Като млад учител беше харесван от учениците извън часа. Смееше се на вицовете, не виждаше запалените пред носа му цигари, понякога даже черпеше някоя бира по късна доба.

Виж – в час… Не, че на младежите им се учеше, да не говорим за такова антихуманно нещо като математиката, обаче… Трябваше им някоя оценка – при това по възможност висока. За което често се полагаха изпити, а при тях се изискваше минимално разбиране…

Как? Той обясняваше леко и приятно, но единствено на носа си. Тихо, мъркащо, подредено… Кой знае какво и защо…

Направиха го директор. И вече можеше и да шепти – другите се налагаше да опъват ушите си.

А    директорствуването се оказа точно за него – готов мениджър. Е, имаше опит – що години въртеше селскостопанско производство в селото си… Използваше отначало двора на родната къща, после арендуваше земя, наемаше техника…

И работниците намери лесно и хитро. Просто следобяда пълнеше две коли с лелките от училището, пускаше ги на нивите, накрая плащаше на ръка. И той доволен, и те доволни…

А понякога беше дори цял ден на работа. В училището. Случваше се дори в седем часа да е пред вратата му. Рядко, но затова пък винаги изненадващо и стряскащо…

В това училище беше четвъртият или пети директор. И успяваше да се задържи, въпреки политическите вихрушки. Но пък се включи в полезна партия, даже го направиха съветник. Само дето един преподавател от училището му изнахалства – не стига, че също се кандидатира, ами го и превари в класацията. Просто невъзпитан човек…

А друг нахалник си позволи да подкопава пиедестала, който директорът сам издигаше.

Представяте ли си – публично, на съвет, пред новоназначените учители, предложи да направят исторически кът на училището. Със снимките, с някои биографии и – наглост! – малък барелеф на първата директорка. Оная, която от празна сграда създала училище. При това по всички възрожденски и   изисквания – хем успявала да посети учителите в час, хем проследявала съдбата на учениците и след завършването, хем ги познавала всички по име и физиономия…

Докато директорът сега познаваше родителите – и то тези, които можеше нещо „да помогнат“. Материално, морално той се чувстваше отлично…

Новоназначените се спогледаха с безразлично неразбиране. Каква директорка? Назначил ги беше Той. Тоест – началото на началата. И важното беше да им определя добри заплати, малка натовареност, плюс някои привилегии.

Отделно…

Абе, естет беше. Един от старите злобари веднъж подметна – я, всичките новоназначени учителки бяха форматирани от вкуса директорски – миньончета, с полудълги коси, кестеняво-черни, бъбриви…

Което не прибави директорска топлота към саркастичния волнодумец…

И така – ден след ден, година след година. Няколко пъти родители го биха. Те си знаеха защо, той не посмя да каже причината.

Училището си беше на мястото – с все по-остаряващата слава, но в добър външен вид. Нали умееше да уреди ремонти от разни фондации, като пътем не забравяше себе си – де нова ограда на селската хасиенда, де мебели за у дома, под формата на училищни…

И бавно отплуване към пенсията…

Като при това беше скромен – не щеше никой да се сеща за директорствуването му след заминаването. Особено разни контролни органи.

Макар да е убеден – светът започва от него…

Каня ви на интересен коментар - https://genekinfoblog.wordpress.com/