С този разказ не визирам никой конкретен  професионален слой от обществото. Той изобразява само отделни типове хора, поддали се на властта на парите!

Пред лекарския кабинет стояха трима души... Нищо не ги свързваше. Може би само потребността от лекарска помощ.

Една от тези трима, беше 75 годишната дама - Василка Великова. Възрастта и не можеше да се определи по нищо. Беше натруфена по последна мода, с дрешки и аксесоари, които не и приличаха много. Косата и главата и  бяха вдигнати високо, сякаш носеше царска корона. По лицето и се съдеше за нейното високомерие, горделивост, безцеремонност, които не можеха да бъдат скрити от тоновете разноцветен грим... Тя изглеждаше по-скоро странно и смешно, все едно  дошла от някой карнавал. Озърташе се  с високомерна превзетост, гледаше от високо на другите чакащи... Пререди се пред всички, с оправданието, че не бива възрастна жена да чака  така. Влезе при лекаря. Беше си счупила маникюр, с който неволно се бе одрала. В други очи тя би изглеждала смешна, но не и в този случай. Лекарят прие дамата от хайлайфа на София радушно, личеше си, че се познават... Нима счупеният маникюр може да бъде причина да се търси лекарска помощ?

Докторът Павел Боянов беше около 40 годишен,  пълен човек, с малки свити очички и подла усмивка. Много пъти Василка му бе изпращала „дребни" подаръчета: маркови часовници, скъпи накити, пари... Те всички се услаждаха на доктора и жена му, които задоволяваха напълно лакомията им.

Дълго Василка занимава доктора с драскотината си, а той като че ли беше забравил  другите чакащи пациенти. Напълно го бе омаяла дребнавата, суетна старица и сега го давеше в своя мътна река...

  - Докторе, как е жена ти? Харесаха ли и  диамантените обеци...?

 - О, тя е очарована, но да ти кажа честно, на мен  повече ми харесва швейцарския часовник, който ми прати миналия месец...

Така двамата губеха времето си в безмислени разговори, затънали до гуша в алчност и суета... Отвън чакаха онези двама, които дамата пререди безцеремонно.

Там стоеше  млад човек, състарил се от грижите и бедността... Това беше Лазар, който носеше на ръце  7 годишната си дъщеря, Екатерина. Детето стенеше от болка...

Лазар бе загубил съпругата си преди 3 години и сам  се грижеше за детето си. От никъде не се явяваше възможност за работа и едвам изхранваше детето. За себе си не мислеше. В очите му се четеше неизмеримо човешко страдание... Екатерина бе добро,способно дете,но поради липса на средства Лазар не успя да запише в първи клас. Той сам я учеше да чете и пише. Малката помагаше в къщи, разсъждаваше като голям човек и съзнаваше, че трябва да бъде до баща си, когато и на двамата им е тежко и трудно. В този ужасен ден то бе изгорило голите си краченца с врящо ядене, тъй като тенджерата се бе обърнала върху него.

- Моля Ви, помогнете на детето ми! - молеше със сълзи на очи Лазар.

Но като че ли никой  не виждаше мъката му... Никой не чуваше отчаянието на малкия човек... Лазар не можеше да гледа как дъщеря му губи сили от болката и как мехури покриват мъничките крачета, които до скоро бяха тичали из къщата.

- За Бога, помогнете, помогнете... Детето ми умира! - разкрещя се в отчаяние бащата.

В този момент Боянов се озърна и каза с безгрижие на дамата:

- Какъв е този луд, който се е развикал из болницата?

Излезе и видя плачещ, свлеклият  се на земята човек, с дете на ръце... Боянов каза:

- Какво искате, бе човече? Защо сте се развикал...?

- Дъщеря ми се изгори. Моля, помогнете!

- А, нищо и няма...! Намажи я с това лекрство и ще оздравее!

Така докторът влезе в кабинета си, затръшвайки вратата пред двамата страдалци... Той не съзнаваше, че това изгаряне ще остави трайни белези върху детето, белези от човешко безразличие.

Дамата подаваше на лекаря плик с доста голяма сума пари, с които  заплащаше дребнавостта, егоизма и суетата си... Лакомите очи на лекаря само засветиха, сякаш два бесни огъня го увличаха...!

Екатерина и Лазар си отидоха с наранени души, стъпкани от властта на парите...

Раните от изгарянията ще преминат след година или две, но раните в сърцата им не ще се изцерят.

Безразличието, безсърдечността и апатията, които предлага светът на парите са новите фалшифи ценности, които церят хората... Материалното обогатяване за сметка на другите води надолу, надолу към нищото... То погубва душата! Нима един лекар не полага Хипократова клетва:

„В името на Аполон - лечителя, в името на Хигия, в името на Панацея и в името на всички богове и богини, които вземам за свидетели, поемам върху себе си тази клетва. На учителя, който ме е учил да лекувам ще гледам като на баща: ще му помагам да живее и ще му давам каквото му е нужно, и ще гледам децата му като свои братя. Ако те поискат да изучат нашето изкуство, аз ще ги обуча без пари и без никакви задължения в бъдеще. Ще ги уча на принципите на медицината, ще им давам обширни обяснения, ще им развивам доктрината, като на свои деца, както на тях, така и на учениците си, които са записани при мен и са положили клетва. Аз ще препоръчвам на болните подходящ режим според познанията си и ще ги защитавам от всички вредни неща. Никога и никому няма да препоръчвам употребата на отрови и ще отказвам да давам на когото и да било подобно нещо. Когато влизам в някоя къща, това ще бъде само за да лекувам някой болен, като се предпазвам от всякаква волна неправда и най-вече от всякакви сластолюбия към жените и мъжете, били те свободни или роби.Всичко, каквото видя или чуя при изпълнението на своята професия или извън нея и което не бива да се разправя, аз ще го    пазя в тайна и ще го смятам за нещо свещено. Ще запазя живота си чист и свещен, както и моето изкуство. Ако изпълня тази клетва, без да я нарушавам, дано живея дълго време, за да преуспея в изкуството и да стана прочут во веки веков, като пазя тази клетва и не престъпя нищо от нея. Ако пък сторя обратното, нека ме сполети ранна смърт и вечна забрава.

Заклевам се, че по силите на знанията си ще върша всичко, в което се кълна."

ЗАКЛЕХ СЕ!