Глава 20

            На сутринта се събудих преди Димитър – той кротко спеше по гръб, светлината на сутрешното слънце осветяваше красивото му спокойно лице. Загледах се по изваяните черти на този мъж – правилния нос, меките устни, тази леко набола брада… исках да го докосна, но не исках да го събуждам, затова станах да си направя кафе, внимавайки къде стъпвам. Хвърлях по един притеснен поглед на Дими, докато се занимавах с кафето. Обикновено той се будеше винаги преди мен, и незнайно защо сънят му ме притесни. Но пък може беше уморен заради операцията и целият екшън вчера. Телефонът му тихо вибрираше, осъзнах и се пресегнах да го изключа. Видях, че на дисплея свети името "Сабина" и тя явно се осмеляваше да му звъни в десет часа сутринта. Прииска ми се да ѝ вдигна и да ѝ обясня защо точно трябва да го остави намира. Но не исках и да се бъркам.

            Реших да изляза да се видя с Диана, тъй като покрай фиаското с Дими не бях успяла да я видя. Преди това трябваше да проверя дали Дими е добре и просто спи, или му е зле и затова не беше станал преди мен. Той винаги ставаше рано.

            Отидох до леглото и нежно погалих мъжа по лицето. Той отвори прекрасните си сини очи и веднага ме фиксира, почти буден.

            -Добре ли си, Дими? – попитах го аз, а усмивка се разля по лицето му.

            -Дам… - измърка той – щом те виждам.

            -Мислех да изляза за малко, дали ще си добре?

            Той се засмя.

            -Ти, разбира се, можеш да излизаш когато искаш, не съм пеленаче – и той си позволи да ми смигне, от което все още ми се разтуптяваше сърцето. – излизай, Ани-нини.

            -Добре – наведох се да го целуна нежно по устните, от което той отново започна да мърка приятно. Сетне се изправих и го инструктирах да си почива, докато ме няма. Знаех, че трябваше да мога да излизам и да го оставям сам, че той не е дете, което оставям без надзор, но някак имах чувството, че не мога да го оставя. Това не беше никак здравословно, мислех си разсеяно, докато се оправях за излизането. Облякох си семпли дънки и феерична бяла блуза, след което позвъних на Диана да видя накъде е. Не след дълго се бях отправила към центъра, за да пием кафе с най-добрата ми приятелка.

            Тя ме посрещна с топла прегръдка и много смях, както и обвинение, че не съм ѝ се обаждала често.

            -Кажи ми, какво прави през цялото това време? – попита ме Диди, наблюдавайки ме зорко с кафявите си очи.

            -Ами, честно казано, случи се цял един живот – засмях се аз, спомняйки си за операцията на Дими, за тайната му мисия, за Елисавета, за Сабина… започнах да разказвам на Диана, и тя само ми се пулеше и се чудеше как всичко това се е случило толкова бързо. Разказах ѝ за прекрасният персийски танц на Дими, за роднините му, за огромното имение в Бояна… Диди все повече ококорваше очи.

            -Момиче, животът ти е цяла приказка! – каза тя накрая, стъписана – но… този Димитър явно ти е взел ума. Само за него говориш.

            -Ами… само с него съм напоследък – промърморих. Осъзнавах, че съм напълно обсебена от Димитър и че не мога да откъсна мислите си от него. Седейки в кафенето с приятелката ми, аз продължавах да се тревожа дали всичко е наред с него и дали няма да му се случи нещо, без аз да съм там.

            -Той ме кара да се чувствам жива – казах накрая след кратък размисъл – всичките ми емоции са сякаш под негов контрол.

            -Не знам дали това е толкова добре, колкото си мислиш – каза ми Диана замислена – трябва да внимаваш, момиче. До колкото разбирам, той е тежко болен?

            -О, не започвай с това – раздразнена я прекъснах – той няма да умре!

            -Не съм казала нищо за… Анелия, не се разстройвай толкова, момиче. Нищо в този свят не е вечно.

