5.06.2020 г., 18:45 ч.

Джемини 

  Проза » Разкази
1268 3 5
36 мин за четене

Джемини

 

 

           „От собствен опит зная, че по време на сън може и да губим земните си усещания, ала за сметка на това се пренасяме в друга, безтелесна реалност, чиято природа коренно се различава от всичко онова, което познавам. Само смътни, загадъчни и фрагментарни спомени остават в паметта ни след момента на пробуждането; тези спомени ни предоставят богат материал за спекулации и предположения и в същото време – никакви доказателства, които да ги подкрепят. Можем само да гадаем дали в света на сънищата материята е също тъй стабилна и непрекъсната, както в нашия свят и дали времето и пространството съществуват по същия начин, както ги възприемаме по време на будното си пребиваване на Земята.“

 

Х. Ф. Лъвкрафт „Отвъд стената на съня“

 

           

 

 

 

            Усети първите слънчеви лъчи през затворените си клепачи. Беше жива, но коя беше? „Азът“ се бавеше за първите признаци на пробуждането. “Ще закъснея за работа.“ – тази мисъл я изхвърли в реалността като катапулт. Залата на отдел продажби в „Джемини Лимитед“ се очерта на невидимия екран под затворените й клепачи и измести каменния град, който бе сънувала. Ето го кабинета й, отделен от бюрата на колегите й в офиса със стъклена преграда като наблюдателница. Защо ги правеха така тези офиси? Мислите й най-после се припознаха като мислите на Александра. Тя беше Алекс, мениджър на търговския отдел в една от многобройните дъщерни фирми на „Джемини Холдинг“, пръснати по целия свят. Все още със затворени очи, в онова мъгляво състояние на съзнанието между съня и реалността тя се върна към картините на съня. Не й се ставаше от леглото. Видя отново каменните стъпала на каменния град. Знаеше, че са три хиляди. А наоколо – каменни стени от огромни каменни блокове, каменни тераси и останки от каменни дворци и храмове. В далечината – величествените планински зъбери на Перуанските Анди. Беше в Изгубеният град на инките. Търсеше храма на слънцето. Не обичаше да прави снимки, предпочиташе да се наслаждава на момента и да го превърне в ярък спомен, но този път беше направила две. Ако в следващата минута не отвореше очи и не скочеше от леглото щеше да закъснее. „Джемини“ я зовеше. Когато преди три години й съобщиха, че е приета на работа, в първия миг си помисли, че това се случва само защото и тя е някаква Джемини. Нали в превод означава зодия Близнаци. Тя беше тази именно зодия. Не го мислеше сериозно, разбира се. Беше извадила късмет. Питър, корпоративния шеф от „Джемини холдинг“, който имаше решаваща дума за одобрението на кандидатите за работа в „Джемини Лимитед“ беше харесал отговорите на въпросите, които й бе задал. Алекс скочи от леглото и зашляпа с чехли към банята. В обедната почивка щеше да запише съня. Какъв сън! Поне да беше неработен ден, та да не се налагаше да гони продажбите на „хранителните добавки за по-щастлив живот“, според слогана на „Джемини“. Докато се обливаше с гореща вода под душа продължи да си мисли за каменния град. Никога не беше пътувала до Перу, ако не се броеше пътуването й с Шърли Маклейн. По-точно с една нейна книга. Поради някакви, трудни за обяснение причини, Алекс си мислеше за Шърли като за своя сродна душа. Може би, защото и тя, като нея вярваше в прераждането, беше се занимавала с писане, с актьорско майсторство, с балет и йога, без да има нейния успех и слава, но можеше да се каже, че бе пристъпвала, макар и съвсем неуверено по нейните пътища и територии. За разлика от Шърли, обаче която беше писател и холивудска актриса със световна слава, танцьорка, пътешественик, йога и какво ли още не, Алекс беше обикновено момиче, мениджър в „Джемини Лимитед“.

 

 

*    *   *

 

     Докато пътуваше в мотрисата на Софийското метро, препълнена с хора, които се придвижваха за работните си места, Алекс се опита да изостави мислите си за каменния град. След петнадесетина минути трябваше да се появи в офиса на „Джемини Лимитед“ и й се налагаше да влезе в образа си на мениджър. Беше регионален мениджър за Балканския полуостров и отговаряше за продажбите на „хранителните добавки за по-щастлив живот“ в този регион.

