Душата на компанията

Янко Трендафилов

            Не знам дали имаше човек, който не му се смее зад гърба. По принцип и той самият не беше виновен; имаше някакво психично заболяване, което не му позволяваше да се адаптира към околните така, както би желал, а именно – да бъде готин, забавен, обичан, душата на компанията. Въпреки това, много му се искаше – опитваше се да се изявява, говорейки глупости, с които мислеше, че е неповторим и неустоим за срещуположния пол; мислеше, че като си отвори устата, всички припадат по неустоимия му чар и чувство за хумор. За съжаление, беше точно обратното – абсолютно посмешище. Колегите му го даваха като пример за тъпота, грозота, а и хигиенните му навици не бяха на ниво, което още повече засилваше отвращението от личността му. Но въпреки всичко трябва да се каже, че беше добър човек; не отказваше помощ на никого, тичаше при всяка възможност навсякъде, където го пратеха – я да купи на някой вода и храна, я до библиотеката за някоя книга. Не умееше да казва „Не“.

            Любчо беше роден в голям град; завършил бе нормално училище, тъй като родителите му не искаха да го запишат в специализирано за умствено-изостанали. Дори не знам и дали вярваха въобще, че детето им има проблем. След това последваха няколко години, в които момчето не успя нито да си намери работа, нито да продължи да учи. През тези години постоянно правеше опити – явяваше се на кандидат-студентски изпити, но не успяваше да изкара задоволителна оценка, с която да го приемат да учи дори „какво да е“. Започнал беше работа в един завод, но и там не го изтърпяха дълго – още на първия месец беше освободен, тъй като не се справяше със задълженията си, а и непрекъснатите му опити да се впише и да е готин за околните допълнително засилваха непоносимостта към него. След около 5-6 години явяване на изпити за ВУЗ, най-накрая успя да се „закачи“ и го приеха студент, разбира се, в безперспективна специалност, за която критериите бяха занижени до максимум. Но Любчо беше щастлив; вярваше, че това е шансът му да изплува и да се измъкне от зависимостта на родителите си, които, въпреки че вече беше почти на 30 години, продължаваха да го издържат финансово и да му дават джобни, с които да ходи по кафета и да „черпи мацките“. Надяваха се, че един ден ще им доведе и снаха, ще ги дари с внуци, тъй като беше единствено дете. Но те дори не предполагаха, че нито едно момиче не го е поглеждало като мъж през живота му; дори смотаните, отчаяни дебелани му се подиграваха и през ум не им минаваше да изградят нещо сериозно с него. Любчо не губеше надежда, регистрирал се беше в няколко сайта за запознанства, успя да си уреди някоя и друга среща (все пак на снимки и в интернет не си проличава истинската същност). Но още при здрависването и запознаването, момичетата вече започваха да се чудят как по-бързо да се отърват от това „същество“, което въпреки цялата си уродливост, все пак се стараеше. Винаги беше гладко избръснат, напарфюмиран, правеше си /или поне се опитваше/ модерни прически на бодлички като готините пичове. Естествено, това не помагаше кой знае колко, защото само като си отвореше устата, проличаваше капацитета на момчето. Не може да се каже обаче, че не четеше, напротив. Почти всеки ден беше в градската библиотека, взимаше си книги, подлудяваше библиотекарките, които само като видеха, че се задава, се опитваха да избягат и да го „прехвърлят“ на друга колежка да го обслужи. Любчо се интересуваше от естествените науки, историята, географията, литературата, изчете доста книги и енциклопедии на такава тематика, но какво остана в главата му, вече е съвсем друг въпрос.

