Беше млада, едва ли имаше повече от двайсет и пет, но погледът ù те караше да застанеш нащрек. Личеше там някакво мъдро спокойствие, което не се връзваше много със свежите ù, покрити с прасковен мъх бузи, сключените вежди, буйните коси и алените устни с едва извити нагоре краища – не усмивка, а хладен намек – също като погледа на черните ù, внимателни очи.
„Циганка?“, помисли си разсеяно Добрил и неволно се залюбува на стройната ù фигура. Беше в жълта лятна рокля, падаща на дипли покрай малко широките ù бедра и разкриваща идеалните ù колене, а нагоре – остри, тесни рамене, контрастиращи с пълната ù гръд. „Манекенка. Или фотомодел. По-скоро второто, ниска е за манекенка!“.
– Гагаузка – каза напевно момичето и хладната усмивка отново се появи. – Няма нищо, всички са любопитни, господин Николов. От Малешево съм. Но след коледните празници заминавам. Далеч.
Тя обърна глава и погледна някъде на север, а Добрил смутено отклони поглед от гърдите ù. Не изглеждаше да носи сутиен. Той с мъка откъсна очи от тези вълнуващи капитолийски хълмове и престорено небрежно се вгледа в лицето ù, все още в профил. Сега се виждаше гърбицата на малко големия ù нос с присвити продълговати ноздри, което ù придаваше леко хищно, но също толкова вълнуващо изражение.
„Като ловец, подушил плячка и предчувстващ кръвопролитие. Сигурно е заради яркия цвят на роклята и червилото. Кой ходи на интервю за работа с ослепителна рокля с изрязано почти до пъпа деколте и с разголени рамене, и то в самия край на есента?“
Че беше краят на есента, имаше неопровержими доказателства – там, зад стъклото на прозореца в непретенциозната, грохнала едноетажна сграда, по-скоро – барака, където се намираше офисът му. „Офис“ също беше гръмко казано. Така, стаичка една, с олющени рафтове, покрити с оръфани картонени папки със скици, чекмеджета, натъпкани догоре с шаблони от червен огнеупорен шамот, лъскави, весели мостри на топки, снежни човечета, куклички, мечета, гъбки, висулки...
Брезата отвън беше вплела отчаяно обсипани със злато клони в тъмната зеленина на бора, сякаш искаше да попие неговата вечнозелена свежест, но знаеше, че това е невъзможно. А той стоеше невъзмутимо – висок и снажен, забил връх в белите ноемврийски облаци, без да обръща внимание на разпиляната шума и сякаш казваше: „Аз съм над всяко злато. За какъв ме имате въобще?“
Видяла отговора в очите на стария майстор, девойката се наклони към него и го облъхна с аромата на младото си, гъвкаво тяло.
– Знам, че ще ви кажат, тъй че е по-добре да го чуете от мен. Баща ми е починал още преди да се родя – убит при съседска свада. Ходят какви ли не слухове – за него и за… нас с мама. Тя ме е отгледала. Когато поотраснах, тръгна на гурбет – ходеше навсякъде, но наскоро почина. От малка съм свикнала да се оправям сама. Чичо ми живее тук, отседнала съм при него. Имам квалификацията и съответното образование, дори повече, отколкото изисквате – диплома от Гимназията за приложни изкуства в София, сертификат от специализация в Лауша, Германия, грамоти и медали от конкурси. Условието ми е само едно: аз съм и дизайнер, и духач на стъклото, и декоратор. Измислям си модела и си го изработвам. С чужди калъпи не работя. Всяка играчка е авторска. Цената е почти същата, може би малко по-висока. Плащате ми на парче. След два месеца, веднага след празника, напускам. Догодина няма да съм тук. Нито по-догодина. Получих предложение, на което никой не може да откаже. Съгласни ли сте?
Добрил с мъка откъсна поглед от екзалтираните ù, хипнотични очи.