     В офиса всичко изглеждаше така, както го бе оставила предишната вечер. Беше работила след края на работното време, за да провери месечните справки на колегите си, които бяха отговорни за продажбите на територията на всяка конкретна страна от полуострова. Искаше да си помогне за днешния ден, в който трябваше да изпрати обобщен месечен доклад на Питър. Той беше отговорен за продажбите в централна и източна Европа и щеше да изпрати обобщен доклад за тези територии до следващото корпоративно ниво на Лайза.Тя, пък от своя страна трябваше да представи обобщен доклад в съвета на директорите на „Джемини Холдинг“ за месечните продажби на „хранителните добавки за по-щастлив живот“ на територията на целия Европейски континент. Алекс седна на въртящия се стол пред бюрото и хвърли поглед към колегите си от отдела през стъклената преграда. Не наблюдаваше никого. Просто нямаше много избор накъде да гледа. Пред нея беше отделът, в дясно – вратата, през която се влизаше в кабинета й и в ляво – прозорец, който гледаше към съседна сграда с офиси. Добре, че не беше висока, а се разпростираше по дължина, така че в обсега на гледката попадаше и малко късче от небе. Алекс обичаше да съзерцава това небе и да си представя, че е облак. Харесваше си някой и си представяше как се рее в пространството. Това я отдалечаваше от продажбите „за по-щастлив живот“ и когато се завръщаше към тях беше склонна да ги приеме като нещо не чак толкова безсмислено, колкото понякога й изглеждаше. Включи лаптопа и провери пощата си. Нямаше писмо от Янис. Само той все още не й беше изпратил месечната си справка за продажбите от територията на Гърция, за която отговаряше. Сигурно и днес имейлът му щеше да дойде пет минути преди дванадесет, когато изтичаше срока за получаване на справките в нейната електронна поща. Правеше го, за да я дразни. Въобразяваше си, че той можеше да бъде по-добър мениджър от нея за региона. Алекс едва се сдържа да не му напише напомнително. Всъщност, от дванадесет до два, когато изтичаше срока, в който тя трябваше да изпрати доклада си до Питър, щеше да има цели два часа, за да провери работата на Янис и да завърши доклада си съвсем спокойно. Може би с прекомерната си взискателност и припряност изнервяше колегите си и това ги караше понякога да й се противопоставят, всеки по неговия си начин. Погледна часовника на лаптопа. До оперативката на мениджърите, насрочена за десет и тридесет в кабинета на директора, на която щяха да му бъдат представени  визиите на опаковките на пет нови продукта, имаше цели петнадесет минути. Достатъчно време, за да си направи кафе на новата кафе машина, закупена преди два дни за мениджърския екип на фирмата. Докато пиеше кафето извади от чантата си тефтера, в който от време на време обичаше да си записва мисли. Трябваше да запише набързо съня. Защо да чака до обяд? Поколеба се. Не, нямаше смисъл да го записва сега. Върна тефтера в чантата. Снимките? Изведнъж осъзна, че нямаше как да ги има, защото не беше правила снимки. Беше сънувала, че ги прави. Петнадесетте минути вече изтичаха. Взе чашата си с кафе, за да я допие по време на оперативката, грабна от бюрото лаптопа и служебния тефтер със защипана химикалка към него и закрачи със служебната си походка към кабинета на генералния директор. Другите мениджъри вече бяха там. След малко се появи и директорът. Презентацията на Адриан, шеф на отдел „Опаковки“, за петте нови продукта, които предстоеше да бъдат пуснати на пазара, можеше да започне. Когато на прожекционния екран се появи опаковката на четвъртия от продуктите, Алекс забеляза, че визията й беше по-различна от варианта, който тя и колегите й бяха вече одобрили на предварителната си среща без директора. Адриан беше променил нещо в горния ляв ъгъл на опаковката и тя вече не изглеждаше достатъчно привлекателна за евентуалния купувач, според Алекс. Тя отвори лаптопа и потърси одобрените визии на опаковките в съответната директория, за да направи сравнение. Имаше само три и въпросната не беше между тях. Тогава си спомни, че Адриан й беше изпратил тези три с имейл, а тя беше снимала преди това другите две с телефона си в неговия офис, но очевидно бе забравила да ги качи в директорията. Въпросната, четвърта опаковка беше именно една от двете, заснети с камерата на телефона й. Толкова се възмущаваше от немарливостта на колегите си, а ето, че и тя беше проявила немарливост. Потърси снимките в галерията на телефона. Как не провери всичко това преди оперативката? Трябваше да го направи вместо да пие кафе и да се чуди дали да записва съня си. Но какво прелетя току - що на екрана на телефона? Върна бавно изображенията на фокус: каменни стени от огромни каменни блокове, а в далечината – величествени планински зъбери. Това бяха две много добре направени снимки от Перуанските Анди –  Мачу Пикчу и Изгубеният град на инките. Халюцинираше ли?

