Е, какво ще кажете сега?! Какво ще е следващото нещо, което ще се срути пред очите ми?! Какво ще измислите... какво ще разрушите... коя лъжа?! За какво още ще трябва да страдам… за какво ще ме боли?! Хайде, давайте... аз съм силна и ще го понеса… ще го преживея както и предишните… В крайна сметка съм силна натура и преживявам всяка следваща разкрита лъжа без никакъв проблем… за вас изглежда така, нали?! Ами дали е така?!

Седя и се гледам в шибания стар прозорец. Наблюдавам това, което остана от мен… да се руши, отново, за кой ли път плача за нещо… нещо, което вярвам, че е безсмислено и въпреки това го правя. Лесно е… просто да наблюдаваш човек да плаче. Никога не се замисляш защо ли ридае този човек… какво му се е случило. Никога не вникваш в душевното му състояние… защото според теб човекът може и да преиграва. Гледаш го все едно нищо не е станало след това, нали?! И той привидно ти отвръща със същото, а всъщност отново плаче... без да го видиш… вътрешно всеки плаче. За различни неща, които на някои може да им се струват маловажни, но за него те са важни… или може би се преструва?! Могат ли да са измамни сълзите?! Могат ли да се предизвикат без никакви чувства зад тях?!

Грим?! Отвикнала бях да го нося… защо пак го сложих?! И сега… отново се стича… както преди, а как се бях натъжила за това време... почти забравено. Понякога се чудех как съм се чувствала, за да изплача всичките тези задушевни сълзи… е сега си спомням… ясно. Една черна линийка… втора… трета, четвърта… пета…

Спрях да броя… не можех… не исках. Черните чертички се увеличаваха и заличаваха бялата кожа по лицето ми… заменяйки я с черни парченца молив за очи или спирала. Все по-черни ставаха и мислите ми… все по-малко надеждите ми. Докато не изчезна и картината… и потънах в тъмнината на собствения си свят. Колко смешно… а някога ми викаха Смъртта… потъпках си името. Но какво значение има името ми... сега съм нищо… защото човек е такъв, каквито са мечтите му… а аз нямам. Всъщност имам една – нека да е бързо… Мечта – защото знам, че няма да е… ще се пържа още дълго… Все повече и повече… и още... още… дори блузата ми се намокри. И тя потъна в тъмнината на собствените ми желания… и искрено се надявам да мога да ги задържа само до настоящия момент. Не искам другите да виждат това, което съм… не искам да знаят колко ме боли… защото това ги радва. Да, обичаш да се подиграваш на чуждата болка, нали?! Знам… но не ме вълнува… ти си това, което съм аз… защото може хората да са оригинални сами по себе си… но в Масата се превръщат в еднотипни прототипи на една-единствена фигура… това е положението, ти си като мен и аз като него... всички сме еднакви… едно голямо стадо. Животни, мислещи се за нещо повече от това, което са… неуспешен експеримент или просто достатъчно еволюирали твари, че да се мислят за много… но сме нищо… можехме да сме много… но сега няма връщане назад и затъваме в собствената си помия…

Още една черна капка… още парченца, отронили се от душата ми… се разстилат по лицето и дрехите ми. Има ли смисъл да го правя… защо да давам воля на емоциите си?! Никой вече не отдава значение на това, което чувства… никой не се замисля за чувствата на другия… защо аз да го правя… не съм по-различна от стадото, на което съм член. Не се мисля за такава… аз съм просто едно агънце, което си… стои там. Не мога да продължа… не мога и да остана… задънена улица. Вълците са ме обградили и ще ме изядат, ако остана… но ако си тръгна, ще умрат от глад, а те са животът ми. Но защо пък да не мрат… всички са си го заслужили по един или друг начин… всички живеят, за да им е гадно на другите. Просто някои са го осъзнали, а на други им убягва, защото са тесногръди кретени!

Свивам се на пода... за кой ли път. Мислите ми ме убиват дори повече от самото деяние… или пък не. Животът е безсмислен… няма логика в това, че смисълът му е да се развиваме! Има ли смисъл да се пържим в ада един ден… и на следващия да летим в облаците… привидно. Истината е, че само този, който е изпитал неизмерима болка, знае какво е истинското щастие… защото няма чувства в днешното общество, само сравняване между състояния. Всички са двулични и повърхностни… Всеки от стадото си гледа интереса. Не съществуват чувства… а всички говорят за любов, приятелство, щастие, веселие… Няма и приятели… нали споменах вече – всичко е до интереси. А защо са ни интереси?! За да продължаваме да живеем?! Хората вярват, че има Ад и Рай… но не и аз. За мен няма други две измерения… само едно е – първото… А ето го и него… нима Земята не е адът, за който всички разправят?! Всеки ден, всички измират по малко… умира така наречената им „човещина”.

Отново съм на колене и не мога да понасям болката, която кърви в мен. Отново раздразних старата рана… но направих и нова… поредната. Омразата, нима е нещо различно от любовта?! Всички говорят за любовта като за върховно чувство, но истината е, че хората са загърбили истинската любов, защото не могат да мразят до такава върховна степен… но аз мога. Обичам всички хора… изпечени на бавен грил, варени на бавен огън или пържени в кипяща мазнина… нека поне за момент изпитат това, което ми причиняват раните в душата ми. Нека поне за миг разберат какво ми причиняват… на мен – малката овчица в огромното кръвожадно стадо овце.

Поглеждам отражението си в прозореца… и виждам отново това лице… бях го позабравила, щастлива съм, че си го припомням. Тези очи, в които отдалеч се чете миниатюрна част от болката, която ме сковава. Кръвясали и уморени. Сбърченото чело. Смачканата в злобна, болезнена физиономия уста. Изпъкналите ноздри. Всички са отвратителни… и ги мразя… Какво им направих, че ми го причиняват?! Виновна ли съм, че съм още една част от това стадо, която може да постигне нещо, но просто не иска?! И аз, както всички, можех да съм много… но предпочетох да съм нищо… наивно, по детски невинно. Просто не исках... преди се опитвах… сега нямам сили. Просто не искам… оставям се на течението… нека то ме води, защото не мога сама…