– Но защо при нас, госпожице… Каракушева? – майсторът прелисти набързо папката. – С тези квалификации бихте могли да работите на много по-престижно място. Едва ли ще научите нещо повече при нас – десетина духачки пенсионерки, една декораторка художничка и един склададжия нехранимайко – синът ми. И аз, който цял живот съм се занимавал с отливане на свещи и едва на стари години се преквалифицирах.
– Защото ми приличате на джудже – изтърси момичето. – Стар, порядъчен, брадат стопанин пазител на дома – зеленодрешко. И името ви ми харесва – майстор Добрил от Добрич. У вас има нещо… вълшебно. Искам да науча тайната на вашите изделия.
– Ами ние тайни нямаме, съвсем стандартно производство – измърмори Добрил.
После погледна смутено зеленото си кадифено сако с протъркани ръкави и тъмнозелените раирани джинси, издути на коленете. Машинално поглади къдравата си, посипана сякаш със сребърен брокат брада. Нима наистина се е увлякъл толкова много, че дори е започнал да се облича като служител в работилницата на дядо Коледа? Ами работничките? Ситно накъдрени, облечени в лен и дантели, посивели и побелели очилати дами, една от които е собствената му жена – госпожа Пелагия.
Отвън мъжът в черен шлифер се размърда като огромна, настръхнала птица. Наблизо беше спрян автомобилът му – черно БМВ, с лъскави черни колела със синьо-бели емблеми в центъра. Кожената тапицерия на колата също беше черна.
Посетителката изхвръкна изпод козирката на входа, хвана шлифера под ръка и весело забърбори нещо. Приличаше на ярко жълто цвете, поникнало на черния фон на кавалера си, който също като нея имаше остър, граблив профил, но кожата му беше бледа, а устните – дълги и тънки, почти неразличими на строгото му лице.
„Това трябва да е Иван Каракушев – чичото!“, помисли си разсеяно Добрил.
Но още някой беше видял оттеглянето на новата работничка.
Нико, синът му, излезе иззад ъгъла на бараката и без да вижда баща си, изпрати с дълъг поглед черното возило. После хлътна мълчаливо във входа на цеха.
Трите жени, седнали за обедна почивка на пейката под брезата, с гръб към прозорците, продължаваха да дъвчат сандвичите си и тихичко разговаряха. Бяха две от духачките – Донка и Зора, а с тях и младата декораторка Биляна.
Добрил неволно се заслуша.
– Каракушевата пък кой вятър я е довеял тука? Невям е дошла при нас да се цани? – извика изненадано леля Донка.
– Коя, коя? – Зора любопитно източи тънкия си, набръчкан врат.
Колата вече не се виждаше и бабата разочаровано прибра врата си в бежовата, плетена на една кука яка на работната си престилка.
– Марга е туй, на Каракуш вампира щерката, от Малешево. Сестра ми е снаха там. Същата като майка си е – джадия! Оназ миткала по странство, а таз си развяваше байрака из София. Разправят – понижи глас леля Донка, така че Добрил трябваше да напрегне слух, за да различи думите ù, – че Драган Каракуша и след смъртта си навестявал Каракушевица, излизал от гроба, тропал на портата им и искал…
Тук гласът на жената се превърна в шепот и майсторът не можа да чуе какво каза.
– Не думай! – писна с тънък глас леля Зора. – А, сега се сещам! Тя затуй ли забегнала из чужбините, в чужди къщи да аргатува?
– Затуй! – отсече Донка. – Затуй и щерка си прати в София, по-далече от Малешево. Обаче след смъртта ù миналата година, кога станаха точно 25 години, откак оня легна в гроба, преди Възнесение, Марга му направила второ погребение.
– Че има ли ги още тия работи по селата?
– Има ги! Правят се след седмата година, ама майката приживе не давала да се издума. Работата става така: отчето прекръства с вино, отварят гроба и измиват костите. Ако са бели, починалият е бил праведник и е намерил покой. Ако пък не е разложен – вампир е, пробождат го с нож или с дървен кол, за да не става вече. Като отрили Каракуша, бил цял-целеничък, ама подпухнал и надут като плондер. Навела се Марга да огледа и он вдигнал глава и понечил да я захапе за врата!