     – Алекс, как намираш промените в дизайна на четвъртата опаковка?  – прекъсна презентацията си Адриан. Беше забелязал, че е разсеяна. – Алекс!  

     – Даа... извинявай. – Трябваше да каже нещо, въпреки че бе загубила всякакъв интерес към това дали въпросната опаковка щеше да привлича вниманието на купувачите или не. Реши да повдигне процедурен въпрос. Припомни на Адриан и на колегиите си, че той не е трябвало да променя визията на опаковката след като е била одобрена на предварителната среща на мениджърите и че ако все пак е счел, че промяната е била наложителна е следвало да организира нова среща на мениджърите, а не да им поднася изненади тук – на срещата им с директора. След възражението на Александра, генералният директор се запозна с визията на опаковката, която мениджърите бяха одобрили, похвали Адриан за направената от него последваща промяна и заяви, че именно промененият от него дизайн на опаковката ще бъде окончателният.

     – Недей да страдаш, Алекс! – подметна Адриан на излизане от директорския кабинет. – Ще те направим шеф на корпоративните процедури с право да уволняваш всеки, който като мен се е опитал да ги наруши. „Натегач!“ –  измърмори Алекс, докато се прибираше в кабинета си. Включи лаптопа и провери пощата. Все още нямаше имейл от Янис. Как я изнервяше и тоя тип! Абе, само идиоти ли работеха в тази фирма? До дванадесет оставаха двадесет минути. Имаше и друга работа освен обобщения доклад, за който чакаше имейла от гръцкия си колега, но нищо не й се правеше. Нищо. Умът й беше изцяло в снимките от каменния град. Отвори телефона отново и ги потърси, надявайки се междувременно да са изчезнали. Но не бяха. Може би и някой друг трябваше да им хвърли едно око, все пак. Сети се, че преди три месеца нейна приятелка беше на екскурзия с мъжа си до Перуанските Анди, само че какво да я пита: дали това са снимки, или дали и тя вижда това, което Алекс вижда. Глупости! Най-добре беше да потъне в договора за покупко-продажба на хранителните добавки, който току-що се появи в пощата й, изпратен от Либра, дългогодишен клиент на „Джемини“, за да бъде сключен при условие на разсрочено плащане. Пет минути преди дванадесет в пощата й пристигна тържествено имейлът на Янис. Отдъхна си. Ако не се брояха двете странни снимки в телефона й, всичко друго си вървеше както обикновено. Проблемите си бяха проблеми. Идиотите си бяха идиоти. В тринадесет и петнадесет изпрати доклада за месечните продажби на „хранителните добавки за по-щастлив живот“ до Питър. Остави непрегледана половината от договора на Либра за следобед, защото договорът не беше спешен и излезе в обедна почивка да хапне нещо в близкото ресторантче за бързо хранене.


                                      

*    *   *

 

  След работа, Алекс се прибра в къщи, извади тефтера от чантата си и седна пред бюрото, за да запише всичко, каквото й дойдеше наум за снимките, които се бяха материализирали незнайно как от съня й за Перуанските Анди и сега се мъдреха в телефона й сякаш миналата нощ наистина е била там. По-късно щеше да помисли с кого можеше и дали изобщо можеше да сподели с някого всичко това, което не знаеше как да нарече, но си беше мистерия, колкото и да не й се искаше да е така. Постоя две-три минути с химикалка в ръка и отворен тефтер. Стана и си направи хубав чай. Върна се на бюрото с чашата и отвори тефтера отново. И тогава в спомените й се появиха едни други снимки.

Беше летен следобед. Децата от съседните къщи на улицата, която граничеше с боровата гора на Княжево, предградие на София в подножието на Витоша, се бяха събрали на детската площадка, в самото начало на гората. По онова време все още нямаше мобилни телефони. Снимките се правеха само с фотоапарати и се подреждаха в албуми. Този следобед се бяха уговорили всеки да измъкне по един семеен албум от къщи, за да разглеждат снимки и да си разказват историите, свързани с тях. В нейния албум имаше една снимка, която тя много обичаше. Баща й я беше снимал в двора, пред вратата на къщата им, когато беше на пет. Много харесваше роклята, с която се беше облякла специално за снимката. Майка й я беше изплела на ръка с две големи игли и няколко кълбета прежда – розова, бледо синя и малко лилава. Алекс очакваше, когато децата видят снимката да ахнат. Обаче Неда, Соня, Митко и Петьо мълчаха. Гледаха снимката и мълчаха.

– Ама какво селянче си на тази снимка! – прекъсна мълчанието Петьо. – Кой те облече така? Майка ти ли? – Другите продължаваха да мълчат.

