Натисках нервно звънеца и тропах с крак. Вече три минути стоях на вратата и никой не идваше да ми отвори. Тъкмо щях да заблъскам, когато чух бавно влачене на чехли. Разбира се, че си беше у дома! Отключваше ключалките цяла вечност, когато отвори, аз нахлух вътре, без да чакам покана.
- Няма я! Отново я няма, писна ми вече с нейните номера! – Писателката вдигна иронично вежда, намръщи се и после поклати глава. Тя рядко се трогваше от моите истерии, а те бяха доста чести.
Нямаше да ми налее горещ шоколад, щеше да стои подпряна на вратата, да се прозява лениво и да ме гледа как откачам. И двамата знаехме, че това е най-адекватното държание в подобни моменти. Явно я бях събудил, защото косата й беше леко разрошена. Единият й крак се подаваше под небрежно вързания на кръста копринен халат. Наистина имаше прекрасна кожа. Прав беше Игор.
Изморен от нервното обикаляне из къщата й, се отпуснах на моето канапе.
- Сянката ми отново изчезна! Надявах се да е тук, но, уви... – Писателката вдигна без ...