            -Млъкни! – срязах я, напълно полудявайки. Чувствах се изведнъж като във война с тази ужасна болест, на която Дими така упорито не се даваше. Знаех, че това е терминална болест. Щеше да завърши лошо. – о, господи, Диана…

            -Стига, момиче, стегни се. Ти си избрала да си с…

            -Не съм избирала нищо! – отново я прекъснах, изпълнена с негативни емоции и мрачни мисли. Трябваше ми Димитър да ме разведри, но него го нямаше в момента. Какво щях да правя, явно бях оставила всичко на него! Бях му отстъпила целия контрол над емоциите ми – аз само се съгласих на една работа, Диана.

            -И после се съгласи да бъдеш с него, въпреки че си медицинска сестра. Ти си медицинска сестра, Анелия. Имам чувството, че преди разбираше много повече.

            Кожата ми настръхна.

            -Ще си вървя – казах и се изправих, но Диана ме задържа за ръката. Срещнахме очи.

            -Намери силата обратно в себе си, момиче – каза ми най-добрата ми приятелка. О, колко беше права. – имаш нужда от нещо, на което да се опреш, и то да не е само един мъж.

            -Той е всичко за мен – казах, преди да се осъзная. Диана ме гледаше тъжно.

            -Знам, разбирам, но…

            -Не искам да слушам повече! – огорчена ѝ казах и разстроена излязох от кафенето, оставяйки Диана да гледа след мен. Затичах се по Витошка, надолу към Сердика, изпълнена с преливащ гняв и тъга. Сълзите напираха в очите ми, задъхана се спрях и седнах на една пейка. Закрих лицето си с ръце. Диана беше права – превръщах се в нищото, сливах се с Димитър сякаш… когато той го нямаше наоколо, аз страдах по него. Този мъж ме беше обзел до дъното на душата ми. Ако нещо се случеше с него, нещо можеше да се случи и с мен. Спомних си за медицинската ми кариера. Беше се случвало мои пациенти да си отиват от света, и разбира се, че беше тъжно, аз винаги бях имала дистанция. Винаги си бях напомняла, че в живота има и смърт. А покрай Димитър се опитвах непрекъснато да избягам от тези мисли… той бе първоначално мой пациент. Но от самото начало аз не бях била безразлична. И нямаше и да мога да бъда. Защото той не беше пациент… той беше моят мъж. Моят единствен.

            Заплаках сама на пейката. Хората ме подминаваха, може би поглеждайки ме странно, може би игнорирайки ме, но се почувствах напълно сама на света. Напълно сама.

            В този момент телефонът ми започна да звъни в джоба ми. Почти ми се искаше да го игнорирам, но събрах смелост и го извадих от дънките си. Беше непознат номер. Учудена, мигновено вдигнах. Аз имах и номера на доктор Петков, така че най-вероятно не беше той.

            -Ало?

            -Търся Анелия Йорданова – прозвуча непознат женски глас. Нямах идея кой е.

            -Да, аз съм. С какво мога да ви помогна? – попитах.

            -Сабина се обажда. Искам да се срещна с теб, би ли могла да ми отделиш пет минути от времето си?

            Настръхнах. За какво ли тази Сабина искаше да ме вижда сега?! Как ли Димитър би реагирал? Но не, аз бях самостоятелна личност, напомних си. Не бях едно цяло с Дими, колкото и да ми се искаше, в крайна сметка бях отделен човек. Съгласих се да се срещна със Сабина и си направихме среща на Витошка пред магазина на H&M, практически там, където бях седнала на пейката. Постарах се да изтрия следите от сълзи от лицето си и да изправя гръб, имитирайки величествената стойка на Димитър.         

            Не след дълго пред мен се извиси Сабина, облечена отново в полицейската си униформа. Красивата жена бе прибрала дългата си права коса на стегната висока опашка. Тя беше идеална на външен вид, помислих си разсеяно, и се изправих да стисна ръката ѝ. Нямах идея какво ще иска, но бях решена да защитавам Димитър от лапите ѝ.