            Любчо бе до голяма степен повлиян и подражаваше на своите майка, баба и дядо; използваше същите думи и изрази като тях, същите маниери, същите глупости, които са били актуални преди повече от половин век. Може би ако се беше родил и живял 50-100 години по-рано, щеше да е дори актуален със заучените от баба си и дядо си лафчета. Нещо повече – винаги го бяха съветвали, за да има приятели и да бъде харесван, той да пише пръв или да звъни, пръв да търси контакт с другите хора. За да не е самотен, той трябва да общува. Така и правеше, но и това не помагаше особено в ситуацията, в която се намираше младият мъж. В социалните мрежи на всичките приятели от френд-листата /които не бяха много, но все пак се намираха/ беше писал. „Здрасти, как си, кога искаш да се видим на кафе“ буквално го копи-пействаше на всеки. Но никой не му отговаряше; даваше, че съобщението е прочетено, а отговор няма. Това обаче не го отчайваше, той продължаваше, въпреки липсата на отговор, да пейства и пейства отново и отново /дори на такива, които не са му отговорили предишните пъти/, в резултат на което на доста хора им омръзна и го блокираха. Така оставаше по-сам и по-сам. Опитваше се да звъни и по телефона, но хората си бяха запаметили номера му само и само за да не му вдигнат, когато видят, че е той. Беше досаден; когато някой все пак се излъжеше да вдигне, не можеше след това час и повече да се „отърве“ от досадника, който разказваше всякакви простотии от личния си живот, които смяташе, че са много забавни за слушане, а реално отегчаваше до смърт. Просто нямаше нито един приятел, който да го посъветва как да се държи и какво да говори, а родителите му го бяха приели такъв, какъвто си е и за тях той не беше нещо ненормално, а съвсем порядъчен млад мъж, по който „всяка мацка в града точеше лиги“.

            След като успя да се запише в университет, още от първите лекции стана ясно, че мястото му не е там. Стараеше се; продължаваше всеки ден след часовете да ходи в библиотеката, побърквайки библиотекарките, изчиташе всичко, което му зададяха като задача. Дори ако намереше нещо повече по разглеждания въпрос, изчиташе и него. Не се свенеше да иска всичко, което е възможно да се даде за домашен прочит, а често ползваше и читалнята за литература, която не е разрешено да се изнася. Освен библиотекарките, побъркваше и всички други, които са имали нещастието да са наблизо в обкръжението му. В семинарните упражнения искаше отново да блесне с интелект, започваше да говори, когато беше време за дискусия, но съвсем не по въпроса, който се дискутира. Отклоняваше се, започвайки да говори за дядо му на село, какво му бил казал, какво бил направил, докато бил на къра да пасе овцете и всякакви подобни нелепости, които нямаха нищо общо въобще с цялата специалност, която бе записал да изучава. Но той си мислеше, че когато говори, околните го слушат в захлас и след това ще го поканят на кафе, а защо не и някоя мадама на среща. В курса имаше адаш – още един Любчо, и колегите ги бяха разделили – „Любчо“ и „тъпия Любчо“. Дойдеше ли сесията, на никой не му беше лесно: библиотекарките пощуряваха по няколко пъти на ден с момчето, преподавателите само като го видеха, знаеха какво следва – че ще се изложи. В първата година го късаха, защото мислеха, че просто не е учил, но после започнаха да му пишат тройки по милост, само и само да им се маха от главата. По този начин успя да се дипломира, дори преди някои от колегите си, тъй като за другите изискванията бяха по-високи, а за Любчо тройката беше сигурна, дори да не покаже абсолютно нищо на съответния семестриален или държавен изпит. Просто всички бяха наясно, че колкото и да го връщат, от него Айнщайн няма да излезе, а да слушат глупостите му постоянно не беше от най-приятните занимания. Колегите му, въпреки че му се подиграваха скрито и открито, все пак кой с каквото можеше, му помагаше. Дори отговорникът на курса – Димитър се ангажира лично да предупреждава преподавателите, които за първи път влизат в курса им за „особената ситуация“. Не му обръщаха внимание; въпреки че говореше много, беше незабележим. Част от комуникацията между него и колегите му е представена в следващите редове /Стефания очевидно говори подигравателно и с насмешка/:

Любчо: Не мога да го разбера и започва да ми писва в един момент!

