Живял някога, на края на света, самотен демон. Живял той сам, сам-самичък в своята пещера, там, накрая на света, из ледената пустош, сам, в тъмната ледена пещера. Всяка нощ излизал той, летял по света и от всеки щастлив човек крадял по някоя мечта, мечта, която поддържа щастието на този човек. Но не за да ги продава или да се облагодетелства от тях, той просто не можел да мечтае, сърцето му било от лед и той никога не можел да почувства красотата на една мечта, било то сбъдната или не. Един ден, но по-точно нощ, той отишъл при едно малко момиче, което живеело в сиропиталище, само, сред всичката грозота на околния свят. Демонът се изненадал, че това невинно дете има само една-единствена мечта. "Нормално е за дете да има милиони ненужни наивни мечти, които, даже не осъзнава колко глупави са и ненужни!" - помислил си той, но това траяло само миг, който попаднал в забрава още в последвалият го миг, когато демонът отнел тази невинна мечта от невинното създание, което лежало свито на топка в тъмното и си сънувало мечтата. Той полетял из небесата отново, върнал се в своето убежище на самотата. Там той разбрал, че единствената мечта на това дете е била: "Нека някой ме обича, нека някой ми даде любовта си..." Той се озадачил, но усетил просто остро пронизваща болка в леденото си сърце, не искал да запази тази мечта за себе си, той не искал любов, но не могъл да я върне вече. Чувството, което усетил с цялото си фантомично тяло не бил усещал той преди, не го познавал, но и не желаел да го унищожи. Той поставил детската мечта на достойно място в своята ледена пещера. На това място, той усещал неприятна топлина, която, по неизвестна за него причина, той не желаел да заличи. Минали години, в които той продължавал да краде чуждите мечти. Всяка вечер, когато се прибирал, той минавал покрай детската мечта и се сещал за това дете. Всяка вечер, докато един ден... когато той се прибирал, на това място нямало нищо. Нали знаете, че мечтите на човек, умират само когато той умре. Той на момента осъзнал какво е станало и просто отминал мястото,
седнал озадачен в пещерата си и за пръв път... той мислил за другите. Не за другите, а за това малко момиченце, той почувствал суровата вина изпиваща кръвта му. За пръв път той чувствал нещо различно от брутален егоизъм. Така, черният демон тихо и спокойно, потънал в мислите си, умрял сам-самичък в тъмната пещера, давейки се в замръзналите си сълзи. Той осъзнал, че не може да краде чуждите мечти, те не могат да му помогнат, те помагат на хората