Тази ноемврийска привечер едва движа краката си по кишавата улица. Преуморена съм до смърт след тежкото денонощно дежурство. Влача две препълнени пазарски торби, за дръжката на едната се е хванала Алис. Нямам сили да слушам какво бърбори. Наострям ухо когато чувам „таткото – глас”.
– Какво?
– Ами като не слушаш така ще питаш – сърди се тя.
– Алисче, нали знаеш мама е много уморена, кажи ми го пак, моля те – напрягам се аз да звуча като добра майка.
– Имахме съчинение на тема „Моят татко”. Днес ни ги върнаха и моето го четох пред класа като най-доброто. Написах, че моят татко е просто един глас по телефона и по скайп, но си е истински татко, разбра ли? Той си е „таткото – глас”, не ти ли харесва?
Преглъщам мъчително и се чудя какво да ѝ отговоря. Така ще е – Тео като тръгна към този Кувейт преди две години. Всъщност поканата беше за двама ни, но аз отказах – не исках да имам повече пари, исках Коледа със сняг, лед, лапавица, ухание на елхи, исках това, което имах когато живеех с мама Тена, то е толкова живо у мен, че няма миг, в който да не го усещам. Но Тео замина уж за една година – да изплатим кредитите, после остана за още една – да си купим нов голям апартамент, сигурно на десетата година ще иска да си купи собствен самолет. Само ме целува виртуално и ми говори всяка вечер по скайпа колко му липсвам, но аз не вярвам вече. Колко го молих да не заминава!
Когато бях малка си имах баба – мама Тена. Тя беше най-добрия човек когото съм познавала. Сутрин ставах и тичах в кухнята боса по пижама – тя винаги беше там и ме гушкаше, после ми сипваше топлото мляко с какао и бисквити. Когато приключвах със закуската си тя сядаше на ъгъла на леглото и започваше да плете и пееше някакви песни от младостта си, а аз играех с куклите край нея. Мама Тена и на тях шиеше рокли и им плетеше жилетки. Всеки следобед излизахме в градинката да си играя с другите деца, а тя си говореше с бабите им. Понякога ходехме на гости на някоя нейна приятелка. Много обичах тези големи къщи, със стари пиана, по стените картини, снимки в рамки, много порцеланови фигурки и дантели. Винаги ме черпеха карамелена торта, която обожавах. Баба често ми правеше. Миризмата на карамел изпълваше цялото ми детство. Така се гледахме с нея с много обич и радост. Някакъв ден тя излезе без мен и не се върна. Майка не ми каза нищо, облече черна рокля и мама Тена завинаги изчезна от нашия живот. Не знам как съм го преживяла, помня, че започнах да се съмнявам във всичко и майка ми се видя в чудо, не позволявах да ми се каже и думичка. Все пак ме заведе на детска градина – избягах веднага и цял ден клечах пред вратата на апартамента ни. И от втората детска градина избягах. Може би това щеше да последва и третата, ако не беше Тео. Всички деца излязоха навън да тичат по някакви люлки и да се замерят с пясък и тъкмо обмислях как да избягам от задния вход, пред мен изникна някакво момче – доста по-високо от мен.
– Здравей, аз съм Тео. Ти как се казваш?
– Стела, защо ти е да знаеш? – заядох се аз.
– Защото ние с теб ще се оженим когато пораснем. Трябва да знам името на бъдещата си жена, нали? – седна до мен и ме прегърна през раменете. Аз се опулих – никой не ме беше прегръщал така откакто мама Тена ми беше отнета така жестоко. В неговата прегръдка имаше нещо, което ми напомняше за нея – дали сигурност или спокойствие – не знам, но от този ден с Тео не се разделихме и той стана моята втора душа. Така завършихме училище, гимназия, медицина, дипломиране, изпити – всичко вършехме заедно. Нямах нужда от никой друг – мама Тена беше вътре в мен, а Тео обитаваше моето измерение, пък и си бях внушила, че той ми е изпратен от милата ми баба. Знам ли? Алисчето родих на 20 години и си я гледахме трудно, но с много обич. Затова когато дойде това предложение за Кувейт и Тео толкова се захласна в някаква илюзорна възможност за богатствата на Али Баба, ужасно се ядосах.
