширени зеници, опулени безлично в мен. Очите, в които гореше такава сила... Косите й са разрошени, клепачите - подпухнали. Примигва на парцали и се опитва да ми каже:

    - Обичам те...

    И аз знам, че ме обича. Знам, че някъде в дебрите на замъгленото й съзнание още живее споменът за нашите светли дни... Спомен, който, с всяко забиване на иглата във вената й, избледнява все повече и повече... Докато един ден съвсем ще изчезне... И аз вече ще съм просто човекът, който винаги я спасява. Който я прибира след всеки скандал, след всяко пиянство, след всяка изневяра...

    А аз ще я помня все такава... На терасата, с развети от вятъра дълги руси коси, с ослепителна усмивка... Ще я помня с дългите целувки, с нежните ръце, с топлите пръсти, оплетени в косите ми... с неспирните разговори за Вечността, с думите, които никога не замлъкват и казват толкова много...

    Разбирате ли, аз не мога без нея. Тя е целият ми живот...

14.03.2009г., София