Имах цял ден да преценя дали не искам да разваля това споразумение. Обаче истината беше, че ми беше интересно поне да чуя детайлите.
Когато на следващия ден отидох на уреченото място, всичко все още ми изглеждаше като сън. Боян ме чакаше в подлеза на метростанция Сердика, както се бяхме разбрали. Облечен неглиже, както се бяхме договорили – дънки, яке и тениска. Също като мен. Аз бях дошла десет минути по-рано, но той вече беше там. Значи поне беше взел предложението ми за предварителна среща достатъчно сериозно, за да си направи труда да дойде навреме. Не беше взел цветя, което ме успокои - не считаше това за среща. Поне се надявах да е така.
- Здравей! – той се ръкува с мен. – Подранила си.
- Ти също.
- Нищо работа – той просто сви рамене. – Сега накъде? Да седнем някъде?
- Нека първо да се поразходим – казах и посочих към подлеза. – Мисля по-добре, когато се движа.
Двамата закрачихме по Цар Освободител, покрай Президентството и останалите представителни сгради. Визитната картичка на София. Хвърлих му два-три погледа скришом и впечатлението ми от вчера се потвърди. Изглеждаше добре, очевидно имаше и пари, защо му беше да плаща на жена да бъде с него? Повечето момичета биха убили да са редом до такъв мъж. Не че беше красив като фотомодел, нищо такова. Просто беше симпатичен. Никакви кой знае какви невероятни външни белези.
Беше висок, да, беше възпитан – поне за момента се проявяваше такъв, обаче в кафявите очи и коса нямаше нищо, по което чак да припаднеш. Всъщност, моят външен вид също не беше нищо особено.
- Е, няма ли да ме попиташ нещо? – наруши тишината той, когато вече прекосявахме паркинга пред Двореца.
Изчаках да влезем в парка и да забавим ход.
- Що за мъж плаща на жена да бъде с него?
Очаквах някакви излияния, но Боян просто ме погледна неразбиращо.
- В смисъл?
- Ами – хвърлих му преценяващ поглед, - не си нито грозен, нито стар, нито глупав. Поне на първи прочит. Имаш и пари. Тогава защо си стигнал дотам да плащаш на жена да бъде с теб по специални поводи? Повечето жени биха се избили за такава възможност, при това безплатно. Освен това, никой не дава пари преди да е преценил инвестицията.
Боян се огледа из парка – по това време на деня – към шест следобед – беше почти празно. Хората бързаха да се приберат у дома, а младежите не бяха излезли все още за вечерното „пейка парти“
.
- Да кажем, че съм мъж, на когото му е писнало да го гледат като касичка.
- И затова си плащаш сам преди да ти поискат? Не ти вярвам!
Той спря и двамата седнахме на една пейка. Боян гледа известно време как си играят децата на полянката зад двореца и каза:
- Виж, Звезделина, гледам на това като на услуга – намръщих се и той вдигна ръка. – Нямам нищо такова на ум. Не такава услуга, каквато се върти в главата ти.
- Нямаш представа какво се върти там.
- Дали? – Боян наклони глава на една страна. – Мъж, който си плаща на жена да го придружава, при това не малко пари. Не само не ми вярваш, мислиш ме за ненормален?
Кимнах.
- Мисля те за психопат. Не отричам.
Боян се засмя все едно съм казала най-забавното нещо на света.
- Я какво остро и прямо езиче! Доста си откровена за адвокат!
- Откровена съм винаги, когато мога.
- Добро качество – Боян ми се усмихна, явно доволен от чутото. – Та, на въпроса. За мен цялата ситуация е проста. Нямам право на грешки, затова не мога да разчитам на някоя импулсивна глезла да развали всичко и да ме изложи пред потенциалните ми бизнес партньори. Затова предпочитам да уредя подробностите предварително и да заплатя, колкото е нужно, за да съм сигурен, че възможно най-малко неща ще се объркат.
Облегнах се назад на пейката и го изгледах отгоре додолу.
- Със същия успех можеше да наемеш някоя актриса. Те поне знаят как да играят роля.
Боян изсумтя и се засмя отново.
- Има много красиви актриси, не отричам. Обаче те имат един основен недостатък.
- Биха поискали по-висок хонорар? – засмях се аз на свой ред. – Или просто известните са лесно разпознаваеми?
Представих си как някоя актриса от сериал върви ръка за ръка с него и се представя за приятелката му и му се кълне във вечна любов. Идеята никак не ми хареса.
- Не, просто най-често са празноглави – каза той и ме погледна с пламъче в очите. - Могат да заучат текст и да го рецитират, но не могат сами да реагират в конкретната ситуация. А аз не мога да си позволя риск. Нужна ми е интелигентна жена, която да може да мисли бързо и да преценява какво и кога би могла да каже. Затова се спряхме на теб.
