Беше студен ноемврийски, съботен ден. Кафенетата бяха пълни с хора. През огромните стъкла можеха да се видят безброй усмивки и мили погледи. Всеки се смееше, обсъждайки нещо, което го интересува.
Там, навън, обаче стоеше Катерина - младо, немного високо 18годишно момиче. Тя имаше дълга, начупена, до рамене коса и топли, кафяви очи. Походката и бе бавна, но тя за никъде не бързаше. Вървеше съвсем спокойно, с поглед към земята. Не се оглеждаше край себе си. Нямаше нужда да вижда познати, които щяха да я заговорят с общите приказки, които тя не обичаше.
Не мина много време, докато Кат стигна до онази, тяхната - на нея и Тихомир, пейка. Тя седна, облегна се назад и сви в ръцете си стара снимка. Погледът й бе някак отнесен и празен. Това не бе характерно за нея. Винаги досега, в очите й блещукаха весели пламъчета.
Хората, които минаваха покрай нея, се чудеха защо тя е там, сама. С какъв акъл в това студено време, тя е излязла и просто седеше там, край всичките други празни пейки. Но какво я ...