Невена беше станала много рано да замеси тестото за баницата, че щеше да изпраща мъжете на къра. Беше жътва и в събота и неделя хората ходеха на триора да помагат, да се прибере реколтата в склада, пък и плащаха по някой лев. Вчера средният син и́ доведе снашето да се запознаят и трябваше да се събират пари за годеж. Като и́ видя острото носле си рече на ума: „Що ще има да патиш още, Невенооо…, дорде е "българско"!“.

    Добри – синът и́ беше завършил средното училище и работеше в Селкооп-а вече втора година, колкото и да не и́ се вярваше, мъж си беше за женене. Снашето беше от същото село, от „Тентел-махала“ - така викаха на по-новата част на това отдалечено от града населено място, където къщите бяха все новопостроени и с бели, дантелени пердета по прозорците, като във Версай. То, май не беше първа любов, но на Добри му беше едно драго на душата, едно фриволно, кой го знай как го беше омагьосала, я на някое комсомолско събрание. А Добри беше хубавец, по него момите се залепваха като лепка на чорап, пък и беше умен и начетен, разбираше си от работата. Още сега си личеше, че ще храни къща.

     Баща му, Бай Георги, беше миньор и през седмицата късно се прибираше от мината. В събота и неделя поработваше тук – там, помагаха и в ТКЗС-то.

- Невенооо, дай ми ентерията и ги буди да стават, че слънцето ей сега ще се вдигне. Закъсняваме и Коста нема да ни чака, млад бригадир е, и иска да се докаже, да го хареса председателя. Кажи на Добри да вземе лопатата с новата дръжка.

- Той, Добри отдавна е станал, отиде до Селкооп-а. – знаеше тя, че не е отишъл там, а да уговаря брата на снашето да правят годявката, ама рече да го прикрие, че толкова бързат да се годяват. Ами ако са убъркали работата предварително, то по-добре да не приказват хората, защото снашето не се притесняваше да му виси на врата пред всички, та чак  Невена я хващаше срам от комшиите. Няма - няма, и Добри и́ правеше забележка, че го прегръща пред всички без свян, но нали беше и́ се врекъл...

     Коста беше комшия и беше женен за една от сестрите на снашето, та работата не можеше дълго да се отлага. На няколко пъти той идва със сестра и́ на гости, уж да видят Добри, ама то беше ясно, че проучват терена. И все го правеха без предупреждение и без покана. Невена все ги посрещаше с каквото има -салатка, ракийка, манджица, а те все я хвалеха:

- Много сладко готвиш, лельо Невено, я кажи рецептата! Ех, тази леля Невена, така умее всичко! Златни ти ръчици, все така да ни посрещаш! – и изяждаха яденето.

     Днес тъй, утре тъй, и Невена усети, че  манджата не стига вечер за Георги, който се прибираше късно, пък едно време майка и́, баба Цана я беше учила така:

- Невено, да правиш, да струваш, най-напред на сайбията да сипеш манджата, да има за него, че той най-много работи и гледа челядта, пък тогава на другите.

     „Брей, какви времена настанаха!“ – мислеше си Невена за днешните момичета, че не знаят що е свян, що е скромност, видят ли хубаво момче и веднага го оплитат в мрежите си. Тя беше живяла в друго време, тогава оцеляването беше по-важно от всичко останало и изборът на жених все още зависеше или се напътстваше от родителя. Пък сега, както казваше тя: „Свободия!“ – ходят все по забави, по събрания, на кино, на театър, и все се извиняват с репетиции, а къщна работа не хващат. Но, какво да прави, като за децата си живееше и се трепеше от работа толкова години, посрешаше ги и ги изпращаше както можеше само тя . То и за това всеки до нея опираше рано или късно.

