Не я я помня млада, но някак величава ми се струва изправена до входната врата. И си мисля, че винаги е била такава. Годините не бяха успели да отнемат жилавата й непреклонност и стоицизъм, присъщи на селския труженик. И на една съпруга и майка. Нито черното вдовство.
Изпратила мъжа си на гурбет, от който не се върнал.
Не повярвала и на писмото за взрива в мината, и на гробището не отишла, когато го погребали в затворен ковчег. Защото гробището е за мъртви хора, а не за празни сандъци. И защото вярвала. Вярвала на мъжа си, че никога няма да я изостави, и че дори да чуе нещо за него, да не скърби и плаче.
„Един ден, обещал й той, пак ще се съберем, щом така сам Бог е отредил. Ти опази чедата ни.“
Това заръчал. И тя заживяла, изпълнявайки повелята му.
Минали годините й в отглеждане на децата, стопанисване на къщата, чиракуване на добитъка.
Изтекли очите й, но не от рев по гробищата, а от взиране по пътищата – няма ли го? Вратичката да хлопне - дали не е той? Шумка да падне - стъпките му ...