– Чух от нашите   –  продължи Петьо, без да дочака отговор, – че майка ти била от някакво затънтено село до турската граница. Баща ти я бил довел от там, нали като военен имал работа по границата.

Алекс не отговори. Толкова много обичаше тази снимка.

– Алекс, ти защо живееш само с баба си? – реши да каже нещо и Соня в същата тоналност като Петьо.

– Не живея само с нея.

– Е, как да не живееш, – намеси се и Митко – наемателите на къщата не се броят.

– Къде са родителите ти?– обади се отново Петьо като следовател, който провежда разпит на заподозрян.

– Ами... на работа са... По цял ден. – отговори Алекс. Опитваше се да потиска треперенето на гласа си.

– А кога се връщат? – Петьо знаеше нещо, от което Алекс се страхуваше най-много.

– Вечер. Много късно. –   плахо и с наведена глава изрече Алекс, Все още се надяваше всичко да спре до тук.

– Е, колко късно? Колкото и да е късно все някой ще ги види – продължи да я напада Петьо. –  Но никой,  никой не ги е виждал. От много време. Никой, от цялата улица. Представяш ли си?

– В дванадесет се връщат...  –  едва чуто промълви Алекс. – В полунощ.

– Аз съм ги виждала. – Беше Неда.

– Да, бе, виждала си ги. – направи иронична гримаса Петьо. – Как ли пък, не? А защо тогава, всички говорят, че родителите на Алекс са мъртви.  – Алекс пребледня, а Петьо продължи със същата увереност, усещайки, че е приковал вниманието на децата. –  Баща й застрелял майка й с пистолета си, а после се застрелял и той.

– Млъкни! – извика Неда. – Откъде знаеш?Никой не е виждал некролог.

– Знам от моя баща. Една вечер го чух да казва на майка ми, че той е помогнал на бабата на Алекс, нали е адвокат и то много известен. Иначе за малко да оставят Алекс в дом за сираци и изоставени деца. Много трудно било за съдиите да разрешат на баба й да се грижи за нея. – заключи Петьо.

– Не е вярно! – изкрещя Алекс, грабна албума и побягна. Три дни не излезе от къщи. Баба й се обади в училище и съобщи, че Алекс е болна, после в дома им дойде лекар, за да даде на Алекс някакви успокоителни лекарства, после баба й се срещна с директора на училището, после я отписа от това училище и я записа в друго. Горката! Добре, че съдиите й разрешиха да осинови внучката си. Всичко това се беше се случило преди двадесет години. Тогава Алекс беше на осем, а Петьо на девет. Не го беше виждала от много отдавна, но преди месец се засякоха случайно пред съдебната палата.  Каза й, че е станал адвокат. Адвокат Горанов. От визитната картичка, която й подаде се виждаше, че работи в адвокатска кантора на баща си –  „Горанов и син“. Преди два дни Алекс получи покана за приятелство във Фейсбук от Петьо. Тя отпи голяма глътка чай, затвори тефтера и отвори лаптопа, който стоеше на бюрото. Влезе във Фейсбук и прие поканата на Петьо. Нямаше идея защо го направи. Може би, за да разглежда снимките от живота на един успял човек, когото ненавиждаше, не само заради лошия спомен от детството. Когато Алекс стана на осемнадесет, Петьо най-нагло й беше предложил да бъде неин кавалер за абитуриентския бал. По същото време, той вече беше студент по право, а след като тя  му отказа, той й се присмя: “ Не ти се сърдя, Александра. Как бих могъл? Напротив. Разбирам те. Ти си едно хубаво, но уви, доста комплексирано момиче. Исках да ти оправя малко самочувствието. Да те заведа на бала с една страхотна кола и всички да ти завиждат. Но, няма проблем. Знаеш, че за моето внимание момичетата се редят на опашка.“ Трябваше вече да си ляга. През целия си живот Алекс бе таила неясно намерение да уязви Петьо, да го унижи, да го накара да страда, за да разбере какво й беше причинил. Никога не си беше представяла какво точно искаше да му се случи, но не се съмняваше, че винаги е искала да му отмъсти, въпреки непрекъснатите увещания на баба си да му прости и да забрави, както било редно. По християнски. Докато баба й беше жива Алекс се опитваше да прогонва натрапливите си мисли за възмездие и понеже не й беше лесно, изпитваше чувство за вина, но откакто тя си беше отишла преди година, мислите взеха да я навестяват все по-често. И тя вече не се опитваше да ги гони, а някогашното й чувство за вина бе заменено с осезаемо очакване на закъсняла справедливост. Трябваше вече да заспива. Утрешният ден щеше да започне с ранен конферентен разговор с Питър по въпроси за месечните продажби на Балканския полуостров. Може би щеше да се включи и Лайза. Все нещо не им беше ясно на тия хора, колкото и прецизно Алекс да им обясняваше всичко в докладите си. Само тъпи хора ли стигаха до високите корпоративни нива? В крайна сметка изглежда, че това беше важна част от работата им – да задават тъпи въпроси на тези от по-ниските нива, за да им лазят по нервите и да си мислят, че така контролират световния бизнес на „Джемини Холдинг“.

