Пискливият женски глас с тенекиени отзвуци се носеше от последния етаж, та чак до партера:
Тихо, тихо! Казах – тихо! Бе, ти какво искаш? Тъкмо разчистих, а след мен… Тук гледай! Кому говоря?
Никакъв звук в отговор. Ни човешки, ни някакъв подобен. Просто тишина като на градския площад след екзекуция…
Отговор нямаше, но на жената явно не й трябваше. Шлюзовете бяха вдигнати и гневът й се лееше като водата за Големия потоп…
Гледай ме като ти говоря! Гледай!!! Мълчиш! Тъкмо измих плочките – и отгоре им следи. Подредих мебелите в кухнята, а все едно пиян след мен се блъскал във всеки стол. На масата имаше чаша с вода – обърната…
Явно новите съседи уточняваха проблемите си. Забравили, че с всичките му изолации блокът е като радиостудио – всичко се чува. А някъде и вижда…
Слезлият от асансьора комшия поклати глава. И неговата беше люта, ама тая направо арнаутска чушка. Дижонската горчица е балсам пред езика й…
Звънна. Отвори му висок, слаб мъж. Изглежда новият комшия.
- Да попитам… - плахо зап ...