Поредният ден от ноември. Онзи момент, в който г-жа Зимата все още пише увода на своята тазгодишна история преди да пристъпи към изложението.
Студено е. Вятърът е смразяващ. Имам чувството, че тази сутрин, преди да излезе навън, се е скарал жестоко с жена си без да успее да дори да допие кафето си и сега си го изкарва на мен и неколцина други нещастници, които чакаме тролея.
Има още дестина минути до тръгването му по разписание, но вместо да дойде на спирката при нас, да отвори великодушно врати и да ни приюти в топлата си прегръдка, водачът му го държи да почетно разстояние, напълно в духа на социалната дистанция. Гледа ни през стъклото и говори нещо с кондукторката.
Един възрастен мъж с избеляла кафява шуба, измачкан панталон и смешна ушанка пристъпва от крак на крак, за да се сгрее поне малко. За миг ми хрумва откачената идея всички, които чакаме, да се прегънем, за да се стоплим. А ако някой случайно ни види отстрани, ще обясним всичко с внезапен прилив на човеколюбие, на който не ...