Домашното
Виктор чу вратата на спалнята и придърпа отворения учебник.
Затвори учебника и въздъхна: Дори не изчака да й отвърна.
Облече униформата, приготви раницата и тръгна. Възпълничък, Виктор тромаво заслиза по пътя. Не бързаше - четири часа и половина до влизане в клас. Обичаше да си е у дома, преди ремонта, за който настоя приятелят на майка му. Изцяло обновиха къщата. Стана луксозна и удобна, но не го радваше. Беше му чужда, може би, защото заличиха всичко от времето на баща му. Новото училище обаче харесваше. Големи притеснения изживя, дали и там ще го подиграват за килограмите и ученето. Знаеше, че все някак може да отслабне, но от „зубрач“, нямаше как да се отърве. Уроците, които им преподаваха, според него бяха елементарни и ги запомняше още в клас. Интересуваше се от всичко и четеше много. Още след първата седмица в испанската езикова гимназия се успокои - теглото му не вълнуваше никого.
На спирката нямаше никой. Живееше във вилна зона и беше нормално по това време на деня да е пусто. Седна на пейката и се загледа в дървото-дом на кълвача - Червеноглавчо го нямаше. Въздъхна примирено. Виктор нямаше обяснение, но всеки път когато видеше кълвача, тати се обаждаше. Баща му го забеляза когато се връщаха от последната им разходка до плажа. На следващият ден тръгна за Испания. Бързо се промени всичко след тръгването му. Минаха три години. „Толкова малка цифра, а думата след нея как разтяга времето! – помисли си Виктор.
Сложи раницата на пейката и я отвори. Реши набързо задачите по алгебра. Прегледа урока по история и отвори тетрадката по литература. Темата беше „Мечтата“. Още в училище си помисли, че ще пише домашното тук, срещу дървото на Червеноглавчо. Чу приближаването на автобуса, но имаше достатъчно време за да пропусне и следващият и по-следващият. Поглади листа, можеше да изпише десет страници за мечтата си, но реши да я побере в три. Усмихна се и започна…
Мечтата! Тя е като локомотив на дълга, много дълга влакова композиция, отправила се към бъдещето. Но за да те отведе там, са нужни умения, упорство и търпение. Полагам ги и вярвам, че още преди да изтече тази година ще бъда в Испания.
Трак, трак, трак. Трак, трак, трак, трак…
Вдигна поглед. Червеноглавчо усърдно дълбаеше дървото. Грейна лицето на Виктор и в същия момент, телефона му звънна.
…
Да, втора смяна съм, но тръгнах по-рано и знаеш ли, Червеноглавчо е тук, толкова отдавна не бях го виждал.
…
…
…
…
…
Очите му се насълзиха. Усети същото гадно чувство, което го обзе, когато майка му го запозна с приятеля си. Но тогава, тогава имаше баща си. „Вече съм сам, изоставен и предаден. А мечтата ми - няма мечта.“
Поредният автобус мина. Погледна часовника си, ако пропусне и следващият, щеше да закъснее за часа по литература. Литература. Домашното. Погледна написаното, стори му се нелепо и глупаво. Скъса листа и написа:
Чуплива е мечтата, когато следва някого. А кълвачът е просто кълвач, дълбаещ дървото си.
Затвори тетрадката, прибра я и стана от пейката. Качи се в автобуса. Неусетно го завладя мисълта: Дали да не наблегна на английския? Кой знае, догодина може да отлетя за Щатите.
Отвори домашното, скъса листа и написа: Мечтите са живи! Понякога им обръщаме гръб. Друг път се отдалечават, за да ни научат да ги свързваме само със себе си. Няма лесна мечта, ако е такава, то е просто желание. Постоянство и търпение - двигателят на локомотив, водещ към бъдещето, към гара „Мечта“.
© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени