Безброй врати със заразени хора. Хора в инвалидни колички. Бременни жени с контракции. Кашляне. Държащи се за ръце семейства, приятели, роднини. Плачейки. Онзи специфичен мирис, който болниците притежават. Бели стени. Не виждам, не чувам, не усещам нищо от това. Но то е там. Знам, че е там.
Тихо е. Не по коридора. Там е шумно и хората се страхуват. Но в главата ми е тишина. Нищо, че мислите ми бягат бързо и уж създават суматоха. Аз не ги чувам. Чувам само глух шепот и мисля, че е гласът ми, но не съм сигурна.
- Как е тя?
Следва ново продължително мълчание. Бързо дишане, издаващо притеснение. Може би лице, на което е показано съчувствие. Такива гримаси правят лекарите, когато съобщават лоши новини или не са сигурни в думите си. Само че този е сигурен.
- Ще се оправи... - мълчание - но ще бъде наред психически, докато не я изпишем. Сетне подозирам, че всичко ще бъде същото. А след още няколко пъти ще я изпуснеш от очи и няма да сме способни да я спасим. Замисляла ли си се за психолог? Са ...