***

       В горните етажи на читалището лампите светеха, младежите се събираха да репетират трета поредна вечер за втория републикански фестивал на художествената самодейност. Песните им се чуваха чак до „Тентел-махала“. Живот кипеше в китното село, млади хора изпълваха улицата на шосето, където беше движението – така наричаха главната улица - място за срещи между младежи и девойки. Мария бързаше, че беше закъсняла за репетиция, трябваше да си приготви носия, и с приятелката и́ Радка цял ден бяха шили тютюрмета върху престилките на носиите си. Сложи си набързо белилото и червилото, огледа се да види кожата на лицето си, пипна се по бенката на лявата буза, беше и́ нишан по рождение, но я правеше много симпатична, майка и́ все и́ казваше, че имало момичета с изкуствени бенки, пък тя била от Бог нагиздена. Затича по стръмната улица надолу към центъра и влезе запъхтяна в сградата на читалището. С вълнение изкачи стълбището до втория етаж, където се събираха и вече пееха връстничките и́. Пред вратата видя Добри, беше отишъл да слуша песните на девойките, а не беше тайна, че чакаше годеницата си да я отведе на движението:

- Хайде бе, Мария, закъсняваш…, другите започнаха без теб…

- Ох, извинявайте, наложи се.

     Снашето на Невена, беше нещо като активистка в читалищните дейности, а и това беше начинът да се приобщи към комсомолските и партийните работи в селото, към които имаше афинитет.

     Като влезе Мария, нейният поглед я стрелна и направи някаква нацупена гримаса, че е влязла със закъснение и създава смущения на пеенето, но като видя готовата носия в ръцете на Мария, омекна. Репетицията мина чудесно, изпяха по два пъти „Сутрин става рано Рада“, „Чие е това стадо“ и „Залюбила мори малка мома“. Бяха подготвили и три песни от старите шлагери, но изведнъж снашето се провикна пред девойките:

- Мария, ти закъсня, но да ти кажа, че ние направихме репетиция на старите шлагерни песни преди да дойдеш, и да ти кажа по-добре да не пееш в първата група, защото имаш бенка на бузата и ще ни загрозяваш. Хайде сега да тръгваме, че ще изпуснем движението…

     Думите подействаха като шамар върху лицето на Мария, как може така да и́ каже пред всички, а и Добри стоеше на вратата, и не и́ пречеше да разсъди, че Добри и нейният млад съпруг бяха първи приятели, и че не трябва да говори така. Заболя я много, но не каза нищо. Прибра се у дома и се зарови във възглавницата да плаче.

     На другата сутрин Невена беше отишла да купи кибрит и газ от бакалина и на вратата щеше да се сблъска с майката на Мария. А тя само като я видя и рече:

- Боже, како Невено, тъкмо за теб си мислех. Да ти река, че снощи наша Мария се прибра и плака цяла вечер. Твойта снаха така я е засрамила пред женската певческа група, че нито щя да вечеря, нито да закусва. Мила ми е, аз съм си я отгледала, Бог и́ дари нишан на лицето, но такива думи не съм си учила детето да говори. На теб снаха ще ти е, внимавай, бива ли така? Добри е такова добро момче, ама късмет!

- Какво е станало, Боже, срам берем ама какво да се прави, гледай ти Мария да се успокои, тя е умна, един ден може и кметица да стане.

     Невена взе набързо това, за което бе тръгнала от бакалията и забърза да сложи манджата, че Коста щеше пак да доведе жена си, уж да дирят Добри.

***

     Тъкмо се прибираше към двора и видя, че Коста стяга каруцата и завива някого в нея. Сърцето и́ слезе в петите. Видя от вратата жената на Коста да излиза, и по нея снаха си, пременена и нагласена, но от дамската чанта се подаваше някаква метална цев и върха на бяла кърпичка. Невена настръхна, като видя цевта на пистолет, в чанстата на снаха си, но се окопити набързо и приближи до каруцата:

- Коста, що е станало, леля, майка ти…, къде ще я водиш?

- До доктора, лельо, бързаме, че не знам, тези женски кавги до гуша ми дойдоха, човек се прибира от работа и не знае какво ще завари.

     Жена му и снашето свиха устни, едната си влезе в къщата, а другата си тръгна към „Тентел-махала“.

     Коста го нема цяла седмица на работа, а Невена не смееше да попита Добри какво е станало онази вечер. Майката на Коста я нямаше, бяха я оставили на болница. Комшийките от долната улица разправяха, че онази вечер чули някаква олелия, и че била получила  мозъчен удар, била се уплашила от нещо, вдигнала кръвното от страх.

