Стой до сестра ти, помагай на сестра ти, как е сестра ти - изреченията, белязали детството ми. Не бях дете аз, гледач бях - чудете се после защо бягам.
Само това чувах – “ти си добре, нея да пазиш, тя сама няма да се оправи“. Задължения, отговорности, от шестгодишна съм ви длъжна.
Аз ли съм виновна, че така се роди?! Вие сте искали трето дете, заради вашия кеф сте го искали, не заради другите.
“Брат ти не може, момче е, момче не гледа, вие сте си сестри, ще си помагате“- това все повтаряше тате. Един път не се зарадва на мой успех тате!
Мълчеше, като пън мълчеше, когато взимах медали, когато ме издирваха от София, защото печелех конкурси, за да не засегнеш сестра ми – мълчеше.
Да не се почувства зле, да не й се напомня, че не е като другите, че тя не може.
Цял живот тате – нея лъжеш, мене мачкаш. Това правеше - без да искаш, но го правеше.
И какво толкова имаше да й кажеш – някои неща не може - това е. Защо беше тоя зор да я помпаш като балон. Виж какво излезе – чудовище!
Разбирам те и ...