Глава 35

            На другия ден в имението ни пристигна назначен от Асен физиотерапевт, който да помага на Дими да възстанови силите си след комата. Както винаги, Дими не се оплака, въпреки че виждах, че му е трудно дори да се движи, но отбеляза някакъв, макар и малък, прогрес. Брат му също му осигури и инвалидна количка, чиято облегалка щеше да подпира и главата му, за да не стои само в стаята.

            Стана обяд и аз стоях, седнала на леглото до Дими, и го наблюдавах да ми се усмихва широко, излегнал се на множество възглавници и завит с чаршаф. Въпреки всичко станало, той успяваше да ме гледа така, сякаш е най-щастливия мъж на света. Сините му очи светеха към мен с топлина и сякаш, някаква възхита.

            – Ани – повика ме той нежно. Усмихнах му се.

            – Кажи?

            – Би ли ми помогнала да се преоблека? Тази болнична нощница не ми отива – каза той весело. Засмях се сърдечно, след това отидох до сака с нещата му.

            – Какво искаш да облечеш? – попитах го, като очите ми се плъзнаха през дрехите му. Бяха подредени, шарени, жизнерадостни.

            – Избери ми – каза.

            Наведох се над сака и започнах да разглеждам. За моя изненада открих черната риза от тънък плат, дрехата, която бе облякъл, когато се запознахме. Спомних си за черния клин и маратонките на Найк. Измъкнах ризата, изпълнена с носталгия и спомените заиграха в главата ми. Как ми предлага помощ с куфара. Как е недоволен, че съм асистентката му. Как се смееше, докато ме плискаше с вода на плажа в Приморско.

            – Носиш ли онзи клин? – попитах аз.

            – Кой клин?

            – Онзи – засмях се – имаше един черен клин. Носиш ли го?

            – Мисля, че съм го взел, да.

            Разрових се още и открих и белите маратонки Найк. Е, беше ясно, че Дими няма свръх много дрехи и повечето, които бяха там, вече ги познавах. Спомних си как се възмущавах да гледам мъж в клин, но същевременно колко ми беше харесала гледката. Усетих как сърцето ми се разтуптява, но сетне се сетих, че Дими имаше катетър.

            – О, клина няма да свърши работа – промърморих недоволна.

            – Защо?

            – Заради катетъра. Трябва ти нещо по-широко.

            Взех черния свободен тънък панталон, който бе облякъл, когато ми предложи брак.

            – Ще съм целия в черно? – попита Димитър и се разсмя, като срещна погледа ми.

            – Отива ти – свих рамене аз.          

            – И шареното ми отива…

            – Не чак толкова. Секси си в черно, Димитре.

            Отидох до него и отметнах одеялото от тялото му. Нежно плъзнах пръсти по крака му и той се засмя тихичко. Разкопчах болничната нощница, която се закопчаваше с по две копчета от всяка страна. Дими ме наблюдаваше и докато свалях нощницата, той се опита да ми помогне, но тялото му все още беше отпуснато и изморено. Оставих го за секунда гол върху чаршафите. Изящното му, слабо, но някак стегнато тяло. Белезите от операции. Най-скорошния представляваше две точки в долната част на корема му, където му бяха правили процедурата. Преди това – операцията на сърцето. Докоснах мястото, под кожата на което се усещаше пейсмейкъра.

            – Ани…

            – Да?

            – Какво правиш?

            – Любувам ти се – засмях се аз.

            – Не се чувствам сексапилен – той се нацупи. Срещнах сините му очи с игривите пламъчета в тях.

            Плъзнах ръката си към слабините му. Докоснах топлата му кожа. Той въздъхна тихо. Станах от леглото и отидох до вратата, след което набързо я заключих, за да не ни притеснява никой. Дими ме гледаше фиксирано.

            – Мисля, че не ти пука – казах аз, ухилена до уши – не изглеждаш притеснен, че си се проснал гол тука.

            – Не съм притеснен. Но не е честно. Не трябва ли и ти да си гола?

            С внимателна ръка премахнах катетъра. Дими се засмя, когато го целунах нежно по корема. Сетне го целунах отново, само че този път малко по-надолу. И още малко. Дими вече не се смееше, а започна да диша тежко.

            – Съблечи се, моля те – примоли ми се той с дрезгав глас.

            Реших да съм послушна и с размах отстраних роклята си. Сетне махнах сутиена и бикините си. Дими се усмихна доволно.

            – Стой мирно – казах му аз.

            – Да, прекрасна моя. Никъде няма да мърдам.