– Майко мила! – изплаши се леля Зора.
– А тя грабнала една лопата и право вампира по главата. И като рукнала оная ми ти кръв… Отчето Серафим в чудо се видял. Разтреперил се целият, почнал да се кръсти и да ръси със светена вода. Тогава оня кръвопиец пак легнал в гроба. Забили му кол и го заровили. А на Марга от зловонния му дъх останало петно на врата, над лявото рамо. Тя казва, че е от детска ваксинация, обаче не е вярно. Преди го е нямало, всички знаят – нали ходи все като някоя джадия разголена, през лятото е само с по една препаска горе и долу, а краката и гърдите ù – целите навън. Срама нямат младите в днешно време! Разправят, че въпреки че не я е ухапал Каракуша, белязал я. И оттогава се променила. Студена като лед станала и с една ехидна усмивка, сякаш мислите ти чете. Самодива! И че след някоя и друга година, самодивата ще се превърне в истинска джадия – вещица!
– Ама те са стари и грозни, а тая чума е млада и хубава като картинка! – усъмни се леля Зора, загледана към завоя.
– Стига толкова! – не издържа младата, която дотогава беше си все мълчала. – Прибирам се! Не мога да ги слушам тия бабини деветини.
Тя стана нервно и също потъна зад олющената врата на цеха.
– Биляна пък защо се разсърди? – попита невинно леля Зора.
– Хвърлила е май око на сина на шефа. Все около склада се върти. Ама Нико е като сляп. Само едни сметки знае и нищо друго.
– Преди малко на слепец не приличаше, така се беше зазяпал, все едно беше видял мечка хоро да играе – изкиска се леля Зора. – Биляна също е гагаузка, нали?
– Тъй, тъй, добро момиче е тя. Къщовница! И каква кесме чорба прави, с крехко месо и тестени резенчета – пръстите си да оближеш!
– На мен ми харесват гьозлеметата със сирене! – каза замечтано Зора и шумно примлясна. – Обаче момичето е прекалено скромно. Те сега отраканите печелят.
– Не ù трябва на нея да е отракана – поклати глава Донка. – И аз да имах баща, шеф на банка, с апартаменти и къщи и с вила край Балчик, защо щеше да ми е да съм нахална? Те, кавалерите, като мухи на мед се лепят на такива.
– Нашият не се лепи – въздъхна Зора. – Ех, младо-зелено, че глупаво!
…Коледа наближаваше, а Марга все човъркаше Витлеемската звезда, сякаш нямаше нищо по-важно от нея. Беше направила преди това няколко серии играчки – лъскави, ярки, изрисувани изключително умело и с въображение, но после се беше заинатила на тая звезда и не я оставяше ден и нощ.
Ходеше из Добрич за разни чаркове, замина дори за София и донесе оттам няколко кутии с бои – смесваше ги в различни комбинации, но все не беше доволна.
Нико често оставаше след работа с нея, наблюдаваше мълчаливо уверените ù движения и си мислеше, че дори и една играчка само да беше направила, пак щеше да е благодарен за тези тихи часове на всеотдаен труд, от които лицето на девойката ставаше някак одухотворено и още по-красиво.
Почти не разговаряха, но веднъж, когато му се стори, че е в подходящо настроение, я попита за случката на гробището.
– Това са измишльотини – каза меко тя. – Изпод един камък наблизо излезе змия. Аз я убих с лопатата, гробът се изпръска с кръв. Това е цялата „вампирска“ история. Баща ми е бил бабаит и пияница, биел е мама и е бил много ревнив, а тя му е давала поводи, но той не е вампир. То и аз съм странна. Родила съм се седмаче и в съботен ден. А съботниците могат да различават вампири и да ги убиват. Но това са само легенди!
– Ти не си като баща си – промълви Никола. – Нито като майка си. Ти си си ти!
– Знам, затова си тръгвам. Но ще ти оставя дар. Ако искаш. И ако и ти ми дадеш нещо.