- Ние? Кои сте тези „ние“?
За миг в главата ми се мярна някакъв криминален сценарий, но после се сетих, че лично шефката ми е гарантирала за него.
- Когато споделих проблема си с Велина, тя предложи да помогне и ми разказа за теб – отговори ми той спокойно. – За момента, признавам, доста по-пряма си, отколкото очаквах, но иначе мога да кажа с чиста съвест, че напълно оправдаваш очакванията ми.
Намръщих се.
- Извинявай, но това прозвуча все едно си ме избрал на пазара за роби. А аз съм съвременна еманципирана жена и отказвам да бъда третирана като стока!
Боян поклати глава.
- Не съм искал да прозвучи така. Просто казвам, че оценявам качествата ти. Не само безупречния ти външен вид. Красива си – тук ми се усмихна.
- Благодаря. Което ме връща към една доста по-прозаична тема. Какво точно се очаква от мен? Не е като да имам опит в подобни неща.
Опитах се да звуча забавно, но единственото което успях да чуя беше нервното си кикотене.
- Нищо сложно – трябва да ме придружаваш на няколко официални събития. Повечето ще са вечер, но има няколко целодневни, където от нас ще се очаква да се представяме като двойка. Нищо интимно, разбира се – той махна с ръка, все едно искаше да разсее съмненията ми. – Просто имам нужда от чаровна, интелигентна и възпитана жена, която знае как да се държи.
- И това ще продължи две седмици, така ли?
- Самите събития са по-малко от седмица, но предположих, че ще имаме нужда от време да се опознаем, така че да – две седмици. Считано от днес, впрочем.
Извадих органайзера от чантата си и отбелязах датата след две седмици, когато ангажиментът трябваше да приключи. Трябваше да отложим дела, имаше едно изслушване в съда и още куп неща. Боян също бръкна в джоба на якето си и извади запечатан плик.
- Което ми напомня, че всички разходи за този период са за моя сметка. Вземи!
Поех плика и го отворих. Вътре имаше дебитна карта и пин код. С моите имена и срок на валидност доста по-дълъг от ангажимента.
- Вързана е към моята сметка – уточни той, - с нея можеш да купиш всичко, което ти е нужно. Дрехи, пари за фризьор, такси, такива неща. Завъртях картата в ръцете си.
- А не ти ли минава през ум, че мога да взема тази карта, да изтегля наличността и да погася кредита си? Без да направя нищо за теб?
Боян сви рамене.
- Велина не те представи като такава жена, а и аз не мисля, че би го направила наистина. Колкото до картата, тя може да бъде използвана само за покупки и има лимит. Макар че едва ли ще можеш да го надвишиш.
- Да не би да е златна?
- Не, но има предостатъчно.
Стана ми смешно.
- Хубава жена.
Боян ме погледна учудено, а после махна с ръка.
- Какво имаш предвид? Наистина си много красива, но…
- Не, това е като във филма.
- Кой филм? – Боян изглеждаше озадачен.
- Как кой, нали ти казах – „Хубава жена“! Сещаш се, Ричард Гиър, Джулия Робърдс?
Той се намръщи.
- Чувал съм го, но не съм го гледал. Не си падам по романтичните филми.
- Защо ли не се учудвам. Та, това е същото като във филма!
- В смисъл?
- Даваш ми кредитна карта…
- Дебитна е.
Беше поразително как не може да схване за какво му говоря. Филмът беше класика, въртяха го по телевизията от години. За момент допуснах, че може просто да се прави на мъжкар пред мен и да се опитва да ми докаже, че не гледа романтични филми.
- Добре де, разбра ме, нали?
- Не съвсем, но ще направя проучване и сигурно ще разбера – каза Боян през смях.
Отново завъртях картата в ръцете си.
- Значи казваш, че мога да си купя всичко, което ми е нужно за изпълнението на договора?
- Точно така – той кимна. – Аз ще одобрявам плащанията после. Разчитам на твоя добър вкус – тук ме огледа преценяващо, - доколкото виждам, знаеш как да изглеждаш добре.
Боян стана от пейката и двамата продължихме да се разхождаме като отново се върнахме на тротоара покрай Цар Освободител. Свечеряваше се, но все още оставаше приятно топло.
- Искаш ли да седнем да хапнем някъде? – попита ме той.
- Тук заведенията са доста скъпи, а и двамата не сме облечени подходящо, но не бих отказала да седнем на бира в парка.
Боян спря на място, завъртя се и ме изгледа шокирано.
- Ти си първата жена, която познавам, която предпочита бирата пред просекото!