            Диана ми звънна, но набързо ѝ надрасках съобщение, че съм заета и че ще се чуем по-късно, след което със Сабина отидохме да седнем, отново на кафе. Аз нямах никакво намерение да си седя и да си приказвам с нея, но тя беше настояла.

            -Ще карам по същество – заяви Сабина, като седнахме – и ти, и аз сме заети жени. Но исках да ти кажа нещо, без присъствието на Димитър в стаята.

            -Какво е то?

            -Вчера ти казах, че си жертва на Димитър. Искам да изясня защо го казвам. Той има навика да привлича жените и да ги омагьосва. Това е и чарът му, но той те придърпва към себе си и се преструва, че е честен с теб. Той не е добър! Използва хората както му приляга, докогато са му интересни.

            Стегнах се вътрешно.

            -Няма да повярвам и на дума от това, което казваш – казах ѝ аз – и не съм жертва на Димитър.

            -Но той те използва, момиче!

            -За какво ме използва? – вдигнах една вежда – не виждам никакъв особен смисъл в себе си. Може би теб някога те е използвал, но мен ме обича.

            Очите ѝ се присвиха с гняв.

            -Той гледа винаги да е обграден от някой, който да го обича. Не иска да е сам.

            -Това са глупости. Той е най-самостоятелния човек, когото някога съм познавала.

            -Здравата те е оплел – продължи Сабина, изнервяйки ме. Днес явно всички бяха решили да ми лазят по нервите, но аз си имах граници. И тази Сабина прекрачваше границата.

            -Остави мен и Димитър намира и гледай собствения си живот – изсъсках ѝ аз, гледайки я право в красивите очи – стой настрани от нас!

            Изправих се от стола.

            -И никога повече не ми звъни. Нито звъни на Димитър. Ти си тази, която е обсебена, явно, още от него. След всичките тези години! Това е жалко, Сабина!

            Сабина рязко се изправи от стола си също, явно в плен на емоциите си. Лицето ѝ леко се зачерви.

            -Не съм обсебена! Исках просто да те предупредя! Той е с теб само за да не е сам! А ти си мислиш, че си специална! Събуди се, Анелия, преди да е станало твърде късно и да те зареже като боклук, какъвто си!

            Исках да я ударя силно. Исках да избия красивите ѝ прави зъби от лицето. Напомних си, че тя е полицайка и може да ме арестува, затова се опитах да овладея гнева си. Нямаше нужда да се гневя на нещо, което не беше истина. Аз познавах Димитър, колкото и мистериозен да беше той, и знаех много добре, че той няма нужда от някой да му държи ръката.

            Не беше с мен заради необходимост, както тази Сабина се опитваше да изкара. Нямаше да позволя да слушам повече глупости по мой адрес или по този на моя Дими. Нямаше да позволя!

            Без да ѝ продумам, излязох от кафенето и отново на бегом стигнах до метростанцията. Вече бях решила да се прибирам и да оставя тези два разговора от тази сутрин зад гърба си. Нямаше какво да се съмнявам в чувствата на Димитър, защото го познавах. Аз го познавах и той ми казваше всичко, което поискам да науча.

            "Той те придърпва към себе си и се преструва, че е честен" – бе казала тя. Но това бяха пълни глупости. Нямаше да позволя на повече съмнения.

            Когато обаче се прибрах в апартамента на Дими в Люлин, не го намерих там. Притеснена, видях оправеното легло и подредения апартамент и намерих бележка, изписана с красивия почерк на Дими.

            Излизам за малко, звънни ми ако има нещо. -Твой, Дими.

            Къде ли беше решил да излиза? Ядосана, си напомних, че той също има своето лично пространство и не беше редно да му се меся във всичко, което прави. Въпреки че бях разтревожена за състоянието му, си припомних, че той е възрастен човек и може да се грижи за себе си. В крайна сметка, бе оцелял толкова много години с тази болест, че чак беше чудо за медицината. Наложих си да не се притеснявам. Трябваше да го повтарям за известно време, но накрая започна да се върти из главата ми, че всичко е наред.