Стефания: Ми виж, че явно не ти е писано да си обвързан. Каквото и да правиш, все не става. По-добре е да спреш да мислиш за жени и така... поне да не страдаш само!

Любчо: Не искам да бъда така сам и да си говоря сам.

Стефания: Еми да, то никой не иска, ама виж че като не става ... съдба! По-добре е да се примириш и да продължаваш напред сам.

Любчо: Не мога

Стефания: Трябва. Срещу съдбата не можеш да тичаш - като не става - не става. Виж и с работата е така.

Любчо: Много лесно изглежда отстрани... И да взема тогава да умра?

Стефания: Не ама като не става да работиш и да имаш гадже, по цял ден ще си лежиш и така ... то и това е много хубаво J

Любчо: Да бе, не ме нерви!

Стефания: Eми какво? Така е -  виж, че като почнеш работа, не върви ...

Любчо: Не искам да е така! Това е, което мога да призная!

Стефания: Просто като не е писано, няма какво да се направи и се примиравяш -  това е J

Любчо: Няма смисъл тогава, спирам да пиша, защото не искам така да се ядосвам

Стефания: То няма за какво да се ядосваш ...

След време ...

Любчо: От известно време насам мисля за нова работа, дори дистанционна така от вкъщи ...

Стефания: А ти не се ли радваш, че сега не работиш и ще си почиваш цял ден? Аз мислех, че си много щастлив?

Любчо: Не, не се радвам. Бях много добре на работа. И съм щастлив, обаче без работа е много трудно и гадно.

Стефания: Е защо, вашите нали ти дават пари, а ти ще си лежиш по цял ден ... какво по-хубаво от това?

Любчо: Не ...

След един месец ...

Стефания: Любчо, започна ли работа някъде или си лежиш по цял ден у вас още?

Любчо: Имам високо кръвно налягане от 2 дни

Стефания: Милия. Защо така, ходи ли на лекар?

Любчо: 140/92 Не, не съм  ходил при личната докторка, за да видя какво ще ми изпише и искам и имам нужда от почивка малко ...

Стефания: Ми ти нали си почиваш сега като не работиш?

Любчо: Да, добре

Стефания: Цял ден у вас в леглото почивка, релакс какво по-хубаво?

Любчо: Много смешно. Аз явно съм нещо ненормално, щом не работя и съм единственият, който си стои вкъщи така без работа ...

Стефания: Не, много е нормално даже!

Като се дипломира, отново започна да си търси работа, вече по специалността. Естествено, първо по тази специалност нямаше кой знае какви перспективи, и второ – само като го видеха на интервютата, преди да си е отворил още устата, беше ясен крайният резултат. Недоволен и разочарован, той продължаваше и продължаваше; дори за миг не си и помисли, че проблемът е в него. В интернет сайтовете за запознанства продължаваше да пише на конвейр на всички момичета, канеше ги на кафе, но след това втора среща нямаше. Той се чудеше какъв е проблемът, но никой не искаше да го обиди, като му каже директно в очите, че той самият е проблемът. Така минаха много години, Любчо беше все така самотен, въпреки опитите да се впише. Дипломата му – Среден /3.00/ по никакъв начин не му помогна в професионалното или личностното му изграждане. Не успя да си намери и приятели, а постепенно с годините оставаше малко по малко и без най-близките си хора от семейството. Едва на преклонна възраст започна да осъзнава какво всъщност означава самотата, започна да му тежи и вече не се мислеше за толкова готин и неустоим. Накрая вече се беше сринал тотално физически и психически; бездействието, липсата на работа и социални контакти бяха атрофирали тялото му. За Любчо беше вече истинско изпитание да отиде до другата стая, да се изкъпе или да отиде до тоалетна, по цял ден си лежеше в леглото и си почиваше. Накрая не издържа психически и сложи край на живота си.