ДЕТСКАТА СТЪПЧИЦА
Беше по времето, когато все още по улиците на крайните квартали не светеха лампи, а за асфалт още никой не беше чувал. Мимето живееше с майка си и баща си в една стая в къщата на някаква баба, която според майка й беше много добра. Да, но Мимето обичаше само своята баба, на която я бяха кръстили. Само че баба й живееше през една улица от тяхната заедно с дядо й. Обаче това не беше никаква пречка за петгодишното момиченце – при най-малкия удобен случай, само да забележи че майка й е заета с нещо и не я вижда, хукваше по стръмната уличка към къщата на баба си. Майка й знаеше за слабостта й и щом забележеше, че я няма край нея, спокойно си довършваше работата и отиваше да я прибере. Защото имаше една подробност – Мимето можеше цял ден да е при баба си, но щом се смрачи, искаше да се прибира в къщи, при мама и татко.
Веднъж Мимето пак тръгна към бабината къща. Предишния ден от небето се изля доста дъжд и улиците бяха кални. От време на време минаваше по някоя каруца, теглена от кон – големи животни, които плашеха малкото момиченце. Колелата на каруците бяха прорязали пътечки в дълбоката кал, която стигаше до коленете на Мимето. Но тя смело напредваше – това беше най-калната улица в квартала и тя бързаше да я пресече и да отиде нагоре, където чичковците бяха направили калдъръми. Тази сложна дума беше й я обяснил баща й, когато тя го попита :
- Татко, какво е калдъръм ?
- Това е пътека, покрита с камъни, по която вървят хората, когато е кално, за да не си изцапат обувките.
И сега тя бързаше към спасителния калдъръм. Налагаше се да прави големи крачки, за да влиза от пътечка в пътечка – иначе целите й крачета щяха да се покрият с кал. А Мимето мразеше това лепкаво нещо. Пък и как щеше да влезе в бабината къща с кални крака – не беше хубаво.
Както си крачеше из калната улица, нещо се обърка. Тъкмо стигна до средата на улицата усети, че калта я е хванала – не можеше да премести напред дясното си краче, което беше отзад. Оказа се, че обувчицата й беше залепнала и не помръдваше. Защото пътечките, макар и утъпкани, бяха мокри и лепкави. И Мимето остана така – в крачка. Но тя не се тревожеше - все някой щеше да й помогне. И това мъниче стоеше по средата на улицата в широка крачка и чакаше. Въртеше се и поглеждаше ту наляво, ту надясно – по улицата не се мяркаше жива душа. Но пък и каруца не минаваше…Можеше да стои и да чака, колкото си иска. Беше напълно спокойна.
Изведнъж тя видя, че откъм центъра на града, по тротоара, идва някой. Когато наближи, тя го позна – беше чичо Васко, през чийто двор минаваха за по-напреко.Той я видя, засмя се и извика:
- Ха, Миме, какво правиш там?
Много беше добър този чичко, затова малкото момиченце се зарадва като го видя. Сигурна беше, че ще й помогне.
- Ами отивам у бабини, ама залепнах и не мога да си повдигна крака – със смях му отговори тя.
Чичо Васко беше много висок – Мимето му стигаше някъде малко над коленете, толкова беше дребничка. Той дойде до нея, хвана я под мишничките и я вдигна като перце, погледна я в очите и, както я държеше във въздуха, я попита:
- Сега накъде – да те връщам ли у вас ?
- Не, не, отивам у бабини – упорито отвърна Мимето, като се държеше за раменете му.
Чичо Васко, който сигурно си идваше за обедна почивка и нямаше време да спори, пък и знаеше какво инатче е тя, я отнесе на отсрещната страна на улицата. Остави я, върна се, взе и малката обувчица и я занесе при нея.
- Ето, красавице, вече си готова. Тичкай при баба – с усмивка каза той, щипна я по бялата бузка и си тръгна.
Мимето му благодари, обу босото си краче и хукна нагоре по белия калдъръм. И не можа да види как едно врабче се спусна към средата на улицата, кацна в калта и започна да пие от водичката, събрала се в следата, оставена от една малка, детска стъпчица.
© Вили Димитрова Всички права запазени