Утро
Досадното бръмчене изтръгна съзнанието ми от така наречения сън... Може би все пак с мелодия е по-добре, помислих си и се завъртях по посока на шума, тъкмо преди джиесемът да се разбие с трясък на пода, както всяка сутрин... Или може би не е по-добре...
Прекъснах безплодното си разсъждение, отваряйки очи и хващайки дразнителя по средата на всекидневния му полет от шкафчето към паркета.
Хаха, 1 на 0 за мен... Вибрацията разтресе ръката ми по-силно, отколкото бях очаквала и без малко да го изпусна. Изключих го. Смятах да се повъртя още малко в леглото, но се насилих да стана, ако не за друго, поне да пия един аспирин. Запътих се към банята с летяща стъпка, като наум прехвърлях събитията от изминалата вечер, опитвайки се да достигна до евентуалната причина за сутрешното си главоболие. Така де, предполага се, че трябва да се събуждам отпочинала... Не намерих нито едно основание за тази туптяща болка, което обаче само по себе си не значеше, че тя ще спре, само защото не знам какво я е породило... Принципно сутрин съм доста некоординирана, така че приех няколкото сблъсъка с мебели за нещо съвсем нормално и присмивайки се на собствения си непукизъм, зашлевих един звучен шамар на ключа за осветление в банята... Вентилаторът, свързан за осветлението, забръмча, усилвайки болката в слепоочията ми до степен, която кара човек да не чува собствените си мисли. Ръцете ми автоматично затърсиха шишенцето с аспирин и треперенето постепенно се засили, спрях се за миг и впрегнах всичките си сили, за да накарам шавливите си пръсти да се свият около капачката... А сега я развий внимателно, диктуваше вътрешният ми глас... Напрегнах се още веднъж и някак си успях да изсипя 2 хапчета в дланта си. Глътнах ги и затворих очи в опит да се концентрирам. Когато ги отворих и срещнах огледалото, глух стон се откъсна от пресъхналото ми гърло... Боже, коя е тази... Дадох си сметка, че действително има причина за главоболието ми и тя съществува някъде във времето между 8 вечерта и 4 сутринта... промеждутък, който все още беше едно бяло петно в спомените ми. Започнах усърдно да търкам зъбите си, докато се опитвах да възстановя баланса на мислите си и сигурно щях да търкам така поне още 10 минути, ако не бях видяла кървавата пяна, която се стичаше по брадичката ми. Очите ми се ококориха от изненада и в същия миг се притвориха от успокоението, че единствено венците ми кървят. Едновременно установих три неща:
1. болката беше стихнала отново до дразнещо туптене;
2. онази в огледалото съм аз;
3. страдам от парадонтоза и трябва да си купя по-мека четка за зъби.
Изплакнах обилно устата си от кръвта и огледах лицето си преценяващо... Да се умия ли, да се убия ли... това беше настоящият въпрос.
Така и така ще нося цял ден това лице с мен, нека поне да го гримирам, въздъхнах аз и се заех с нелеката задача да прикрия следите от промеждутъка между 8 и 4, който, макар и да беше бялото петно в паметта ми, бе добил лилава отсянка под очите ми и доста неприятно червен цвят по бузите ми. Процедурата по съживяване на остатъците от човека в мен ми даде достатъчно време за поредна доза безплодни разсъждения на тема "за и против пиенето в средата на седмицата", както и "колко дълго може да издържи човек без сън преди да започне да си губи паметта". По първия въпрос не можах да взема конкретно становище, но вторият се оказа не толкова сложен след кратка справка с календара, а именно 2 денонощия и половина... в моя случай поне. Дръпнах рязко юздите на мисълта си преди да успее да се впусне в подробни разсъждения и догадки, дали този отговор е верен за всички случаи и погледнах в огледалото с усещане за изпълнен дълг. Не че бях в най-страхотната си форма, но ставах за гледане. Напуснах с гордо вдигната глава банята, не че бях толкова горда, просто наклонях ли я, рискувах да залитна, и се отправих с малко по-уверена крачка обратно към спалнята, спънах се в пръснатите по пода дрехи и се усмихнах на себе си... поне, за разлика от друг път, бях успяла да се съблека преди да припадна върху любимите си зелени чаршафи. Сритах дънките си настрани и седнах по турски на пода, и веднага съжалих за тази маневра... ставането от там щеше да ми донесе още една доза опиянение, но вече беше късно да мисля по този въпрос, така че се хванах да преравям щателно джобовете на якето, в търсене на някаква следа, която да ми подскаже евентуалните причини за временната ми амнезия.
