„ДЕТЕТО     УЧИ    ЧОВЕКА”

Миналата зима се бях издухала. Ама такова издухване... Нищо, нищичко нямаше в главата ми. И честно казано ми харесваше или поне не ме плашеше. Щото, нали, нещо като е празно – може и пак да се напълни. Утеха...

Е, тази зима ми се напълни главата. И не просто се напълни, ами направо преля. Вече няма място в нея за нищо. И е такава бъркотия, точно като детската на малкото. Обикновено всичко ми е подредено по чекмеджетата, сортирано по раздели и теми.

В едно стоят нещата, свързани с голямото дете, в друго с малкото. Трето има за съпруга ми. После следват и за разни познати, приятели и близки. Имам чекмедже за дома и всичките му грижи. И не на последно място едно, което е лично за мен.

В момента обаче, сякаш в главата ми е влизал крадец, който, не знам какво е търсил, но е отворил всичките ми чекмеджета, изсипал ги е на пода и така е разхвърлил съдържанието им, че... Не мога да си позная главата.

Чудя се, защо се оплаквах миналата зима, че главата ми е празна?! А какво да кажа сега? Как да се оплача? Но то е непоносимо... главата ми да е купа, пълна със салата. Не... не една, а по-скоро пълна с всичките възможни салати. Е, кой би ял подобно нещо?! Аз да не съм прасе?

Знам как се подрежда и как се почиства, знам. Правя го за минути в дома си. Но да оправя бъркотията в главата си – как, не знам. Всичките ми опити се провалят. И като споменавам опити, ще споделя.

Опитах да се напия. Това в студентските ми години вършеше страхотна работа, особено по време на сесия. Но сега... уви! Нищо не се получи, като изключим махмурлука, който ме държа два дни. Бъркотията в главата ми явно беше като хлебарките – устойчива и приспособяваща се към всичко, само и само да се оцелее.

Колкото и да се къпех, освен че си претърках кожата, друг резултат нямаше. Водата ме обливаше, минаваше покрай главата ми, сякаш е камък, и нищо не вземаше със себе си. Дали пък наистина главата ми не се е превърнала в камък?!

Зарязах всичко и излязох. На входа една котка ме мярна за миг, измяука и избяга. По дяволите! Обикновено котките ме обичат или поне не ми обръщат внимание... А тази... Не е на добре.

Прегърбена от тежестта на главата си, продължих. Когато стигнах до кучето брояч, което винаги лежеше на тротоара на кръстовището и при всяко минаване на кола, завърташе глава, то така ме изгледа пронизително, че... А, бе, уплаших се. Но изглежда то се уплаши повече и от мен, защото се надигна, покри си задните части с опашка и замина. Накъде ли? Ами, цепи през поляната, защото то беше улично и знаеше, че там хората не ходят. И това не беше ми се случвало... но продължих.

Всъщност, преди да подмина кръстовището, чух как изпищяха спирачки, последва трясък и когато се обърнах да видя – две коли си бяха променили формите до неузнаваемост. Е, аз бях до тук!  

Дали щях да си опразня или подредя главата, не знам. Но ако ще предизвиквам такъв безпорядък в света, по-добре ще е да се прибирам. Така и направих. Подвих си опашката като кучето брояч и по обратния път към дома. Изглежда, че когато в главата ми е пълна бъркотия, не бива да излизам, за да не заразявам  света с нея.

Всичко това, естествено, още повече ме обърка. Но нали надеждата умира последна... Прибирайки се в къщи, реших да правя необичайни за мен неща.

Всички знаем как минава времето на малкото дете. То играе. Да, но игрите му никога не преследват резултат. Те са просто игри – прави нещо, после го разваля, разпилява, зарязва го. Започва друго. Създава пълен хаос около себе си, но се забавлява и е щастливо.

Порастваме ли обаче, настъпва метаморфоза. Каквото и да правим, за нас винаги е важен резултатът, все него гоним. И в зависимост какъв е, или сме разочаровани или удовлетворени. Но... за кратко. До следващия резултат в сметката. И така до... края на дните ни. А аз се чудя защо е бъркотия в главата ми!

Та, необичайното, с което се заех, бе просто нещо обичайно, но отдавна забравено или по-точно отплавало заедно с детството ми. И без да навлизам в подробности, ще го кажа простичко – поиграх си на – правене на нещо, от което не очаквах никакъв резултат. Това може, разбира се да се каже и по друг начин – правене на нищо.

Не е лесно, но удавника и за сламка се хваща, нали! Моята сламка обаче, се оказа една доста сносна яхта, която ми помогна да се завърна у дома – в главата си, която познавах и обичах – всичко си бе вече подредено, а излишното – дори не чух дали измяука, но определено избяга.

Някой беше казал – „Детето учи човека”!