УВУТ:

В коридора имаше някакво мълчание, някакво много странно, особено някак си… Приближих се до него и го дръпнах за опашката.

– Мълчание проклетууу!!! – развиках му се аз.

– Фо бе?! – отвърна ми уно.

– Яж ми гъзъ бе! – креснах му аз.

И уно зе, че млъкна.

ФТОРА ГЛАВА:


Беше ми омръзнало от шума в стаята. Нали знаете, онзи особен шум, който цари в иначе идеално тиха стая и който се дължи на трептенето на кабелите на електрическата инсталация зад стените. Трептят с удвоената мрежова честота, взаимодействайки си със земното магнитно поле.

Шумът идваше и от мислите ми. Една по една направо си плачеха за дефрегментиране. Направо за форматиране!!!

За това изляхох навън, в коридора. Хладното му мълчание отново беше там. По-замислено отвсякога. Очите му бяха много тъжни и сини, много светлосини като светлосиньото утро в най-светлосиния ми детски спомен.

Светлосини са твоите очи,
мълчание, тъжно мълчание.
Аз тъжен съм някак, замислен,
и тъжен и някак замислен.

И те така…

Ааа, има и още.

ТРЕТА ГЛАВА:

Та начи бях излязал в коридора. И тогава нещо ме накара да се наведа и да погледна в една съвсем мъничка дупчица, долу ниско, в основата на стената, точно под контакта. Когато съм бил малък, трябва да съм я пробил самият аз (помня, че обичах да пробивам дупки) и някак си тапетите оттогава - няколко пъти сменявани, да са се поддали на някакво напрежение и точно над дупката тази част от тапета, която е потърпеФша, да се скине нади дупката точно!!!!!!!!!!

И после нещо ме накара да се замисля за нещо, обаче после го забравих  кво точно беше то.

Аааааааааааа!!! Сетих се. Начи се бях замислил за това че… оф, не е това. Няма значение.

Когато погледнах през дупката, отвътре сякаш имаше някаква светлина. Погледнах и с другото око и пак видях светлината. И се зачудих защо гледам с двете очи поотделно едно по едно. И си помислих, че нямаше да е така, ако бяха две дупките. Щях да погледна и с двете очи едновременно!!!

И изведнъж като ме фана неква депресия… И си помислих какво ли би било да мога да вляза вътре, щото демек вътре има някакъв нов миниятюрен свят, който може да ме погълне в него и аз да стана миниятюрен и да заживея в този красив мъничък свят завинаги вечно и никога, никога, никога, никога, никога да не мога да се върна отново…

Така и стана. Бръкнах с пръстче вътре. Беше мазно и миришеше на тъга. После вкарах една краставица, за да разширя отвора, но като се подхлъзнах, нащрапих неква хлебарка, дето се опитваше да изде някаква стоножка.

Бавно успях да направя дупката достатъчно голяма, за да мина през нея. Сбогувах се с големия лош свят, взех си лаптопа и се шмугнах в отвора в стената.

И са ме нема.