 

*    *   *

 

В съня си адвокат Петър Горанов усети, че някой го наблюдава. До леглото му стоеше момиче с качулка на главата, спусната над очите. „Това е сън.“ – помисли Горанов в съня си. Никой не можеше да влезе в луксозната му къща в Бояна, квартала за богати в подножието на Витоша, известен още като софийският Бевърли Хилс. Имаше денонощна жива охрана и видео наблюдение.

                   – Трябва да напишеш нещо! – изрече със заповеден тон момичето и насочи към лицето му пистолет.

– Как-во? – заекна Горанов и разтърка очи. Нима беше възможно? Ще осъди охранителната фирма за неизпълнение на договорни задължения и обезщетение за причинени вреди. „Копелета смотани!“ – помисли в гнева си – „Толкова пари им плащам!“

– Ставай! – изрече заповедно момичето.

– Какво да напиша? – промърмори адвокатът докато се надигаше от леглото на лакти. Полагаше усилия да изглежда спокоен и да печели време, за да се ориентира в това, какво точно се случваше. Момичето беше роднина или приятелка на негов клиент и най-вероятно ставаше въпрос за някакво недоразумение, което той трябваше да изясни. Защитните му речи в съдебни процеси по повод престъпления, извършени от неговите доверители му бяха донесли успех в професията. Би следвало да може да защити и себе си с подходящите думи в случай като този.

Едно извинение трябва да напишеш! –  като че ли с малко по-спокоен глас изрече момичето.

За какво?

–  За това, как преди двадесет години ме нарани брутално и съсипа детството ми. –  изкрещя отново момичето. – Ставай! – Тази пикла май не се шегуваше, но той щеше да се справи. Беше виждал всякакви хистерични женички – съпруги на престъпници, дъщери на престъпници, любовници на престъпници. Изведнъж нещо проблесна в полуразсъненото му съзнание:

– Алекс! Ти си Алекс! Познах те! – възкликна адвокатът, сякаш се беше зарадвал на среднощното посещение на момичето. – Виж, Алекс, прибери това нещо. – той посочи пистолета. Знам за какво говориш, но... минали са цели двадесет години от тогава. Мислех си, че сме го забравили. Наскоро ти дадох моя визитка, ти я прие, после прие и поканата ми за приятелство във фейса... И сега изведнъж... с този пистолет. Кво става? Тогава бяхме деца. Много малки деца. Не съм знаел кво правя. Бил съм дете. По смисъла на Наказателния кодекс малолетните са невменяеми. Така че, дай да говорим като големи и разумни хора. – Горанов се надигна от лакти, на които досега се подпираше в полулегнало положение и приседна на леглото, омотавайки одеялото около кръста си. Тя продължаваше да го държи на прицел.

Не ме интересува Наказателния ти кодекс! Ставай и пиши!

Адвокат Горанов отвори лаптопа си, който стоеше на малката масичка до леглото му и влезе послушно в профила си във Фейсбук.

                    – Какво да пиша? Нали тук искаш да пиша?

– Да. Ще диктувам. Пиши! „ Приятели, длъжен съм да направя следното изявление:“ – Пишеш ли? – адвокат Горанов кимна утвърдително и написа продиктуваното изречение. – Продължавай! – изкрещя момичето. – „ Аз, адвокат Петър Горанов, който по професия помага на хората и ги защитава дори когато са направили престъпление, преди години съсипах живота на едно момиче.

Надявам се, сега всичко да се оправи! –  чу се да казва адвокатът с успокояващ тон, който използваше за клиенти – истерици и вдигна глава от екрана на лаптопа. Алекс я нямаше. Върху възглавницата на леглото му лежеше захвърления пистолет, който тя до преди малко държеше насочен срещу него. Неговият пистолет. Преди година си беше издействал разрешение за носене на оръжие за самоотбрана. Не беше лесно, но органите на властта отчетоха обстоятелството, че той беше адвокат на бандити от организираната престъпност, извършили тежки престъпления като членове на престъпни групи по смисъла на Наказателния кодекс. Въпреки охраната, за която плащаше, винаги държеше до възглавницата си и този пистолет.

