3.
Излезе навън, градината беше голяма. Кипарисите бяха вляво, а огромните дървета – вдясно. Тя така и на разбра какви точно бяха наименованията им. Искаше да знае имената на дърветата, да ги нарича. Вярваше, че така ще общуват по-лесно.
– Аз ще ви кажа името си само ако вие ми споделите своето! – закачаше се с тях, когато беше малка.
Те не казваха нищо и тя ги наказа със същата неотзивчивост.
– Няма значение, че не можете да говорите. Това е само оправдание. И аз не мога да летя. Но го правя. Нощем. Понякога насън, друг път – почти наяве. Трябва да има начин, чрез който да общуваме. Просто трябва да го намерим. А вие не ми подсказвате нищо.
И затова не харесваше вече високите дървета. Те имаха големи филизи, заострени в краищата като хартиени фунии, бяха и недружелюбни.
Странно, но и този клен, японският красавец, ѝ беше чужд. Щедър на цвят и уверен, лете зелен, есен – червен като нар, листата му, напукани и силни, а някак строги – като очите на баща ѝ, когато е пиян. Подминаваше го и ...