            Наведох се отново над тялото му и съсредоточих вниманието си върху това да му доставя удоволствие. Нямах много опит, но импровизирах, в плен на страстта и обичта, в плен на щастието, което изпитвах, задето бях бременна, задето Дими се беше събудил, задето беше мой…

            След известно време Дими дишаше дълбоко и беше затворил очи, наслаждавайки се на усещанията, които му бях донесла. Оказа се, че всъщност явно съм добра във френската любов, мислех си аз весело, когато наблюдавах колко доволен е годеникът ми.

            – Хайде, сега вече мога да те облека – заявих – ще се заема с катетъра първо.

            – Може би няма да ми е комфортно, докато го слагаш – промърмори Дими.

            – Добре, ще изчакам мъничко.

            Реших първо да мина цялото му тяло с мокра кърпа, за да не е потен. Нямаше шанс да го повдигна и да го изкъпя сама, но смятах да помоля някого за помощ по-късно. След като приключих с кърпата, му облякох черната прохладна риза. Заех се с катетъра, след което му облякох и черния панталон. Реших, че няма да му слагам бельо, което явно го забавляваше.

            – Добре, готов си – казах с усмивка.

            – Искам да стана.

            – Не можеш.

            – Нали имам инвалидна количка, Ани-нини? За какво е?

            Засмях се. Ама разбира се, че веднага щеше да иска да е активен.

            Изведох Дими, завит с одеяло и в инвалидната количка, в градината, да подиша чист въздух.

            Седнах на стола до масата и поръчах на една прислужница чаша фреш. По заръка на докторите, Дими все още бе на венозна "храна", но скоро щяха да започнат да го захранват. Той загледа с желание фреша ми, когато ми го донесоха, и затова му дадох една глътка, която той успешно успя да преглътне. Изкушавах се да му дам още, но предпочетох да не избързвам.

            Асен се присъедини към нас в градината, заедно с майка си.

            – Дими, вече не си на легло – каза Лидия и се усмихна – разбира се, не се учудвам.

            Машинката за кислород произвеждаше тихия си звук, който напълно можех да пренебрегна на този етап. Сякаш изобщо не съществуваше.

            – Е, мислех, че ще се изненадаш, майко – отвърна ѝ Дими – явно съм станал твърде предсказуем.

            – Все някога трябваше да свикна с упоритостта ти, сине.

            – Искам фреш – заяви той твърдо, прозвуча ми като недоволно дете.

            – Дими, не можеш още – казах му и той изсумтя. Лидия и Асен седнаха също на масата. Асен имаше в ръката си чаша с алкохол, въпреки че едва минаваше обяд. Той запали цигара и се загледа в нищото, отпивайки от питието си. Лидия го гледаше замислена. Дими проследи погледа ѝ и се взря в брат си.

            – Не, не искам да ми казваш нищо – рязко каза Асен, изненадвайки всички ни. Дими се намръщи.

            – Как мога да не кажа? Пиеш по обяд, това не е в твой стил!

            – Дъщеря ми се оказа убийца – гневно каза той – за малко да те убият. Целият лекарски екип ни предаде.

            – Били са…   

            – Не ми ги оправдавай, Димитре! – избухна Асен и скочи от стола си, гневен – все изоставам от цялата тая работа! Опитвам се да те опазя, но беше по-лесно, когато те пазех само от самия теб! Сега всичко е срещу мен! Не мога да се справя, по дяволите!

            – Защо изобщо ти ме пазиш? – Дими го прекъсна и сините му очи проблеснаха – забравяш, че аз съм по-големия ти брат. Гледал съм те като бебе, Асене. Гледах как растеше.

            Асен беше все още ядосан, но някак поомекна и седна обратно на мястото си. За съжаление отпи щедра глътка от алкохола си.

            – Благодаря ти, братчето ми – каза Дими и брат му вдигна очи – че толкова се грижиш за мен. Не мисля, че ти го казвам достатъчно.

            – Няма значение. Аз се провалих – каза той.

            – Не, не е вярно. Ти се справи. Жив съм, нали? Значи си се справил.

            – Не искам да говорим за това. И не ме съди, Димитре. Аз казах ли ти нещо, когато пиеше ракия и пушеше, а? И съм сигурен, че ще продължиш да го правиш.

            – Не съм те осъдил. Само ти казах, че не е в твой стил.

            – Двамата, можете да спрете – обади се Лидия като същинска майка, която разтървава двама сърдити тийнейджъри. Дими се разсмя, явно развеселен от ситуацията, а Асен заклати глава и отново пи от алкохола си.

             След малко Асен стана от масата, извини се – остави си алкохола и цигарите – и тръгна по алеята. Лидия го проследи с тревожен поглед, сетне погледна към другия си син.