Най-после – нашия блок. Влизаме и впервам поглед в асансьора – само да не е повреден, о, мамо Тенче, не позволявай и това да ми се случи – моля се наум. И да – радост, работи! Натискам копчето и докато чакам, силния вик на Алис ме стряска от унеса ми – поглеждам накъде сочи ръчичката ѝ. Очите ми фокусират зелена метална табела с големи жълти букви :
Био магазин „При чичо Дончо”
Раб. време – неограничено
– Мамо, хайде да го видим, моля ти се? Къде е това?
– Не знам, Алис, има стрелка надолу, откъде да знам, хайде да се прибираме, моля те, после ще видим.
Тя опитва да изцеди няколко сълзи, но не ѝ се получава, стоя като гипсирана статуя – замразена от умора, нерви, жажда за сън и какво ли не още. Отключвам и влизайки чувам скайпа. Сядам както съм си с мокрите ботуши – Тео, разбира се. Този път го оставям той да говори – нямам сили за нищо. Изглежда добре – загорял, усмихнат, с брада, която много му отива – разплаквам се, изключвам моята камера да не ме види, оправдавам се, че не ми е добре лаптопа. Той веднага казва, че ще ми изпрати пари да купя нов. Голям праз! Детето вече го нарича „таткото – глас”, а аз – „таткото – пари”, как не разбира, че искаме да го гушкаме, да се смеем, да плачем, да се караме – каквото и да е, само да си е при нас. А и откакто ми каза, че пак не може да си дойде за Коледа и ни изпрати билети да отидем при него, съм му много сърдита. Набързо приключвам разговора и изпращам дъщерята да го забавлява.
След вечеря Алис пак захленчи да сме ходели на Био – магазина, но я слагам да спи с обещание, че утре след закуска ще отидем. Взимам душ и лягам – чувствам се разбита, поплаквам си и заспивам. Сутринта се събуждам с Алисчето в леглото си. Спи до мен свита на кравайче. Плюшеното ѝ мече е върху шията ми. Целувам я леко и ставам да ѝ приготвя палачинки. Закусваме и по обед слизаме да видим новия Био магазин. Странно ми се видя, че е празен. Мъж на около 65 г. – слаб, с тъмна коса и очила на големия си нос, ни посреща вежливо без ненужна сервилност. Алис си е бърборка и започва да го пита какви ли не глупости. Той ѝ отговаря спокойно и се държи с нея като че ли е на годините му. Това я кара да важничи. Купувам краставици, тиквички, плащам и излизаме.
– Много ми хареса този „био-чичо”! – заявява Алис.
– Кой? Какво ти става, Алис – на всеки лепиш етикети!
– Ами нали е открил био - магазин, значи е „био – чичо”, пък и е един такъв чист!
– Как чист? Какъв да бъде?
– Не бе, мамо, по друг начин чист, когато говори се усеща, че е чист, не мога да ти го обясня, ти все не разбираш!
Усмихвам се наум, расте момиченцето ми. Така Чичо Дончо става част от нашето ежедневие. Наистина неговият магазин ме спасява много вечери с моите несекващи дежурства. Той не затваря нито един ден, работи до полунощ. Разбирам, че си купил някаква малка гарсониера в блока и целият му ден минава в магазина. Всички го обикват – как да не обичаш чичо Дончо, толкова внимателен и мил човек. Един ден когато пазарувам от него той ми показва някакъв специален шкаф пълен с малки бурканчета и шишенца. Това са неговите еликсири, които подарява – не продава. Има за кашлица, за болка, за сърце, за надежда, за доверие, против уроки. Усмихвам се когато ми ги показва и си тръгвам с мисълта, че е поредния странник на земята. Алисчето все тича при „био – чичото”, помагала му, както тя се изразява.
Коледа решавам да си остана в къщи. Казвам на Тео, че съм болна и не мога да пътувам. Той се разплаква. Да плаче – аз плача всяка нощ. Обзел ме е ината и сълзите съм заключила здраво. Да не е проигравал доверието ми - лесно е да редиш: "Никога, никога, не разбираш ли, никога няма да се разделим!"
