В сряда, в 9 часа Емил Стоев излезе от златарското ателие, затвори вратата и сложи кутийката с медальона в джоба на сакото си. Със сивия костюм сега беше му добре, защото майското утро бе хладно – синоптиците обещаваха от утре рязко затопляне.
Стоев бе четиресетгодишен, среден на ръст с кестенява коса и кафяви очи. Доволен бе от живота. Имаше си приятелка, Ани, трийсет и пет годишна, работеше като медицинска сестра при един стоматолог. Харесваха се, разбираха се и от два месеца живееха заедно в нейния апартамент. Той имаше счетоводна фирма, която се ползваше с добро име в бранша. В 9:30 трябваше да е в офиса, чакаше важен клиент, затова с бързи крачки се отправи към подлеза – бе оставил колата си на паркинга на отсрещната страна на улицата.
Докато слизаше по стъпалата неволно погледна момичето вляво от себе си – около шестнайсетгодишно, високо и красиво, облечено с дънков костюм. Косата му беше до раменете, права и атрактивно боядисана – лявата половина руса, а дясната – черна, явно им ...