– Какво е то? – попита младежът, а сърцето му примря.
– Скоро ще разбереш – каза загадъчно Марга и продължи невъзмутимо да работи.
Два дни преди Коледа пак остана до късно вечерта. Звездата беше почти готова. Нико реши да не я оставя сама, но беше изморен и легна на кушетката в кабинета на баща си. Почти беше задрямал, когато чу шум откъм цеха.
Стана бързо и наметна якето си. Марга я нямаше. Вратата зееше отворена, а отвън луната, излязла от облак, обливаше всичко с несигурна призрачна светлина.
Нико видя тънката фигура на Марга да се отдалечава по пътя за Малка Смолница. Тръгна след нея. Почти успя да я настигне. Викна, но тя сякаш не го чуваше. После свърна от пътя и закрачи направо през тъмното поле. На гърба си носеше чувал, от който се сипеше нещо бяло, което тихо звънеше.
Младежът се наведе и вдигна едно от тия неща. Беше монета – стара, сребърна, с лика на княз Фердинанд. Той погледна към отдалечаващата се Марга. Помежду им имаше пътека от сребро, а чувалът ù не намаляваше, сякаш беше бездънен.
„Откъде ли ги е взела? Да не е ограбила някоя банка? Или музея?“
Нико започна да пълни джобовете си с монети, а когато там вече нямаше място, свали якето си и започна да трупа среброто в импровизираната торба.
В далечината вече се виждаше конната база в Малка Смолница. Марга беше спряла на синора между две ниви. Остави чувала на земята и се обърна към него. Той се затича, препъвайки се под тежестта на торбата.
– Това искаш, нали? – попита го тя, когато се приближи към нея.
– Не точно, но и от това не бих се отказал – отговори той, замаян от толкова блясък. – Не искам да си тръгваш!
– Не мога да остана, но ще ти оставя подарък. Но искам нещо в замяна – каза задъхано девойката, приближи се плътно до него и докосна с неочаквано топлите си устни неговите, които бяха започнали да посиняват от студ.
Нико захвърли якето с монетите настрани, свали ризата, после и панталона си. Прегърна я и усети топлината ù как го поглъща. Когато отвори очи, нея вече я нямаше. Само в далечината видя да препуска черен сръндак с разклонени рога, над него летеше огромна врана, а на гърба му – самодива в жълта роля и развяваща се дълга коса.
…Намериха го след няколко часа работниците от конната база. Беше вървял по пътя, стиснал в ръка ризата и якето си, пълни със сняг. Панталон нямаше. Ровил с разранени ръце из преспите и събирал купчини леденеещ сняг. Защо са му били, никой не разбра.
Диагнозата на лекаря – временно умопомрачение след спорадичен сомнамбулизъм, предизвикан вероятно от стрес и преумора.
Марга не се появи повече в цеха. Заминала за Финландия, омъжила се там за някакъв аристократ с английски корени, а девет месеца след пристигането си родила момченце.
Нико оздравя. След година се ожени за Биляна, но за съжаление още нямат деца.
Той вече не стои над сметките, а има нова страст – ярката Витлеемска звезда, която намериха завита в ризата му след онова среднощно снежно приключение. Все я разглобява и сглобява, изучава механизмите ù, смесва различни бои…
Всяка Коледа окачва играчката на върха на елхата в цеха и когато светлината я огрее, тя започва да се върти, да хвърля алени отблясъци и от нея се чува мелодия:
Ще изчезнат страх, тревога
и не ще се върнат нивга:
днес роди се млада Бога –
ще възкръсне по Великден.
Нико сваля звездата от върха на елхата и мелодията угасва. После включва компютъра и разглежда дълго снимките на младата, красива лейди Марго Бедфорд и на усмихнатото момченце – синът ù Драго Бедфорд, който удивително прилича на него.
Разказът спечели трета награда на конкурса „Земя на пещите на колелета“ 2023, Генерал Тошево, който приключи на 23.10.1023 г.
© Мария Димитрова Всички права запазени