            Димитър не беше злобна змия. Той беше прекрасно слънце и бившата му, каквото и да говореше за него, нямаше да може да ме убеди в противното.

            Малко по-късно Дими се прибра, помъкнал каската си за мотора. Потръпнах, когато я видях.

            -Не трябваше да излизаш с мотора!! – ядосах се аз, а Дими ми се усмихна палаво.

            -Упс.

            -Димитре!

            -Имах една бърза работа – каза ми той и съблече коженото си яке. Отдолу бе облечен с шантава шарена риза, а надолу – прохладен черен панталон. Бе със сандали, които събу, докато аз му се възхищавах и същевременно се гневях, че беше излязъл с мотора. Но имаше ли този мъж спиране?

            -Каква работа имаше? – попитах, опитвайки се да не се притеснявам, че се е занимавал с Людмил Костов или нещо подобно.

            -Това не е важно – каза той и се приближи към мен, за да ме целуне. "и се преструва, че е честен"… не можех да изгоня мисълта от главата си. Защо не искаше да ми каже какво е правил?

            Трябваше да му имам повече доверие. Той ме целуваше прекалено страстно за ситуацията, докато из главата ми се преплитаха какви ли не мисли. Той плъзна ръка по талията ми, пъхна я под блузата ми и проследи с нежните си пръсти линията на гръбнака ми. Бързо се разгорещявах в обятията му и забравях всичките си мисли, колкото и да се опитвах да се охладя. Не знаех дали тялото на Димитър е готово отново за малко повече напрежение.

            Той ме хвана за кръста и ме притисна към себе си. Затворих очи, а той започна да ме целува по врата и по ключиците. Обичах този мъж. Колко много го обичах!

            Той легна на леглото и ме придърпа върху себе си, беше мой ред да го обсипвам с целувки. Той отметна глава назад в наслада, а аз се усмихнах, докато продължих да целувам врата му, после разкопчах ризата му и продължих да целувам нежната му кожа, като много внимавах за мястото на операцията за пейсмейкър.

            На вратата се почука, прекъсвайки интимния ни момент и незнайно защо, но мигновено се притесних. Кой ли щеше да ни безпокои? Сабина? Или пък разни мафиоти?

            Почукването се повтори и Димитър изпъшка, а аз се дръпнах от него.

            -Ще отида да отворя – каза Димитър и се изправи, на лицето му имаше някаква студенина и може би гняв. Дали бе ядосан, че ни прекъсват, или може би знаеше кой е посетителят?

            Дими отиде бавно в коридора, сетне, без да отваря, се върна в стаята. Изражението му беше ледено.

            -Мамка му – каза той тихо и аз го зяпнах, изведнъж настръхнала цялата – Анелия, стой тук.

            -Дими, кой е? – изплашена го попитах, сърцето ми вече полудяваше.

            Той отиде бързо до един шкаф, отвори го, отвори една кутия и от там измъкна пистолет. Настръхнах, и почти изпаднах в паника, когато Дими хвана оръжието сякаш знаеше много добре как да го използва. Сърцето ми пропадна.

            -Дими…        

            -Шш, не е зареден – тихо ми каза той и ми се подсмихна – само за сплашване е. Това взе здравата да ме дразни, по дяволите.

            Не го бях чувала да ругае толкова, а той продължи под нос, сетне отново излезе в коридора и чух входната врата да се отваря. Може би трябваше да зареди пистолета си? Не, Анелия, какви си ги мислиш?! Притаих дъх, заслушвайки се в случващото се отвън.

            Затворих очи, за момент опитвайки се да се успокоя. Не чувах какво се случва, само приглушени гласове, от думите им не разбирах нищо и започнах да се притеснявам сериозно. Вече почти не чувах от бученето в ушите ми.