– Алекс! –  този път тонът му беше почти умолителен, но никой не му отговори. Как беше успяла да изчезне все едно, че никога не е била тук! Не беше чул стъпките й по мраморния под, изобщо някакво движение...

 

 

*    *   *

 

 

     Усети първите слънчеви лъчи през затворените си клепачи. Опита се още малко да задържи на фокус картините от съня си. Така щеше да ги запомни и да се пробва да разгадае посланието от онази никому неясна същност, наречена подсъзнание. Видя се с насочен към Петьо пистолет. В неговия  дом. Ужас! Откъде се беше взел този пистолет в съня й? Никога не се беше докосвала до пистолет. “Ще закъснея за работа.“ – тази мисъл я изхвърли като катапулт от виденията на съня. Алекс скочи от леглото и зашляпа с чехли към банята. В обедната почивка щеше да запише съня. Пред вратата на банята се спря. Отиде до бюрото, където беше оставила лаптопа си преди лягане и влезе във Фейсбук. Нямаше никаква логика в това, което правеше, но не можеше да не го направи. Ето го! „Приятели, длъжен съм да направя следното изявление. Аз, адвокат Петър Горанов, който по професия помага на хората и ги защитава дори когато са направили престъпление, преди години съсипах живота на едно момиче.„  Значи го беше написал на стената в профила си. Но как изобщо беше възможно да се случва това? Дали не беше станала сомнамбул? Можеше ли сомнамбул да стигне в нощната си разходка от Княжево до Бояна, където се намираше новата къща на Петьо? Всъщност, изобщо не беше далеч, като тръгнеш пеш по Княжевското шосе – най-много двадесет минути… А до Перуанските Анди откъдето имаше две снимки в галерията на телефона си?

 

*    *   *

 

     Охранителните камери не бяха засекли момичето, което по думите на адвокат Петър Горанов било проникнало в дома му, опитвайки се да го убие с неговия пистолет. Криминалистите от своя страна не успяха да открият други отпечатъци от пръсти върху пистолета освен неговите. Ако не беше това изявление, което Горанов беше написал в профила си във Фейсбук, щеше да бъде безспорно, че нощното посещение на момичето е било само в неговата глава: сън или халюцинация. Можеше да напише нещо, последващо, с което да омаловажи въпросното „изявление“ във Фейсбук, но не го направи. Мислеше си, че липсата на доказателства, затова че момичето е било в дома му, не означаваше, че то не е било в действителност. Адвокат Горанов знаеше, че понякога доказателствата, които бяха необходими за съдебния процес, например, не можеха да бъдат събрани. И съответно престъпникът не можеше да бъде задържан, въпреки че беше извършено престъпление и можеше да се направи основателно предположение кой го е извършил. За сега обаче трябваше да престане да говори за случилото се и да успее да го замаже някак си. Видя, как момчетата от охраната, та и самият им шеф, на моменти го гледаха странно докато проследяваха записите на камерите. Със снизхождение.  Питаха се дали да не го напуснат веднага преди да е откачил напълно и докато не е станало късно.

