Има дни, в които изобщо не ми се прибира вкъщи. Всъщност се прибирам, правя две крачки навътре, по коридора, и някак си рязко ми се приисква да избягам. И да не се прибирам поне следващите два дни.
Като тая вечер. Отварям вратата. Кучето връхлита, въртейки се неистово в кръг, докато котката вече се е изстреляла на стълбището с едничката цел да препикае и нагризе цветенцата на леля ти Донка. Следва преследване на беглеца и борба за достъп в къщата. Кучето скимти радостно, опитва се стоически да ми оближе физиономията и ми дъвче връзките на обувките, което прави събуването невъзможно. Котката е гладна, както винаги, усуква се в краката ми и се ежи на кучето. Добре.
Няколко крачки ме делят от банята. Стигам. Отварям вратата. Незнайно как, за няколко часа, кошът за пране се е превърнал в планина от мърляви дрешки, чорапки, чантички, хавлийки и разни други неизвестни парцалки. Настъпвайки един изпълзял ръкав, предизвиквам лавина. С последни сили си пробивам път до душа. Добре.
Сещам се, че ...