Дребни монети, запалка и смачкана опаковка от дъвки... това беше съдържанието на якето. Прерових дънките и отново ударих на камък... каквото и да бях правила снощи, то не беше нищо свързано с натъпкването на джобовете с дребни предмети. Продължавах да си тъна в неведение относно непосредственото си минало, когато джиесемът разтресе с вибрацията си леглото, пресегнах се, обнадеждена, че може би този, който звъни - който и да е той, ще има някаква представа за това, което аз не знам за себе си, но тази надежда умря още преди да разцъфне под формата на усмивка върху напуканите ми устни. Звънеше майка ми, за да зададе въпроси, чиито отговори аз самата все още не бях открила: с кого беше снощи, къде хайманосвахте, какво правихте, кога се прибра... Не вдигнах телефона. Когато спря да вибрира в ръката ми, пръстите зашариха по клавиатурата... ако някой изобщо можеше да ми даде отговор на тази загадка, това беше той - телефонът, предателят, чиято памет не се влие от емоции. Застинах, внезапно застигната от прозрението, че може би съвсем целенасочено бях изтрила всички следи от снощи. Ами ако съм била в състояние да оценя, поне в някаква степен, безумието си и съм решила да пощадя собственото си разклатено самочувствие?! Ами ако съм била в състояние да принудя мозъка си да превъзмогне щетите от убийственото количество субстанция с неопределен произход поне за миг, миг достатъчен да възвърне способността ми да помисля, че няма да искам да мисля какво ще стане на другия ден, когато върна напълно разсъдъка си?!... Поех си въздух, дишането беше учестено и повърхностно... Не върви да кажа "Поех си въздух дълбоко.", но това е метафората, която ми хрумна първо и установих, че ако не друго, поне познавам себе си достатъчно добре, че да мога да предвидя, или в случая задвидя, какво бих, или бях направила, под въздействието на тази субстанция с неопределен произход, както я наричах в ума си, именно защото не знаех какво е тя. Предполагах, но предположенията не ми донесоха нито удовлетворение, нито сигурност, така че захвърлих телефона, изправих се, клатушкайки се и тръгнах към гардероба. Опитах да не мисля за нищо, облякох се с каквото се изпречи първо пред погледа ми и припряно напуснах апартамента, снаряжавайки се пътьом с необходимите ми за днешната борба предмети - ключове, запалка, телефон, чанта. Чанта! Изтръпнах при мисълта, че може би вътре се крие точно това, което съзнателно търсих цяла сутрин, а подсъзнателно не исках да намеря.
Е, казах си, какъвто и да е отговорът, ще трябва да почака, докато стигна в офиса. Излязох от входа и натиснах копчето на алармата. Но колата, която се отключи с пронизителен бибибкащ звук, не беше моята. Заковах се на място. Всичките ми сетива блокираха. Усещах единствено как сърцето ми препуска бясно и кара всяка клетка в мен да пулсира. Сигурна бях, че не съм затваряла очи, ала пред себе си не виждах нищо... като казвам нищо, имам предвид нищо - нито петна, нито тъмнина, нито картина... Сякаш бях изключила някакъв приемник вътре в себе си и не бях способна да го включа отново. През съзнанието ми преминаха размазани, сякаш от висока скорост, някакви спомени, ала тези спомени сякаш не бяха мои, сякаш бях проникнала в нечия чужда глава, сякаш гледах през нечии чужди очи... Видях хора, които ми говореха, сякаш се познаваме от години, видях места, които чувствах близки, но не познавах, видях деца с шарени балони, които пееха песен, която не зная, а аз пеех с тях и се усмихвах, сякаш бях част от това, от което знаех, че не съм.
Тръснах глава енергично, за да прогоня тези образи и да се върна в реалността. Зрението ми се възвърна, окопитих се и натиснах отново копчето на алармата. И отново ми отговори непознатата кола. Седнах на пейката и се изсмях ехидно на себе си... "Губиш си ума, момиче, по-добре иди и се наспи."... ми казваше вътрешният ми глас, и сигурно щях точно така да направя, ако не ме гризеше някакво усещане, че нещо не е наред, че нещо ми се губи... В главата ми прозвуча глас, глас, който ми беше познат, но който не можех да определя... "Ако часовникът удари тринадесет пъти, това не значи, че тринайстият удар е неправилен, значи, че предишните дванайсет също не са правилни.".
следва...
© Виктория Стоянова Всички права запазени