Бай Иван се замисли. Трупна бая години, поумори се от живота, доста набори изпрати със смесени чувства – хем му беше мъчно за тях, хем се радваше, че не те го изпращат..
И усети – иде краят на земния живот.
Не беше се замислял досега, обаче…
Всяко нещо си има край, само саламът има два края – помнеше го отнейде. И от опит знаеше – работата край няма.
Но на тая възраст работата май привършваше. Нужното идеше през пенсията. Дребна беше, вярно – не беше чиновническа, за нормален човек му отпускаха пари. Стигаха – на тия години и печено агне да ти сервират, и Пена комшийката по организъм да го поднесе – нищо не ти трепва и не подскача. На природна диета си…
Обаче… А след… Така де, след смъртта?
И бай Иван се замисли. После започна да подготвя бъдещето след края на настоящето.
Поп Йовчо зяпна, когато старият скептик и шегобиец поиска да бъде кръстен. Направи го, сетне с удоволствие го гледаше в ранните служби как пали от скъпите свещи…
Ама бай Иван си беше нашенец. Тарикат, значи…
Та рече в ...