     В кантората пристигна с голямо закъснение поради непредвидени обстоятелства от лично естество както бе уведомил секретарката си по телефона. Налагаше се да бъде отложена срещата с важни клиенти и изобщо целият график за деня се беше объркал. Въпреки това преди да седне на бюрото си реши да почука на вратата на кабинета на баща си. Трябваше да поговори с него. Отдавна му се искаше да го направи, но все отлагаше. Знаеше, че в днешния ден баща му нямаше насрочени заседания в съдебна зала, така че се надяваше да му отдели малко време и да поговорят за случая с родителите на Алекс. Уж като правен казус, върху който старият адвокат Горанов някога бе работил. Така научи, че бащата на Алекс бил командос от специалните части към Министерството на отбраната. Максим, така се казвал. След бруталното убийство на най-близкия му приятел по време на изпълнение на служебния му дълг, Макс отключил остри психични отклонения. В къщи започнал често и без причини да прави скандали, не си сдържал нервите и дори налитал на бой на случайни непознати на улицата. Съпругата му го умолявала да напусне работата си, да предаде оръжието си и да започне друга, по-нормална работа, както тя обичала да казва. Знаела, че той нямало да издържи рутинния, периодичен психотест и че ще бъде уволнен, което щяло да го съсипе окончателно. Той, самият не си представял да работи каквато и да било друга работа, а вече разбирал, че нещата не отиват на добре. В злополучната вечер жена му го уведомила по категоричен начин, че ако на другия ден той не си подаде оставката, тя ще се свърже с прекия му шеф, за да му обясни нещата. Търпението й се било изчерпало. Макс обещал на жена си, че ще постъпи точно така, както тя искала и й благодарил, затова че била толкова разумна и се грижела за негово добро. Тръгнал по стълбите към втория етаж на къщата, където била шестгодишната Алекс, за да я прегърне за лека нощ, но в последния момент променил намерението си. Върнал се при жена си. Извадил пистолета и стрелял два пъти: веднъж в сърцето на жена си и веднъж в своето. Бабата на Алекс, която живеела в същата къща, успяла да предпази детето от зловещата гледка.–  „Да. Стават такива неща.“ – заключи адвокат Горанов-баща. – „Какво ли не съм виждал по наказателните дела... Бабата на Алекс, госпожа Василева не допуснала Алекс да присъства на погребението и не разлепила некролози. Казвала на момичето, че родителите му са заминали на по-хубаво място, където един ден щели да отидат и те, двете. Въпреки че знаела, какво се е случило в онази вечер, когато в къщата им отекнали два изстрела, Алекс предпочитала да не възразява на баба си, нито да я разпитва, знаейки, че казаното от нея върши работа на самата - нея. Живеела като в полусън, докато не се случило нещо, което я изтръгнало от унеса и я накарало да осъзнае ужаса от смъртта на двамата си родители. Един ден, някакво момче от квартала в присъствието и на всички, нейни приятели съобщило, че знае какво е направил баща й. След случката Алекс сякаш потънала в себе си. В новото училище, в което баба й я преместила, избягвала съучениците си. Не общувала и с децата от улицата. Въпреки всичко се справяла с уроците си и била добра ученичка.“

     – Знаеш ли кое е това момче, което...?

     – Мисля, че, госпожа Василева знаеше. Сигурен съм, че знаеше, но... никога не ми каза. Имаше си достатъчно свои грижи. Делото за осиновяването на Алекс, по което й бях адвокат не беше леко, защото освен баба на Алекс, тя беше и майка на баща й, извършил убийство и самоубийство. Съдиите назначиха тройна психиатрична експертиза със задача да бъде установено дали психичното отклонение на Максим не е било причинено от наследствена обусловеност. Заключението на експертизата изключи по категоричен начин подобна възможност и това беше решаващо, за да се допусне осиновяването на Александра от баба й. Що се отнася до въпросното момче, какво да ти кажа... Децата са агресивни понякога. Спомням си, как ти се карах на теб, веднъж, когато бяхме на излет в планината. Беше взел на прицел една костенурка и я замеряше с камъни. Да си бил най-много на четири или пет, там някъде. Каза ми, че искаш да видиш колко е здрава къщичката й. Добре, че реагирах навреме, иначе...

     – Ще тръгвам за градския съд. – приключи разговора адвокат Горанов-син.

     Тръгна за съдебната зала, но не му се влизаше в автомобила. Искаше да походи пеш и да си събере мислите след разговора с баща си. Защо? Защо я бе наранил така? След като от малък я харесваше повече от всички други момичета? Бяха израснали в Княжево, на една улица. И в една детска градина. Той беше по-голям с почти цяла година и винаги бдеше над нея: да не я спъне някой, да не я удари, без да иска. Децата бяха безразсъдни в игрите си и понякога доста опасни. За едно Новогодишно тържество в детската градина учителката реши децата да танцуват валс по двойки: момиче и момче. Е, какво ли не направи тогава малкия Петьо, за да се падне в една двойка с Алекс. Но не. Госпожата избра Сашо да танцува с нея. Най-добрия му приятел. Що настъпвания отнесе Искрето, неговата дама за валса, понеже той непрекъснато се опитваше да гледа към Алекс и Сашо и не успяваше да внимава в танца. Повечето момиченца от детската градина го харесваха, но те не му бяха интересни. Замисли се, че в Алекс винаги е имало някаква тайнствена привлекателност. И преди да се случи нещастието с родителите й тя пак изглеждаше тъжна. Винаги говореше така, сякаш е някак си много по-голяма от другите деца. А когато всички от детската градина тръгнаха на училище, стана ясно, че Алекс не може да бъде с тях, защото беше по-малка с една година. Много й беше криво, защото само тя от всички деца на улицата щеше да остане в детската градина. Когато стана абитуриентка той вече завършваше първи курс „Право“ в университета и си имаше приятелка – Поли, негова колежка от същия випуск. Малко преди абитуриентския бал на Алекс реши да скъса с Поли. Беше му писнала, а и се надяваше Алекс да приеме поканата му, той да й кавалерства за бала и така-нататък... Всъщност, ако Александра му беше обърнала внимание още докато бяха деца, животът му щеше да бъде много, много по-различен. Но тя сякаш не го забелязваше така, както на него му се искаше. Затова я беше наранил в онзи далечен следобед, с албумите, там на детската площадка до боровата гора в Княжево. За да си отмъсти. Затова го беше направил. А когато пораснаха реши, че като предложи да й кавалерства за нейния бал, тя ще разбере колко държи на нея, въпреки че не й се беше извинил за случката в детските им години. И до ден днешен не знаеше как стана. Другите деца вместо да го възпрат, нещо, което той очакваше, го бяха насърчили. Всички с изключение на Неда. И те ли като него са искали да си отмъстят за нещо на Алекс? Но дори и след като се премести в другото училище, Алекс продължаваше да го поздравява. И него и другите деца от улицата. Беше се затворила в себе си, но не изглеждаше да ги мрази. Може би, затова се беше заблудил и бе решил да й предложи кавалерството си за бала й, с намерението, че това ще оправи всичко с обратна сила, както се казваше за някои казуси в правната наука.