     Невена не видя майка му цяла година, после взе да ходи да я навестява, но жената беше парализирана и дори не можеше да говори. Залежа се.

     Чу си името леля Невена, с внучка я дари Бог, и с дружинка, гледаха се двенките и се учеха да пишат и четат. Наближаваше вече първият учебен ден,  и в селото се усещаше леко оживление. Който имаше ученици бързаше да ги приготви, да купи обувки, дрехи, тетрадки, а бакалията беше една за цялото село. Една беше и фурната за хляба, но хляб винаги имаше, защото стопанството беше добро и жито имаше за всички, и за съседните села. Идваха от далече да си купят топъл, изпечен хляб. Невена взе хляба от фурната и се зачете в един плакат на сградата на читалището – Ще се снима филмът „Въртяжка“. Тя беше чула, че филмът ще се прави за селото и обичаите му, и много и́ се искаше да иде да гледа, ама къщната работа беше много, а като че ли щяха да имат второ внуче, но я бе срам да попита. Тъкмо подмина вратата на киното и Стоян - кинаджията й се провикна:

- Ей, лельо Невено къде ходиш, не съм те виждал от лятото на миналата година?

- За хляб, Стоенчо, майка ти що прави?

- Добре е, добре!

- Ми речи и́ да дойде до нас, де, да се видим, аз не мога, нали гледам внучката…

- Ще и́ река, ама няма да иска, заради вашата снаха, ходила да ме клопа пред окръжието, бил съм чоплил семки по време на прожекция, та се късала лентата, отрязаха ми от заплатата за два месеца и мама не може да го преглътне, ама ще и́ го река. Нали знаеш, че не е верно, лельо Невено, аз съм честен човек, няма да те лъжа, лентите за киното обикалят цялата страна, виж колко села има само в нашия окръг, прецени сама в какво състояние ми ги карат, мъча се, лепя ги, ама някъде не става, къса се пак. Тя, мама, тебе те обича, все ми казва какво елече си ми била плела кога съм бил малък. Ще и́ нося много здраве, ама ти мини де, мини някой ден, доведи и внучката у нас, да си поиграе с нашето кученце.

- Ех, Стоене, Стоене…

     Едва изкачи баира Невена и седна на пейката пред къщата да поеме малко дъх, да се успокои сърцето и́ от притеснението, а душата и́ от срама. Слънчицето припичаше есенно и галеше по кожата, топлеше приятно, а от градината ухаеше на дюли. В градината червенееха последните домати и тя си намисли да сготви доматена каша, внучката много я обичаше. Още спеше, не беше се събудила. Набра тавичка от доматите, наряза ги, и набързо направи манджата. Добри все я навикваше, че често готви доматена каша, но като видеше, че детето яде си млъкваше. Сладко готвеше леля Невена, за това все и́ беше пълна къщата. Може и тежко да и́ беше да посреща и изпраща толкова народ, но никога не се оплакваше, а годините я натискаха, изкриви се на една страна, все носеше внучето под мишница. Добри виждаше, че се претоварва всеки ден, ама не се сещаше как да и́ го рече, докато една вечер се прибра и завари Коста и жена му на масата.

     Ядоха, пиха, поприказваха, а Невена се чудеше какво още да пренесе на масата, хамбарите се бяха пак опразнили. Изпрати гостите, и седна и тя да яде, но манджа не бе останала за нея, та тя си отряза парче хляб и отопи тигана, който беше вече празен. Добри я гледаше, гледаше, и изведнъж и́ рече:

- Ама, мамо, ти до кога ще го търпиш това нещо тука…? Кажи ми, до кога ще ги търпиш?

- Дорде е "българско", Добри, дорде е "българско"…

     Ноември беше влязъл една трета от месеца, студена щеше да е и тази зима, но на Невена и́ беше топло на душата, че ще и́ дойде още едно внуче на масата. Ще отгледа и него, колко му е?

19 октомври 2018 г., 22,30 часа