Залезът лениво разхлаждаше краката си в океана, когато някаква светкавица просветна иззад гърба му. Обърна се и инстинктивно присви очи от дразнещата и неестествена светлина, която го заля. Беше онази досадница Зората.
- Здравей, мързеливецо! Как си?
Залезът се намръщи. Не обичаше да му вменяват чужди недостатъци.
- Защо така се обръщаш към мен, Зора? Аз съм Залез. Какво според теб би трябвало да правя? Съзерцавам света, мисля си разни неща, които никого не засягат и се плацикам.
- Не харесвам залези, които само седят и нищо не правят. Пардон, мислят! Дори и да е така, за мен са скучни и досадни. Ах, само какви залези е имало едно време и са пишели стихове-шедьоври. А ти едно стихче не си ми посветил досега. Ето, вземи това златно перо от феникс, имаш цял океан за мастило и вместо да си топиш краката напиши нещо мило и трогателно. Може пък да ти се получи.
- Че за какво да пиша, Зора? Никога не съм писал стихове, а нямам и муза. Нали така се наричаше липсата на вдъхновение?
- Аз съм Му ...