 

*    *   *

 

     През целия работен ден Алекс си мислеше за насочения към Петьо пистолет от съня и за това, което той реално беше написал в профила си във Фейсбук.  Когато се прибра в къщи, извади от рафтовете на библиотеката „За да достигнеш плода“ на Шърли Маклейн. Книгата, с която тя беше пътувала мислено до Перуанските Анди. Отвори я на страницата с мистичното езеро. Именно, там, Шърли обяснява как се учи да пътува в пространството, извеждайки духа си посредством тънка сребриста нишка, свързана с тялото. Алекс беше опитвала да прави това и беше виждала сребристата нишка да се къдри спираловидно, докато духът й се рее по звездното небе, но винаги й оставаше съмнение дали наистина е видяла такова нещо или си е представила, че го вижда. Не се съмняваше, че Шърли е преживяла пътуване на духа извън тялото си, но тя беше Шърли Маклейн: писател, холивудска актриса, танцьорка, йога, пътешественик и какво ли още не, със световна слава. Защо да не е преживяла и нещо свръхестествено? Докато Алекс беше едно обикновено момиче и й беше трудно да приеме, че излизането на духа й в пространството не е само нейна представа и че и тя би могла да изживее такова, свръхестествено състояние, подобно на самата Шърли Маклейн. Преди няколко вечери отново бе опитала да освободи духа си и да му позволи да се рее из звездите над терасата в дома си, така, както обичаше мислено да се рее с някой облак из късчето-небе, което можеше да види от работното си място в „Джемини Лимитед“. Когато насочи съзнанието си към приключване на упражнението, усети остра, режеща болка в диафрагмата. Гореща пот изби по челото й. Беше се уплашила до смърт, че сребристата нишка ще се скъса преди духът й да се върне отново в тялото й. Успя да се овладее и да приключи упражнението. Когато страхът от смъртта беше вече отминал, осъзна, че това, което от известно време се опитваше да направи не вярвайки, че някога изобщо може да направи, се беше случило. За пръв път. Алекс плъзна поглед по редовете на страницата. И докато четеше описанията на Шърли, които знаеше почти наизуст, все повече осъзнаваше, че случилото се преди няколко вечери изглежда продължаваше да се случва по някакъв по-различен начин.

 

*    *   *

 

      Айфонът на адвокат Петър Горанов изпиука.  Той отвори съобщението и прочете: „Откажи се от пистолета си. Опасно е да имаш пистолет. Откажи се и от охраната си. Знаеш, че не може да те опази.“

Съобщението беше от неизвестен номер, но той знаеше от кого е. Вече беше решил да й разкаже всичко. Да й каже, че я харесва, откакто я помни, че винаги й се е възхищавал как се е справила в живота си без родители. И дано признанието му да има действие с обратна сила, както се казваше в правната наука понякога, и да бъде отнесено към оня следобед отпреди двадесет години, когато беше съсипал нейното детство, но и своя живот.

 

*    *   *

 

    

     Алекс бавно изкачваше каменните стъпала на каменния град. Знаеше, че са три хиляди. А наоколо – каменни стени от огромни каменни блокове, каменни тераси и останки от каменни дворци и храмове. В далечината се виждаха величествените планински зъбери на Перуанските Анди. Беше в Изгубеният град на инките. Търсеше храма на слънцето и след малко щеше да се озове пред него, по думите на екскурзовода, заедно с останалите девет туристи от групата. Не обичаше да прави снимки, предпочиташе да се наслаждава на момента и да го превърне в ярък спомен, но този път реши да наруши това правило и да направи две, за да ги сравни с едни, други снимки от същото място, направени преди време.

 

© Галя Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??