            – Ще се оправи, майко – каза Дими – ще отида да поговоря с него.

            Годеникът ми натисна ръчката, която управляваше инвалидната количка напред. Наблюдавах го, леко разтревожена от неравната повърхност на калдъръма, но дебелите гуми на количката се справяха. Погледнах към Лидия, чиито сини очи бяха наведени към земята.

            – Лидия? – повиках я аз. Тя вдигна глава – синовете ти са прекрасни.

            Усмивка озари лицето ѝ.

            – Благодаря, Анелия. Ти нямаш ли родители? – попита ме тя.

            – Имам само баща ми – казах – майка ми ни е изоставила, като съм била бебе. Не я познавам, не съм я търсила.

            – Разбирам – Лидия сложи ръка на моята – справяш се добре, Анелия. Благодаря ти, че си до сина ми. Радвам се много, че ще бъдеш част от семейството. Кога мислиш да направите сватбата?

            Ухилих се – покрай всичко струпало се на главата ми, имах и да планирам сватба. Замислих се за бременността. Може би щеше да е добре да побързаме със сватбата, за да не съм с огромен корем и да не ми седи добре роклята. Трябваше да го обсъдя с Дими.

            Заговорихме се за нещата, които трябваше да се организират около една сватба. Лидия ми даваше инструкции и даже ми се прииска да имах нещо, на което да записвам. Смеехме се и за момент можех да забравя всички тегнещи над нас притеснения.

            Измина една седмица. Един следобед се разхождах сама из градините на лятното имение на Симеонови. Вървях, докосвайки небрежно някои от цветята, които бяха навсякъде. Розите бяха най-много, въпреки че имаше и други цветя, чиито наименования не знаех. Държах в ръка телефона си и мислех кога да кажа на всички за бебето. Може би трябваше първо да изчакам да минат три месеца? Знаех, че не трябва да се казва преди това… или поне така бях чувала. Нямах майка, която да ми обясни, нито пък някоя от приятелките ми досега беше имала дете. Искаше ми се да се обадя на баща ми и да му разкажа всичко, но исках да поговоря с него на четири очи. Не се бяхме чували скоро изобщо. Не му бях представила Димитър. Той също не ме беше питал.

            Дими се възстановяваше стабилно след комата. Беше възстановил известна доза от силите си, но се затрудняваше с ходенето – или по-скоро, колкото и да ми беше странно, с пазенето на равновесие в изправено положение. Въпреки това лекарите бяха обнадеждени. Не бяхме успели да се свържем с Елисавета и да говорим с нея, тъй като тя сякаш бе изчезнала и дори хората на Теодора не успяваха да я открият. Въпреки това момичето намираше начини да се обади на баща си всяка вечер, от телефон, който не успявахме досега да проследим и който бе всеки път различен. Тя се криеше от нас, но поне ѝ пукаше малко за баща ѝ и майка ѝ, че да ги извести, че е жива.

Теодора не беше открила никаква връзка между Елисавета и Томас Шварц, единствено фактът, че Людмил Костов младши беше нейното гадже и Томас, по неизвестни причини, му беше видял сметката. Разследването ни беше стигнало задънена улица, охраната ни беше засилена навсякъде (включително имаше и един от хората на Теодора, който следеше моя баща, за всеки случай) и бяхме нащрек, но не успявахме да навържем нещата. В този момент аз някак се радвах на липсата на прогрес или пък събития, тъй като всички имахме нужда от почивка.

            Времето във Варна бе все така горещо и влажно, въпреки че наближаваше септември. Виждаха се признаците на есента в листата на дърветата и изгорялата трева, но въпреки това жегата не отстъпваше на есенния хлад.

Реших все пак да се обадя на баща ми и да видя какво прави, затова приседнах на една дървена пейка до цветята и набрах номера му. Той не отговори и се замислих с какво ли толкова е зает. Вярно, дори не знаех кой ден от седмицата беше, може би работеше. Казах си, че ще му се обадя по-късно и поех обратно към имението. Точно тогава телефонът ми иззвъня и си помислих, че е баща ми, но беше Диди.

           – Ало, Диди, здравей! – весело ѝ вдигнах.

           – Хей, Анелия. Утре ще заминавам за София, искаш ли да излезем като за последно из Варна?

           – О, да, разбира се – засмях се аз.

           -– Пред имението сме, с Мел.