- Обичам просеко – казах аз, - но с тези дрехи бирата ще изглежда по-естествено.
- Мъдро решение. И въпреки това крайно необичайно! Бях се подготвил да те водя в скъп ресторант...
- За всичко има време – свих рамене аз. – Днес ми се иска да сме по-неформални.
Той кимна и се запътихме към университета. От едно от магазинчетата около Докторската градина, Боян купи по едно кенче бира за всеки. Окупирахме беседката в Докторската градина и едва тогава той каза:
- Сега е мой ред да ти задавам въпроси.
- Давай! – казах и отпих от бирата си. – Така ще е честно.
- Що за жена се съгласява на подобна сделка? – попита той и очите му се смееха, но не можех да кажа дали причината беше бирата или нещо друго. - Когато влезе в кабинета на Велина, бях сигурен, че ще ме пратиш да вървя по дяволите.
- Все още го обмислям – казах аз сериозно, - а иначе – жена, която много държи на работата си и няма много алтернативи.
Боян стана сериозен и остави кенчето на пейката до себе си.
- За какво е този кредит? Ако трябва…
- Не, ипотека е, нищо страшно.
- Много малък размер е за ипотека.
- Защото само наплащам дял, една четвърт от имота. Благодарение на злобата си леля, която смята, че целият свят й е длъжен – отговорих и ми се прииска да запаля цигара, а ги бях отказала преди две години.
Боян ме погледна съчувствено.
- Май много обичаш това жилище.
- Беше на прабаба ми, и да – влюбена съм.
- Къде е то? – попита той, но му хвърлих такъв поглед, че побърза да добави – Права си, задавам твърде много въпроси.
Кимнах и вдигнах кенчето бира в чест на тази констатация.
- Именно. Сега е мой ред. С какво се занимаваш?
- Проектант съм. Работя в голяма компания, проектираме зелени сгради.
Примигнах. Бях чувала нещо подобно някъде, обаче не ми говореше нищо.
- Зелени?
- Да, с нулев въглероден отпечатък. Срещите, на които имам нужда от твоето присъствие ще бъдат с потенциални партньори от САЩ и Япония – заговори Боян разпалено и очите му светнаха. - Ако се справим добре, моята компания ще получи огромен проект за проектиране на бизнес сгради да Балканите.
- Твоята компания?
Зяпнах. Беше ми станало ясно, че не е случаен, но чак предприемач...
- Точно така – той кимна, - аз съм съосновател на компанията. Работихме много, за да стигнем до тук. Сега, предполагам, разбираш защо не мога да си позволя никакви грешки, нали?
Кимнах.
- Напълно.
Чукнахме се с кенчетата по този повод. Не парадираше с този факт, но не го и отричаше. Това ми хареса. Имахме достатъчно самовлюбени клиенти в кантората.
Малко по-малко започвах да разбирам защо е стигнал до откачената идея да наеме жена, която да се погрижи всичко да е наред. Допихме остатъка от бирата в мълчание. Боян погледна часовника си и стана.
- Ще трябва да тръгвам. Утре имам важна среща.
- Добре, как ще поддържаме връзка?
Аз също станах и изтупах дънките си. Беседката може и да беше популярна, но не беше особено чиста.
- Аз имам твоя телефон, ти моя. Ще те предупреждавам възможно най-рано за всичко. Първият ни ангажимент е след три дни, считай го като генерална репетиция.
- Три дни? Аз очаквах да е утре вечер.
- Реших да ти оставя малко време да се подготвиш. Ще си повикам такси, искаш ли да тръгнем заедно?
Погледнах колко е часът на екрана на телефона си. Минаваше осем.
- Не, благодаря, времето е хубаво, ще повървя пеша и ще се прибера с градски транспорт.
Боян кимна и тръгна да си върви. После обаче размисли и се върна.
- Не ми отказваш само защото ви нямаш доверие, нали?
- Не, наистина искам да се поразходя – свих рамене аз и изхвърлих смачканото кенче в първата кофа за боклук, която ми попадна.
Двамата мълчаливо закрачихме рамо до рамо към университета.
- Обаче все пак не ми вярваш?
- Не – поклатих глава аз. – Но уважавам отдадеността ти на работата.
Той кимна и се усмихна.
- Усещам, че ще работим добре заедно.
- Надявам се да е така.
Махнах му за довиждане и изчезнах в подлеза. Вече знаех, че може би не е чак толкова ненормален. Имахме едно общо нещо – и за двамата работата и това тя да бъде свършена както трябва, беше на първо място.
© Бистра Стоименова Всички права запазени
Иначе тука никаква подготовка няма все още. Ни-как-ва 😃😃😃