За първи път видях София в „Санта Кроче“. Стоях пред картината на един ренесансов художник, когато тя приближи към мен. Нищо общо с клишетата за любов от пръв поглед. Разбрах го веднага щом погледнах очите ѝ. Не натрапих погледа си. Мигновено ме скова безразличие към всичко останало – освен нея.
От досегашно ми съществуване ме изтръгна някаква зависимост. Облада ме слабост към нещо, което вероятно може и да убива. Понякога спираш да съществуваш, без да си мъртъв физически.
Не се възприемах като сантиментален. Сетивният ми възторг от София в никой случай не беше плътски. Макар и под емоционална наркоза, много точно можех да дам оценка на състоянието си.
Почувствах с насмешка как се разпадат всичките ми досегашни представи за интимност.
Казах ѝ, че лицето ѝ ми прилича на едно от нарисуваните върху платното. После си тръгнах.
Звучи така, сякаш съм тръгнал в точно определена посока. Напротив. Изгубих се. Защото имах нужда да осмисля.
Бях по работа в град, който можеше да задоволи всичките ...