           – Идвам ей-сега – казах ѝ и се замислих. Бях подходящо облечена за излизане, този път с къси дънкови панталонки и светлосиньо потниче. Нямаше нужда да се преобличам, затова реших само да известя Дими и да тръгвам. Затворих на Диана, като ѝ казах, че идвам след пет минути. Звъннах на Дими.

           – Ще излизам с Диана и Мел – казах му – ти какво правиш?

          – Чета книга. Излизай, Ани, забавлявай се. Ще те чакам.

           – Обичам те!

           – Аз повече.

           Ухилена, затворих и тръгнах през градината, насочвайки се към малката постройка на охраната, откъдето наблюдавахме камерите в имението. Като предпазна мярка, всеки път преди да излизаме, преглеждахме камерите, за да сме сигурни, че не попадаме в капан. Влязох в малкото помещение, което се намираше на около петдесет метра от входа с високите врати от ковано желязо. Вътре беше Красимир, шефа на охраната, и за моя изненада, Теодора. Жената тъкмо се смееше на някаква шега, а Красимир се хилеше като мъж, който е влюбен и зяпаше към зеленооката жена. Усетих, че съм се подсмихнала.

­           Погледнах към екрана, на който се виждаше вратата и пред нея синия Шевролет Спарк, който принадлежеше на Милена. Пред колата седеше Диана и махаше на камерата. Засмях се – вече беше научила, че проверявам дали са те, преди да изляза.

           – Хайде, до скоро – казах на Краси и Теодора. Те сякаш изобщо не ми обръщаха внимание, погълнати един от друг. Замислих се за моя Димитър и как ние двамата също се гледахме така, сякаш другите не съществуват. Свих рамене и с приповдигнато настроение излязох от малката стаичка. Тръгнах по алеята. Вратите започнаха да се отварят автоматично и аз осъзнах, че Диана е влязла в колата. Докато вървях, прибрах телефона в джоба на дънките си и се сетих, че не съм си взела дамската чанта. Вдигнах очи към колата. Диана не беше вътре. Нито пък Мел. Намръщих се, и учудена минах през вече отворените високи врати.

           – Диди? – повиках я.

           – Анелия!! – чух паникьосан, силен глас зад гърба си. Гласът на Теодора. Тръгнах да се обръщам, но се срещнах с дулото на пистолет, опрян в слепоочието ми. Изпуснах телефона си на земята. До мен стоеше мъж с прекалено бледа кожа и светли очи, облечен във военни дрехи. Ококорих се, а Теодора стоеше на средата на алеята, вдигнала пистолет.

           – Никой да не мърда! – заяви мъжът, който бе допрял оръжието си до главата ми. Усетих, че цялата треперя от ужас.

Проехтя звук от изстрел и аз инстинктивно изпищях, а Теодора се свлече на земята. Но мъжът до мен не беше стрелял. О, господи, той не беше сам! Мъжът измести тялото ми пред себе си, използвайки ме за жив щит. До него стоеше жена, висока и с изящна фигура, облечена в яркочервена рокля. Тя беше човекът, който беше стрелял в Теодора, и сега държеше на мушката Красимир. Мъжът, който ме държеше, грубо ме дръпна и ме блъсна на задната седалка на Спарка. Трети човек ме посрещна там и опря пистолета си в главата ми. Затръшнаха вратата. Жената с червената рокля започна да стреля и Красимир трябваше да се прикрие зад сградата на охраната. Мъжът, който ме хвана първоначално, се качи зад волана на колата. Жената стреляше, отстъпвайки към колата. Качи се и мъжът рязко даде на заден ход, а жената продължи да стреля. Мъжът обърна малката кола и поехме по алеята. Движехме се прекалено бързо. Охраната на имението щеше да ни последва. Те имаха по-бързи коли от един Спарк, колкото и да беше нов модел. Спаркът излетя на пътя, който водеше към Аспарухово. Движеше се с около 80 километра в час, което изглеждаше бързо с двигателя на малката кола. Мъжът до мен, който ме държеше на мушката, се засмя.

           – Те ще ви настигнат и ще ви унищожат! – уплашена изплаках аз.

          – С какво, скъпа Анелия? – попита ме шофьорът на Спарка, мъжът, който първи ме беше взел на мушката – ние нарязахме всичките гуми на трите им коли.

           – Вие… какво… но как сте… как сте влезли?

           Той изсумтя.

           – Ние не сме влизали. Не беше и нужно, глупачке – каза ми жената.

           – Кого пак сте заплашили?! – почти се разплаках аз.

          – Айде, млъквай сега – каза мъжът до мен – дръж се прилично и може и да не пострадаш. Ти си ни безполезна, така или иначе. Само примамка си.

           – О, господи, какво искате от Дими?!