Déjà vu - 3
Споменът за съня в деня на смъртта на Фил остана малка съкровена тайна за Дара. Тoй винаги връщаше мислите ù към истинската любов.Чувство, което правеше хората щастливи един друг и превръщаше най-обикновените моменти в съвършени.
Един обикновен мъж я люлее на една обикновена люлка под звездното лятно небе и сърцето ù хвърчи в най-необикновен порив към него със всеки замах.
Спомени, като този, Дара търсеше съзнателно и настойчиво в действителността. Копнееше да ги превърне в дежа ву. Само че в живота нищо не става по поръчка и миналото трудно оживява в реалността.
Въпреки това тя не се отчайваше. Вярваше, че един ден отново ще я срещне - онази истинската любов.
Омъжи се. Роди дете. Но, истинска любов, така и не намери през годините...
В банята Дара изми зъбите и лицето си. Вгледа се в себе си. Изглеждаше нормално. А всъщност доста се беше променила и остаряла. Много неща преживя. След смъртта на Фил, черната гостенка непрекъснато я следваше по петите.
С какво съгреши? Какво беше правила в някой от предишните си животи, та сега ù се връщаше?
Спомни си мъжа от съня сутринта. Сънуваше го. Може би нейното безпокойство означаваше, че той също мисли за нея. Тя знаеше кой е той: уви, вече минало в живота ù. В това минало нещо бе останало недовършено, неизречено и премълчано. За съжаление има думи и чувства, които трудно се забравят. Той явно още не беше успял... Иначе сънищата щяха да спрат. Тези сънища я плашеха. Не предвещаваха нищо добро...
Когато Дара осъзна способността си да наднича в съзнанието и мислите на най-близките и обични ней хора, се изплаши. Помисли, че е болна. Хвана я страх, че е отключила своята двойнствена шизофренна същност. Знаеше, че всеки човек е потенциален носител на болестта, която разстройва съзнанието и обсебва с мании, видения, двойнственост, натрапчиви мисли и изкривяване. Консултира се с психиатри и психолози. За нейно успокоение. всичко беше наред. Просто изострена чувствителност. Но, въпреки всичко тя не споделяше с никого способностите си. Пазеше в тайна различието си от другите. Пазеше ги години наред.
Спомените ù отново я върнаха назад във времето. Беше родила дъщеря си. В дома на съпруга ù цареше приятелство и разбирателство между млади и стари. Живееха заедно в огромен апартамент. Тя се беше привързала към новото си семейство. Всички я приемаха, освен деверът. Гледаше я някак странно и подозрително. Все не беше доволен, нито от подаръците по празниците, нито от отношението на родителите им към нея. Сигурно ревнуваше.
Случи се няколко дни преди Коледа. Дара кърмеше малката в детската стая. Никой не ги безпокоеше, когато се усамотяваха. Тези дни обаче тя чувстваше някакво невидимо напрежение в къщата. Все още не беше осъзнала добре уменията си, но някак съзнанието ù беше нащрек.
Усети, че в съседната стая нещо се случва. Изтрополи се. Вратите се удариха една в друга, някой влезе и излезе. В този момет се чу се шум от счупено. Полилеят в детската стая се сгромоляса от тавана и този неочакван шум стресна и нея и детето. Малката се разплака, кърмата и сякаш секна и тя усети хлад от отворената балконска врата. Огледа се учудено, защото в стаята нямаше балкон.
Апартаментът изведнъж утихна,
.... а пред очите ù се мярнаха къси руси коси и две здрави ръце, които подхванаха с голяма сила едно човешко тяло и го преметнаха от балкона в съседната стая, почти като на шега.
Очите на една жена я молеха. Молеха я да не излиза от стаята. Молеха я да мълчи. Молеха я да забрави и прости. Молеха я - не за помощ.
Беше зима. Но една пеперуда, разперила криле кацна върху белия сняг и снежинките полепнаха по крилата ù ...
Дара успокои малката и я остави в детското легло. Видението я разстрои. Тя излезе от стаята и надникна в хола. Нямаше никого. Празно, а не трябваше да бъде така. Къде бяха отишли всички? Ясно бе чула шум от стъпки и удари на врати. Запъти се към балкона на малката стая. Също празна. Трябваше да погледне навън Излезе и застана до парапета. Погледът и сам намери това, което търсеше. Долу, върху студената земя лежеше жена. Дара застина. Тъкмо бе започнало да вали и снежинките се се сипеха върху неподвижното тяло. Изведнъж ù се стори, че някой стои зад гърба ù . Докосна рамото ù. Дара се вкамени. Пред очите и се мярнаха далечни фрагменти от неясно бъдеще, на които тя не обърна внимание, защото ù се зави свят. Олюля се и за малко да припадне.
Не знаеше какво да прави. Постоя няколко минути без да се обръща. Отново видя очите: Молеха я да мълчи и да стои в стаята си. Бяха очите на жената, лежаща долу, върху белия сняг. Обърна се. Зад гърба ù вече нямаше никой...
Не можеше да стои безучастно. Позвъни на бърза помош. Позвъни в полицията. Слезе да търси съпруга си. Намери ги долу.
Беше я пренесъл. Седеше до нея: гол до кръста, коленичил върху студената земя. Беше я завил с пуловера си и якето. Снежинките хвърчаха наоколо в хаотичен транс и лепнеха по голото мъжко тяло, приведено и смачкано от болката и ужаса на станалото. Той говореше тихо и масажираше крайниците ù .
- Дара, - промълви жената.- Не оставяй детето си само. Ти излезе от стаята. Моето дете е тук, при мен, а твоето – не. Замълчи. Не казвай нищо. Иди и се погрижи за малката. А след това донеси топла дреха. Моето дете мръзне на снега. - очите ù говореха и молеха. - Сега имаш две деца: твоето и моето. Забрави всичко останало.
Падащите снежинки премрежиха погледа ù .
Дара се опита да отговори, но не можа, защото виждаше само шарения пуловер, разстлан върху белия сняг и кой знае защо той ù заприлича на крилата на огромна пеперуда, върху които лепнеше мокрия сняг...
© Нели Господинова Всички права запазени