Делникът страдаше от хронична тютюнджийска кашлица. С дълбоки сенки под очите, той се задъхваше на всяка крачка. Но нямаше време да спре, да се огледа, да се промени. Бързаше, защото от него искаха пари, пари и още пари. Всички, които му се изпречваха на пътя и го отклоняваха от остро проскърцващото му, но настъпателно въртеливо движение, бяха досадници и го дразнеха. Любимец му беше само господин П. Сигурно защото той бе самоуверен и наперен като гащат петел пред заколение. Кълвеше всички наред и по този изпитан начин умело проправяше път на задъхания делник. Докато един ден не съзря и то много по-високо от гребенестата си глава – в небето, над димния град, най-красивите бели птици, които можеше да си представи. Мъдро и спокойно, те летяха в ято, изписващо в устрема си латинската буква „V“. Господин П. се разсея, проследявайки полета им чак до езерото „Сребърна“. Там успя да разгледа птиците отблизо и разбра, че това е било ято от бели чапли – грациозни и толкова различни от него!... ...