На Бъдни вечер към осем часа откривам, че нямам брашно за питката. Отчаяна съм. Намятам си палтото и се втурвам към асансьора. Връхлитам в био - магазина и с облекчение виждам, че свети и е отворено. „Био – чичото” чете книга седнал на един стол.
– А, какво стана, какво забрави? – усмихва ми се той.
– Брашно, дали имате? Свършило, какво да кажа на Алисчето сега, как без питка на Бъдни вечер?
– Разбира се, ето, давам от най-хубавото брашно! – подава ми той с усмивка пакета.
Плащам и на вратата изведнъж се сещам, че е някак егоистично да се измъквам така. Казвам тихо:
– Весели празници Ви пожелавам!
– Мерси! На теб и малката да е светло на душичките ви! Двечките ли ще си бъдете?
Не разбирам как потичат сълзите ми, опитвам се да ги преглътна, но е безсмислено.
– Да – отговарям тихо. – Нашият татко е в Кувейт и… не можа да си дойде. Искаше ние да отидем, но аз пък не поисках.
Не знам как всичко това излиза от устата ми. Човекът ме гледа меко. Подава ми кърпичка. Изтривам си очите и носа и започвам да тъпча на място като виновна ученичка. Има нещо особено в тоя „био – чичо”. Той ми поднася стол.
– Виж какво, моето момиче. Всичко бих дал само моята Иглика да е тук с нейните коси, очи, устни, да я погаля, да ме целуне. Но няма как това да се случи, не сме вечни. Гледам те и се чудя – такава красива жена си, прекрасно ангелче си имаш, мъжът ти в чужбина, вика ви с детето – ти не отиваш – защо? Кажи – защо? Не разбирам, времето тече, миличка, разбираш ли това?
Подсмръквам.
– Той си мисли, че като отидем и ме гушне ще се предам и ще остана при него, а аз не искам, нямам му доверие – мачкам кърпичката в ръцете си – Тео ми обеща никога да не се разделяме, никога! Тъкмо го назначиха шеф на отделение, разбирате ли? Всичко си имаше! И аз му вярвах, а ето, че замина, как се нарича това, как? Когато бях малка имах най-прекрасната баба на света, а ми беше отнета – защо? Никой не ми каза защо хубавите неща в този живот свършват, разбирате ли? – шокирана съм от себе си как изригва този словесен гейзер от мен пред непознат човек.
Био -чичото ми подава нова кърпичка.
– Виж сега. В живота е така – има слънце, после мрак и пак грейва слънце. Обичта към баба ти те води към добро, тя е твоя пътеводител. Обичаш мъжа си, той те обича и жадува за теб – наистина ли не го разбираш ? Не бъди толкова строга със себе си – повярвай на вътрешното си „аз”. Защо да не отидеш? Човек трябва да е там където е сърцето му!
– Не ми харесва там!
– От къде знаеш, че няма да ти хареса – ти върви, пък то ще си покаже, а? Ето ще ти дам от еликсира на доверието, може да ти помогне, нали?
Подава ми някакво бурканче, отварям го и ме обгръща ухание на карамел, като десертите на мама Тена. Озадачена от съвпадението го взимам и си тръгвам. Алисчето е заспала с дупето нагоре на дивана пред телевизора. Слагам питката да се пече, изваждам билетите за Кувейт – с отворена дата са. Гледам ги, разплаквам се, и пак ги гледам, и пак плача. Не знам какво да правя. Поглеждам към бурканчето с еликсира на доверието. Решавам, че все пак тази нощ стават чудеса и отпивам смело една глътка. Нареждам трапезата. Събуждам Алисчето и ѝ показвам подаръците от дядо Коледа, който минал докато тя е спала.
– А твоя, мамо? Къде е твоя подарък, ти беше толкова послушна цяла година, а?
– Ето го, миличка – изваждам от плика двата билета – виждаш ли?
– Какво е това? Отиваме при „таткото – глас” ли? Наистина ли, кога? – изписква тя и се хвърля в прегръдките ми.
– Утре! Да, миличка! – гушвам я силно и крия сълзите си в косицата ѝ.
Сутринта взимаме такси и потегляме към летището. В куфара сложих увита част от коледната питка наречена на Тео.
© Нина Стоянова Всички права запазени